виждат, всеки друг щял да бъде погълнат от божествен огън. Разказва се още, че когато кивотът бил в Израел, Надав и Авиуд, двама от четиримата синове на върховния жрец Аарон, повдигнали покривалото и мигом загинали от изгарящия му огън.21 Но дори когато се спазвал необходимият ритуал, случвало се понякога кивотът да отдели искри, които също имали смъртоносно действие върху носачите.
— Чак сега ли се сети да ми го кажеш? — попита Дънкан и неволно отстъпи назад.
— Това е само една от многото легенди — повдигна рамене Муалама. — Откъде да знам кое е важно и кое — не?
— Е, тази за всеизгарящия огън сигурно е важна. — Дънкан не откъсваше поглед от главите. Отново гледаха към входа, където сега стояха и тримата. — Ти си знаел за това, нали? — подхвърли тя на Каджи. — Но щеше да ме оставиш да се приближа и… — тя млъкна. Не знаеше какво може да последва. — Сега какво ще правим?
Муалама посочи сандъците с дрехи.
— Това там навярно са ритуалните одежди на онези, които са се грижели за кивота.
Дънкан приближи сандъците. Муалама я последва, а Каджи остана на входа. Имаше замислен вид, сякаш се вслушваше в някакъв вътрешен глас.
— Колко време ни остава? — попита го Дънкан.
— Десетина минути, не повече — отвърна Каджи.
— Не можем ли да затворим Сфинкса отвътре?
— Вратата ще се затвори само когато извадим скиптъра.
Дънкан се обърна към Муалама.
— Да знаеш нещо за тези дрехи? Ако ги сложим, ще можем ли да влезем зад покривалото?
Муалама кимна.
— По времето, когато старозаветният кивот се намирал в йерусалимския храм, върховният жрец носел бяла ленена мантия — също като тази. — Той повдигна една наметка и се опита да си я сложи. Оказа се твърде тясна за едрото му тяло. — Ти я наметни — професорът подаде мантията на Дънкан.
Дънкан пое неохотно дрехата и пъхна глава в отвора.
— Върху нея се слагал
— Защо е толкова тежко?
— Заради вплетените метални нишки. Те придават различните оттенъци. — Муалама избра два камъка от горния рафт на сандъка. — С тези се закопчава на раменете. Върху камъните са изписани имената на дванадесетте синове на библейския Яков. Както сама можеш да видиш — по шест имена на всеки от камъните. Според легендата те дават на приносителя им пророчески дар.
— Искам само да видя какво има зад завесата — промърмори Дънкан. Колкото и странно да бе, тя почувства някаква промяна в мига, когато Муалама закопча палтото на раменете й. Едва доловим сърбеж, като от слаб електричен ток, премина по кожата й.
— И сега последният детайл. — Муалама държеше масивен нагръдник от вълнени и златни нишки, в който бяха монтирани десетина едри скъпоценни камъни. Когато го нагласи на раменете й, предната част на нагръдника пасна съвсем точно в нарочно оставената изрезка на
Каджи се беше озовал до тях. Тя се стресна, когато чу гласа му отблизо.
— Това е
— Поставяли се — повтори объркано Дънкан. — И къде са сега? Всъщност, какво представляват?
— Не зная къде са — отвърна Каджи. — Чрез тях пророкът разговаря с Господ.
— Страхотно — въздъхна Дънкан. — Да липсват други важни части?
— Това. — Каджи повдигна една корона, изработена от три пръстена, поставени един върху друг. — Всеки от пръстените олицетворява по две неща. Така в короната са представени трите свята на съществуването — земя, рай и ад и трите форми на човешкото развитие — духовна, интелектуална и физическа.
— Какво общо има всичко това с аирлианците? — попита Дънкан, като наведе глава и позволи на Каджи да й постави короната. При други обстоятелства сигурно щеше да й стане смешно от този маскарад.
— Това е начинът, по който древните са третирали нещата, които не разбират — обясни Каджи. — Вече си готова да видиш кивота. Ако си чиста душевно, ще оцелееш. Ако ли пък не… — той не довърши изречението, чийто край се подразбираше.
— А как стои въпросът с
— Не зная — отвърна Каджи.
— Страхотно — повтори Дънкан.
Долу синееше равната повърхност на Средиземно море. Търкот извади сателитния телефон и набра номера на Лексина.
— Ключът е у мен — произнесе веднага щом отсреща се чу глас.
Последва кратка пауза, преди Лексина да отговори.
— Къде се намираш?
— Къде искаш да бъде предаден ключът? — отвърна с въпрос Търкот.
— Нямаш толкова време. Още не съм отменила заплахата си.
— В такъв случай кажи ми къде да го донеса.
— Четиридесет и два градуса северна ширина, сто и пет градуса източна дължина.
— В замяна на ключа искам Че Лу и хората й — произнесе Търкот, докато Билъм търсеше координатите в атласа.
— Не си в позиция да поставяш условия.
— Нито ти — да ми отказваш — отвърна с твърд глас Търкот.
— Няма значение. Ще си получиш старата госпожа. Не забравяй — часовникът не е спрял.
Връзката беше прекъсната и Търкот погледна мястото, върху което Билъм бе поставил пръст. Беше някъде в монголската част на пустинята Гоби, далеч от всякакви населени места и пътища.
— Карай натам — извика той на пилота.
Кели Рейнолдс обитаваше някакъв нематериален свят на физическа стаза и изключително висока умствена активност. Почти не усещаше тялото си, притиснато към златистата повърхност на стража- компютър и обгърнато с неговото сияещо поле. По тайно подадена от нея команда металната сонда се бе отделила от главата й, отнасяйки със себе си милионите наномашини, но телепатичната й връзка със стража не беше прекъсната. Тя все още получаваше разпокъсани картини от миналото — от времето на изсичането на
Докато опипваше внимателно, стараейки се да остане незабелязана, Кели се бе натъкнала на нещо необичайно интригуващо — масивен поток за информация към и от стража, нещо като широка и бърза магистрала сред множеството второстепенни пътища, която обаче бе напълно лишена от трафик. Началото
