й беше в ядрото на „мозъка“, но когато опита да я проследи, Кели стигна до внезапен и неочакван завършек. До място, където магистралата сякаш е била прекъсната.
Не й трябваше много време, за да се досети коя е крайната точка на магистралата и защо вече не функционира. Стражът от Великденския остров беше изключително сложна машина, далеч по-мощна и самоосъзнаваща се от който и да било човешки компютър, но Кели знаеше, че някога той е бил само част от по-обширна система. „Виждаше“ я така, както някога я бе виждал и стражът — мрежа от компютри, обхващаща Земята и включваща компютъра в Сидонийския регион на Марс, този на борда на кораба-майка и още няколко на места, които не съумя да разпознае. Всички свръхбързи информационни потоци на Земята водели към един централен компютър — този, който се намирал на континента Атлантида. В началото Кели си помисли, че магистралата е била прекъсната по времето, когато е бил унищожен централният компютър — при потопяването на континента от кораба-майка. Но в съхранената информация се казваше друго. Прекъсването на магистралата бе станало след унищожаването на Атлантида и разделянето на аирлианците на две враждуващи фракции.
Това означаваше, че централният компютър е бил преместен от Атлантида преди потапянето на континента. Но машината вече не функционираше, тъй като ядрото й беше демонтирано. Тя „видя“ момента на демонтажа, извършен от двама аирлианци, и веднага след това картината угасна — това беше и моментът, в който бе прекъсната информационната магистрала между централния компютър и стража от Великденския остров. Както и с всички останали компютри на Земята.
Кели си даваше сметка, че Дънкан и Търкот трябва да бъдат известени за съществуването на централния компютър и на ядрото. Тя насочи отново вниманието си към връзката на стража с външния свят и внимателно подаде едно съвсем незабележимо съобщение.
Веднага щом получи разпореждане от Лексина, Елек нареди на Че Лу и Ло Фа да се качат в металния дракон. Вътрешността беше елегантна, имаше централна седалка с черна сфера и екран пред нея и още няколко седалки, наредени отзад в полукръг.
— За какво ли служи това нещо? — попита Ло Фа, докато Елек се настаняваше.
— За унищожение. Построили са го по време на една много древна война — отвърна Елек и положи длани върху сферата. Че Лу наблюдаваше екрана и забеляза, че се издигат над земята, макар в кабината да не се чувстваше никакво движение.
— Между Ши Хуанчжоу и императрицата на Юга?
Елек повдигна рамене.
— Това е според вашата легенда. Имало е много сражения между Водачите и
— Само че тази война ще е различна — произнесе Че Лу и си спечели намръщен поглед от Елек, който вече маневрираше с машината в тесния тунел.
— Да — заяви той. — Тази ще е последната. Повече никакви примирия. Време е да приключваме.
Не без усилие на волята Дънкан пристъпваше към платнената завеса. Главите с рубинените очи следяха всяка нейна стъпка.
Внезапно от очите на предната дясна глава бликна сноп светлина, която се плъзна по пода пред краката й, изкачи се по тялото й и спря за няколко секунди върху положения на гърдите й
Дънкан протегна ръка и докосна завесата. След това коленичи, повдигна единия й край и пристъпи вътре.
28.
Във всички посоки, докъдето се простираше погледът, само пясъчни дюни и нищо друго. Обувките на Търкот затъваха в пясък, докато обикаляше скакалеца и оглеждаше района с бинокъл. Нищо.
— Ей, насам! — извика старши сержант Болц, който ровеше с голи ръце в пясъка недалеч от тях.
— Какво има?
Болц кимна надолу.
— Нещо е заровено.
Търкот приближи. Виждаше се част от гранитна плоча. Търкот тупна с крак върху нагорещената й повърхност, но плочата дори не помръдна. Изглежда слизаше надълбоко. Той си погледна часовника. Времето им беше съвсем ограничено, едва ли точно сега бе подходящият момент да се занимават с археологически разкопки.
Той повика капитан Билъм, който бе разпределил останалите войници от групата на равни разстояния около скакалеца.
— Ето какво искам от теб…
Всичко беше готово на борда на „Анзио“. Траекторията на ракетата „Томахоук“ бе изчислена по такъв начин, че след като бъде изстреляна и достигне своята най-висока точка, да продължи право надолу под действие на собствената си тежест и да попадне точно в средата на силовия щит около Великденския остров. Часовниковият механизъм в бойната глава трябваше да задейства детонатора десет секунди, след като ракетата навлезе отвъд щита.
Една ескадрила от четири Ф-14 вече кръжеше между ракетния крайцер и острова, следейки дали въздушното пространство е чисто. Оставаше само капитан Брубър да даде знак за начало на атаката, но той се колебаеше. Даваше си сметка, че „Вашингтон“ и оцелелите от екипажа се намират под силовия щит.
Капитанът знаеше също така, че „Спрингфилд“ е в пълна готовност. Бяха засекли механични сигнали от удари върху стената на подводницата, с помощта на които по морзовата азбука хората долу предаваха, че очакват момента да изпълнят своята част от плана. Освен това, с помощта на това примитивно средство за свръзка му съобщаваха, че може би на дъното под щита съществува неголяма пролука. Нямаше никакъв начин последната информация да се вмести в плановете им и затова Брубър предаде на „Спрингфилд“, че биха могли по своя преценка и в подходящо за тях време да изстрелят някое от управляемите торпеда в „слабото място“ на щита.
Загубата на космическите совалки, ядрената експлозия в Монтана, убийството на секретаря по отбраната и на шефа на КИСПП, както и спускането на атомната бомба над Зона 51 бяха наклонили везните в полза на предложението да бъде атакуван Великденският остров непосредствено преди крайния срок, обявен от Лексина. Разполагаха и с информация за изстрелването на китайска ракета с ядрен заряд срещу щита около Циан Лин. Според анализите, направени в Агенцията за национална сигурност, щитът не осигуряваше стопроцентова защита срещу взривове с подобна мощност, което означаваше, че биха могли да разчитат на успех, стига да съумеят по някакъв начин да прекарат бойната глава през полето преди
