Етор изчака присвит зад дебелата стена, докато взривът утихне, сетне се изправи и огледа полесражението. От совалката нямаше и следа.
Професор Муалама отпи жадно от манерката и погледна нагоре, към стената от облаци, която скриваше небето на запад. Намираше се през цял океан от джунглите на Южна Америка, но отново бе сред необитаема пустош.
— Когато гръцкият историк Херодот посетил Египет през 547 г. пр.н.е., разказали му, че изворите на Нил били при едно бездънно езеро, разположено в недрата на високи, покрити с бяла шапка планини, на самия екватор. Тази легенда му се сторила неправдоподобна, но въпреки това я описал. Ето един урок за теб, скъпи племеннико, човек трябва да бъде последователен докрай.
Младежът, когото Муалама бе нарекъл „племеннико“, бе облечен с риза в защитен цвят и къси, зелени панталони. Под мишниците му личаха полукръгли влажни петна с белези от засъхнала сол, ръцете му бяха покрити с драскотини и всички мускули го боляха от осемчасовия неспирен преход, откакто бяха напуснали последното цивилизовано място в Касесе, Уганда. Първо пресякоха разкаляната поляна на летището в покрайнините на града, сетне поеха по една тясна планинска пътека, а сега му се струваше, че се изкачват право към облаците. Бяха пристигнали предната вечер, след като чичо му най-сетне откри пилот, готов да ги прекара през границата нелегално, срещу известна сума пари.
Питър Лаго — доскоро студент по археология към университета в Дар ес Салаам — бе работил и на други археологически разкопки, под ръководството на чичо си. Бяха прекарали известно време в Танзания, в Олдовайската Клисура, където се бяха натъкнали на останки от
Лаго смяташе чичо си за ексцентричен човек със странни, нестандартни идеи. Професор Муалама се интересуваше както от съвременна история, така и от далечното минало, той беше учен, който изучаваше внимателно познатите факти, но не запушваше уши за легенди и предания.
Лаго все още очакваше някакво обяснение за присъствието им тук, но беше привикнал с периодите на продължително мълчание на професора, които — съдейки по опита си — нерядко приключваха с интересни лекции по вълнуващата го в момента тема. Изглежда и сега бе настъпил подобен миг на откровение, защото след като си пое дъх и даде знак за кратка почивка, Муалама заговори с равен глас:
— В 50-та година след Христа, географът Марин от Тир8 записал история, чута от един гръцки търговец, който твърдял, че се завръща от източните брегове на Африка и че бил достигнал заснежена планинска страна с две езера, от които извирала река Нил. Неговият последовател, известният математик и географ Птолемей, първи използвал понятията дължина и ширина, за да обозначи някоя точка върху земната повърхност. Той също намирал за странна и загадъчна идеята за заснежени планини, които да се намират на самия екватор. Нарекъл тези планини Луна Монтес, Лунните планини — име, което се използва и до днес.
Муалама се протегна и яките му кости изпукаха. В раницата му лежеше вързопът, който бе открил в каменната стая в Дяволското гърло. Съдържанието му бе посочило местоположението на следващата загадка, този път в неговия роден континент Африка, и той не се бе поколебал да се впусне в разкриването й.
— За разлика от Килиманджаро и Нгоро-нгоро — продължи той, — тези планини, които тукашните жители наричат Рувензори, а това означава Дъждовни планини — не са възникнали в резултат от повишена вулканична активност. Намираме се в края на един гигантски масив, с дължина 120 километра и ширина 20, по който преминава границата между Уганда и Заир. — Той вдигна ръка и посочи облаците, — Четири са най-високите върхове на планината — Спики, Стенли, Бейкър и Луиджи де Савоя. И четирите, естествено, носят имената на бели изследователи. Местните имат собствени имена, които европейците пренебрегват. Стенли е първият бял, който видял върховете. Пристигнал по тези места през 1875 г., воден от туземни водачи, но така и не могъл да разгледа планината, която е скрита в облаци триста дни от годината. Върнал се тринадесет години по-късно, през 1888 г., и тогава най-сетне съгледал заснежените върхове.
— Чичо… — осмели се да го прекъсне Лаго. Знаеше, че ако карат така, ще минат часове, преди да научи нещо полезно.
— Да? — погледна го свъсено Муалама.
— Къде отиваме?
— На връх Спики.
Това даваше отговор на един от незададените въпроси — защо Лаго му бе необходим. Младежът имаше известен опит в катеренето на планини в Етиопия и Южна Америка. Досега не беше се качвал на Лунната планина, но знаеше, че Спики е от трудните върхове, особено ако случат на неподходящо време. Реши, че сега е моментът да зададе и третия си въпрос.
— А защо ще се качваме на Спики?
— Знаеш ли кой е бил Спики? — отвърна с въпрос Муалама.
Лаго поклати отрицателно глава.
— Стенли е бил американец. Луиджи ди Савоя е италиански дук, който картографирал цялата планинска верига през първото десетилетия на нашия век. А Спики е английски изследовател. Прочул се е с това, че през 1858 г., заедно със сър Ричард Франсис Бъртън, е открил езерото Танганайка. По онова време двамата вярвали, че от там черпи водите си Нил. Спики се върнал в Англия и обявил откритието за свое, с което сложил и начало на продължителната вражда с Бъртън. Дори била обявена дата за публична дискусия, но в деня преди нея Спики загинал при нелеп инцидент по време на лов. Каква ирония от страна на съперника му — да скрие следващия ключ към загадката на върха с неговото име.
— Следващ ключ ли?
— Сам ще видиш — отвърна Муалама.
Лаго премълча. Чичо му бе известен не само в университета, но и в семейството им, като особняк, който се скита по света по следите на някаква странна и дори налудничава идея.
В началото пътеката се виеше между блата и мочурливи равнини, но колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-буйна ставаше растителността. Влагата беше непоносима, мощните лъчи на слънцето прозираха дори през гъстата пелена на мъглата, почвата бе скрита от изпарения. Земя извън времето, сякаш непроменена от епохата, когато по нея се стъпвали динозаврите.
Лаго се стресна, когато чичо му положи длан на рамото му. На лицето му бе изписано страдание.
— Няколко души загинаха, за да мога да съм тук сега.
— Кой е загинал? — попита уплашено Лаго.
— Водачът и носачите, които наех в Бразилия. — Муалама разказа накратко за премеждията си в Дяволското гърло, за обратния път до Сантос и за полета до Дар ес Салаам.
— Този Бауру е бил истински храбрец — заключи Лаго, когато чичо му свърши. — А кой е убил водачите и ви е проследил дотам?
— Хора от същата организация, която извърши няколко подобни опита през тази година. Нарича се „Мисията“.
— И те са решили да ти попречат?
— Да, боят се от онова, което мога да открия.
— И то е?
— Ще знам какво е, когато го намеря.
— Тогава какво точно търсим тук? — попита със сдържано недоволство Лаго. — Какъв е този ключ?
Муалама извади от раницата си някакъв мръсен вързоп.
— Ето какво намерих в Бразилия. Бъртън го е оставил там преди близо стотина години. — Той развърза вързопа. Вътре имаше тънко снопче листа, навито на руло и поставено в кожен калъф. — Когато Бъртън умрял през 1890 г., жена му, Изабел, изгорила един ръкопис. Никой не знае какво е имало в него. — Муалама чукна с пръст по калъфа. — Предполагам, че това е копие от предговора към ръкописа. Самият ръкопис разказва за живота на Бъртън и за неговите тайни експедиции. Вече две десетилетия вървя по неговите стъпки, търсейки знаците, които той е оставил. Но дори това тук е само поредното стъпало от
