момента на детонацията. Само така можеха да се надяват, че ще бъде засегнат и стражът, за който се знаеше, че се намира в недрата на Рано Као.
— Всичко готово ли е, лейтенант Грейнджър? — попита капитанът.
— Тъй вярно, сър.
— Старт след десет минути — нареди Брубър.
— Разбрано, сър.
Вратата на „Страцида“ отново се плъзна встрани. Спътникът се носеше бавно над Уичита, Канзас и съвсем скоро щеше да достигне оптималната позиция за атака от космоса срещу Съединените щати. И макар на всеки пет една да бе излязла от действие, останалите кобалтови бомби бяха повече от достатъчни, за да изпълнят предназначението, заради което бяха конструирани в епохата, когато съветските ръководители мечтаеха да приключат веднъж и завинаги със своя враг.
Недалеч от „Страцида“, мощните оптически прибори на „Уорфайтър“ оглеждаха зорко повърхността на планетата и следяха за непредвидени опити за противодействие, срещу които шпионският спътник разполагаше със светкавичното действие на лазерното си оръдие.
— Какво е това, дявол го взел? — капитан Билъм гледаше през бинокъла си в южна посока.
Търкот насочи и своя бинокъл натам и веднага забеляза Металическо летателно тяло, което наподобяваше дракон и се приближаваше над пустинята.
— Хората да са готови за действие — нареди той. Какво ли не беше виждал през последните месеци, но като че ли летящият дракон надминаваше и най-смелия полет на въображението му.
Драконът се приближи на двадесетина метра от тях и увисна във въздуха, преди да се спусне бавно върху пясъка. От една врата в задния край на туловището се показаха Елек, Че Лу и старият бунтовник Ло Фа. Търкот се зарадва, че вижда професорката и верния й приятел.
Елек даде знак на двамата да не се отдалечават от него, докато вървеше към Търкот.
— Дайте ми ключа — каза без предисловия той.
Търкот извади черния калъф от раницата, отвори го и показа на Елек Копието на съдбата.
Извънземният хибрид протегна ръка, но Търкот поклати глава.
— Ключът върви в комплект. Ще трябва да вземеш всичко — той посочи дългия черен саркофаг, който професор Муалама бе изровил в кратера Нгоро-нгоро. Капитан Билъм изтича при саркофага и повдигна капака точно колкото да пусне калъфа с копието вътре.
— А сега, освободете моите приятели — рече Търкот.
Елек махна презрително с ръка на Че Лу и Ло Фа и двамата побързаха да се доближат до Търкот.
— Радвам се, че те виждам отново — произнесе старата професорка и на лицето й засия доволна усмивка. Търкот й се усмихна в отговор, но вниманието му бе съсредоточено върху действията на Елек.
— Кажи на Лексина, че трябва да спре „Страцида“. Искам спътникът да бъде освободен от контрола на „нокътя“. Също както и „Уорфайтър“.
— Нека първо хората ти натоварят саркофага в дракона — отвърна Елек. — След това ще се свържа с Лексина.
Без да чака подкана, Билъм махна на четирима от войниците да отнесат саркофага във вътрешността на дракона. Търкот си погледна часовника. Оставаха по-малко от осем минути.
— Какво е това място? — попита той.
Елек не сваляше поглед от мъжете, които носеха саркофага.
— Някога тук се е зародила ордата на великия Чингиз Хан. А след време на същото място е била разгромена. Избрах го, защото Чи Ю го познава добре.
Търкот нямаше ни най-малка представа за какво говори Елек. Саркофагът бе натоварен и войниците вече се връщаха.
— Искам потвърждение, че командата за атака на „Страцида“ е била отменена — настоя той.
— Ти си говори с Лексина — подхвърли Елек, обърна се и си тръгна.
— Проклятие. — Търкот извади клетъчния телефон и набра номера, който бе получил от Куин.
Заредиха се равномерни сигнали, но никой не се обаждаше. Междувременно драконът се завъртя и изчезна в южна посока.
Майор Куин вдигна глава, когато Лари Кинсейд му подаде късче хартия.
— Още едно съобщение от стража, в което се твърди, че е написано от Кели Рейнолдс.
На големия екран предаваха директна картина от борда на „Анзио“. Един червен цифров часовник отброяваше времето до изстрелването на ракетата. Оставаха по-малко от три минути.
Куин плъзна поглед по бележката:
„Аирлианците не възнамеряват да ни сторят зло. Те само се защитават. От хиляди години живеят сред нас в мир. Защитавали са ни от външни сили, готови да разрушат нашата планета. Единствено неумелата намеса на «Меджик-12» и хората от Зона 51 доведоха до неприятните сблъсъци. Съществува страж, който координира всички останали.
Аз разговарях лично с аирлианците, които живеят в тяхната база на Марс и се уверих в правотата на твърденията им. Сега те са в безизходица, но не ни се сърдят за това.
Последните събития в Южна Америка бяха в резултат от тайни експерименти с биологично оръжие на НАТО. Смъртта на Джони Симънс бе по вина на вашите хора, когато се опитваха да го спасят от «Меджик- 12».
Аирлианците все още могат да ни помогнат, но за целта не бива ние да им пречим. В замяна, те обещават да избягват всякакви действия, които могат да предизвикат негативни последици.“
— В това няма почти никакъв смисъл — въздъхна Куин.
— Съобщението е същото като предния път — рече Кинсейд като седна, извади пакет цигари и предложи на Куин. Без да обръщат внимание на надписите „Пушенето забранено“, двамата запалиха.
— Не, не напълно — произнесе Куин. — По същия начин ли е било изпратено?
Кинсейд поклати глава.
— Не. Отново е използван САТКОМ, но не и Интернет, както беше предния път. Първи са го засекли момчетата от флота. Притеснили се, да не е някакъв опит на стража да попречи за изстрелването на ракетата.
Куин прочете още веднъж съобщението.
— На пръв поглед сякаш стражът повтаря предишното съобщение, но са добавени изречението за Джони Симънс и това за координиращия компютър. — Той вдигна глава. — Мисля, че е от Рейнолдс.
— Защо?
Куин чукна с нокът по бележката.
— Рейнолдс е, сигурен съм.
Кинсейд се намръщи.
— Ако е тя, какво се опитва да ни каже?
— Че е жива и че се е освободила от контрола на стража — отвърна Куин. — И че е узнала нещо важно. Ето това — че съществува главен компютър, който координира и направлява действията на компютрите в Циан Лин и на Великденския остров. — Той потърси с очи часовника. Светещите цифри „08:00“ тъкмо се
