смениха с „07:59“. — Трябва да ги спрем.
„Томахоук“-ът излетя от ракетния силоз, следван от издължен, жълтеникав пламък. Насочи се почти право нагоре и под съвсем слаб ъгъл спрямо Великденския остров. Едва след като се увери, че ракетата следва предварително зададения курс, капитан Брубър вдигна телефона и нареди да го свържат със Зона 51.
— Твърде късно е — бяха думите му, след като чу какво иска майор Куин. — А и да не беше, пак нямаше да отклоня ракетата. Господин майор, ние тук водим война. И смятаме да я спечелим.
Брубър надникна през дебелото предно стъкло на мостика и потърси с очи издигащата се в небето ракета. Пламъкът й бързо се смаляваше.
— Проклятие! — Куин отмести микрофона от устните си и вдигна поглед към екрана. „Страцида“ бе само на няколко минути полет от позицията за атака.
— Търкот е предал ключа на Елек, но не може да се свърже с Лексина за потвърждение, че атаката на „Страцида“ е била отменена — докладва Лари Кинсейд, без да се отделя от слушалката на сателитния телефон.
— А Дънкан?
— Никаква вест.
— „Страцида“ обезвредена ли е?
Кинсейд поклати глава.
— Вратата на бомбохранилището е отворена и все още се намира под контрола на „нокътя“.
— Прехват на целите, стрелбата разрешена при готовност на системите! — издаде лаконични заповеди капитан Форстър и екипажът се зае да ги изпълнява. Капитанът се обърна към рулевия: — Вдигни я от дъното и да се махаме оттук.
— Слушам, сър.
За първи път от много дни насам „Спрингфилд“ се отдели от дъното и бавно набра скорост.
— Торпедата изстреляни! — докладва оръжейният офицер. — Имаме готовност за отваряне ракетните силози при изплуване на повърхността!
Четири торпеда МК-48 излетяха от торпедните тръби и се насочиха — по две — към всеки от „изтребителите фу“.
— „Призраци“ по курса, насочват се към нас — докладва сонарният оператор. — Торпедата се приближават право към „призраците“.
— Време е да видим небето — промърмори капитанът и добави с поукрепнал глас. — Оръжейна, запуск на ракетите при излизане на повърхността!
— Щитът е свален! — извика лейтенант Грейнджър и гласът му отекна в радарното помещение на „Анзио“, където следяха полета на „Томахоук“-а.
— Отново се вдигна! — добави той почти веднага.
— Какво става? — попита озадачено капитан Брубър.
— Съобщение от АУАКС за много цели във въздуха! — намеси се един от радарните оператори.
— Откъде? — завъртя се към него Брубър.
— От Великденския остров.
— Мислех, че АУАКС е блокирал радара. — Брубър погледна към Грейнджър.
— Блокирана е само честотата, на която излъчва — обясни Грейнджър.
— Но не се е получило. — Брубър се наведе през рамото на оператора. — Към какво са насочени ракетите?
— По една за всеки от четирите Ф-14 и последната за „Томахоук“-а. Имаме и „Харпун“22, който се приближава към местоположението на „Спрингфилд“.
— Махнете самолетите оттам! — извика Брубър.
— Ракета от типа „Феникс“ не може да прехване „Томахоук“ — произнесе Грейнджър и в гласа му се долови увереност. — Твърде бърз е за нея.
Брубър наблюдаваше екрана на радара. И четирите Ф-14 бяха свърнали назад към самолетоносача и бяха включили допълнителната тяга на двигателите си.
— Излязоха от обсега на „Феникс“-а — обяви след секунди радарният оператор.
Брубър не помръдваше. Четирите точки, съответстващи на изтребителите, все още бяха следвани от четири точки, отговарящи на ракетите „Феникс“. На екрана също така се виждаше „Томахоук“-ът, който се приближаваше към острова, следван от светеща точка, която скъсяваше дистанцията помежду им.
Една от точките застигна своята цел и двете внезапно изчезнаха от екрана.
— Опитайте да се измъкнете с маневри! — извика Брубър в микрофона на пилотите от трите останали изтребителя.
— Зад мен е! — чу се гласът на един от пилотите.
Още две точки се сляха и изчезнаха.
— Катапултирайте! — заповяда Брубър. След няколко секунди и другите две точки угаснаха. — Измъкнаха ли се навреме? — обърна се той след малко към радарния оператор.
— Не зная, сър.
— Мислех, че сме извън обсега на ракетите им.
— Така беше, сър.
— Значи това не са били обикновени ракети „Феникс“ — произнесе замислено Брубър, докато наблюдаваше как на екрана последната светеща точка догонва „Томахоук“-а на около шестдесет километра от острова.
— Невъзможно! — прошепна смаяно Грейнджър.
Снабденият с ядрена бойна глава „Томахоук“ бе на по-малко от двадесет километра от острова, когато „Фениксът“ го застигна. И двете точки изчезнаха.
— Невъзможно! — повтори Грейнджър, неспособен да каже и дума повече.
Капитан Брубър си потърка уморено челото.
— Онова нещо там е демонтирало нашите оръжейни системи и ги е направило по-съвършени. — Той вдигна микрофона за връзка с мостика. — Искам да се отдалечим на още сто километра от острова. Веднага! С крайцерска скорост! И ме свържете със „Спрингфилд“!
— И двата „призрака“ са поразени! — извика оръжейният офицер.
— Целите унищожени ли са? — попита капитан Форстър.
— Не са — поля ги с хладен душ сонарният оператор. — Засичам и двете цели. Засега не се приближават.
— Какво е станало там, дявол го взел? — промърмори Форстър, опитвайки се да разгадае тактиката на „изтребителите фу“.
— Ракета във въздуха на курс към нас! — извика неочаквано сонарният оператор. — „Харпун“, време до попадението — пет секунди!
Всички глави в залата се завъртяха нагоре, сякаш можеха да различат приближаващата се ракета през стените на подводницата. Замръзнали по местата си, членовете на екипажа очакваха неизбежния край.
