Тъп металически тътен прокънтя във всички краища на подводницата, когато ракетата се сблъска с палубата, но взрив не последва. Форстър усети соления вкус на кръв в устата си. От напрежение си беше прехапал езика.
— Не се задейства… — промълви той.
По лицата на останалите се изписа облекчение. Но в същия миг отекна тревожен сигнал.
— Докладвайте за състоянието! — нареди капитанът.
— Сър, имаме пробойна в корпуса — отвърна първият заместник, като сверяваше нещо на екрана на своя монитор. — Не мога да разбера — добави озадачено той. — Няма данни за нахлуване на вода през пробойната, но въпреки това нещо постъпва през корпуса.
Форстър се наведе и погледна екрана. Аларменият сигнал се подаваше от една част на корпуса, разположена непосредствено над центъра за управление на бойните действия. Той се завъртя рязко, изтича при стълбата и се покатери на горния етаж. Около мястото на удара вече се бяха струпали няколко моряци. В началото не се виждаха никакви следи от поражение, но после…
Форстър облещи очи, когато само за няколко секунди металът на корпуса промени цвета си — от сив стана черен.
— Сър, изгубихме връзка със „Спрингфилд“!
Капитан Брубър се завъртя на седалката.
— Къде се намира подводницата сега?
— Насочва се към щита. Но никой не отговаря на позивните.
Дънкан стоеше съвършено неподвижно, докато умът й привикваше с мисълта, че онова, което вижда, е обект на многобройни легенди. Кивотът беше положен върху черен пиедестал. Беше висок към метър и широк метър и двадесет, с позлатени стени и стърчащи от халките в основата му дръжки за носене. Особено интригуващи бяха двата „херувима“ върху капака — бяха изработени като миниатюрни копия на главата на черния Сфинкс, със същите рубиненочервени очи и веднага щом се показа зад завесата, главите се завъртяха и я фиксираха с нечовешките си погледи. От очите бликнаха тънки червени лъчи, опипаха одеждите и короната й и после угаснаха. Но главите продължаваха да следят движенията й.
Дънкан долавяше същата стаена заплаха в двете глави на сфинкса, каквато имаше и в четирите върху стълбовете, на които бе окачена завесата. Тя прехапа устни и бавно пристъпи напред. Спря едва когато протегнатата й ръка докосна кивота. Двете сфинксови глави сега бяха обърнати една към друга.
Тъпите носове на бомбоносителите на тридесет и една кобалтови бойни глави бяха насочени към земната повърхност отдолу.
От известно време сателитният телефон на Лексина не преставаше да звъни. Вече беше получила потвърждение от Елек, че ключът е у него. Имаше точна представа какво се е случило с няколко от американските съдове край Великденския остров и знаеше, че войната е започнала отново. Знаеше също така коя е най-вероятната следваща стъпка в ескалацията на военните действия. За момента най-голямата заплаха идваше от Америка.
Решението беше просто, произхождащо от развитието на събитията и несъобразяващо се с каквито и да било човешки емоции. Както много други решения, взимани от нейните предшественици.
Телефонът отново започна да звъни и тя го погледна равнодушно, без да протегне ръка към него.
— Значи въпреки всичко ще бомбардират Щатите, така ли? — обърна се капитан Билъм към Търкот, след като той изключи сателитния си телефон.
— Не и докато не сме се предали — отвърна мрачно Търкот. Той извади една черна кутия от джоба на ризата си и отвори капачето. — Време е да им покажем, че не се даваме лесно.
Върху предния капак имаше серия от копчета и той натисна първото.
Елек се завъртя рязко на седалката, когато изпод капака на саркофага долетя пронизителен писък. Той спря дракона, оставяйки го да виси на известно разстояние над земята, и се доближи до саркофага. В мига, когато повдигна капака, дразнещият звук беше прекъснат. Черният калъф, в който беше поставен ключа, лежеше на дъното.
В горната част на саркофага се търкаляше лъщящ метален цилиндър, с дължина около метър и диаметър — половина. Елек едва не подскочи от изненада, когато от един миниатюрен говорител, залепен за стената на саркофага, проехтя гласът на Търкот.
— Това, което виждаш, е двадесеткилотонна атомна бомба. Не зная от какво е направена летящата ти машина, но избухне ли бомбата, ключът неминуемо ще бъде унищожен. Сега, след като знам, че ме чуваш, бих искал да посъветваш Лексина да се обади по телефона.
Сателитният телефон иззвъня. Търкот си погледна часовника, преди да отвори капака. Оставаха по- малко от две минути до мига, когато „Страцида“ щеше да изсипе смъртоносния си товар.
— Е, ще правим ли сделка? — попита Търкот, без да изчака да чуе глас отсреща.
— Ще деактивирам „Страцида“ — произнесе равнодушно Лексина. — А ти изключи проклетата си бомба.
— Няма да стане толкова лесно — заговори бавно Търкот, макар че не сваляше очи от циферблата на часовника. — Искам първо да освободиш „Страцида“ и „Уорфайтър“ от контрола на „нокътя“ и да ги преместиш на орбити, на които никога вече няма да се срещнат. Ако не се съгласиш, ще разруша ключа.
Последва дълго мълчание — твърде дълго, имайки предвид, че стрелката на часовника подмина границата на последната минута.
— Съгласна съм.
— „Страцида“ е деактивирана — обяви Кинсейд, който следеше съобщенията, препращани от Космическия център. — В момента се отдалечава от „хищния нокът“.
Майор Куин се отпусна на стола, внезапно изгубил сили и енергия. На другия край на заседателната зала Кинсейд преглеждаше фотографиите, които им бяха изпратили от центъра — копия от последните снимки, направени от Хабъл на Сидонийския регион на Марс. Четирите купчини отломки бяха нараснали и камерата вече бе в състояние да различи неголям очистен район — там имаше сложна конструкция от черен метал.
— Какво ли е това, за Бога? — промърмори Кинсейд.
