маневрените двигатели.
— Накъде е насочен? — попита Куин хората, които следяха движението на мониторите си. В момента „Страцида“ се намираше над Стоктън, Калифорния.
— Още не разполагаме с точна траектория — отговори един от операторите. — Засега се движи в свободен полет, не е насочена към някаква цел. В момента е на височина четиристотин и петдесет километра и се снижава с нарастваща скорост.
Екранът на монитора беше превключен на изображение от Космическия център.
Куин си позволи една кратка въздишка на облекчение, когато забеляза, че пунктираната линия на предполагаемата траектория продължава на изток от Оукланд и Сан Франциско.
— Дайте ми незабавно предполагаемия район на поражение! — извика той.
Кинсейд бе избутал един от операторите от компютъра му и трескаво удряше с пръсти по клавишите. Той се вгледа за миг в данните от екрана, обърна се и обяви:
— Време до взрива — четири минути. Предполагаемото място на попадението съвпада с нашето местоположение.
25.
Капсулата на бомбоносителя навлезе в атмосферата над Сиера Невада, ориентирана надолу с топлинния си щит. След тридесет секунди полет на височина триста километра тя пресече границата между Калифорния и Невада. От кърмовия отсек на капсулата се показаха допълнителни метални стабилизатори, които забавиха скоростта на падането, за да й не позволят да изгори в атмосферата.
— Херметизирайте Куба! — издаде заповед майор Куин.
— Две минути до попадението — докладва Кинсейд.
Масивна стоманена врата с дебелина близо петдесет сантиметра се плъзна бавно над единствения изход за подземния комплекс и изолира напълно асансьорната шахта от повърхността.
— Мислиш ли, че това има някакво значение? — обърна Кинсейд към Куин.
— Малко остава, за да узнаем отговора — отговори троснато Куин. Той посочи вратата. — Не разчитам на нея. По-важно е да работи системата за филтрация на въздуха. Бомбата вероятно ще избухне над повърхността, за да осигури максимално разсейване на кобалтовия прах.
— А какво ще стане с хората, които са още на повърхността?
Мълчанието на Куин бе достатъчно красноречив отговор.
Когато се озова точно над целта, капсулата на бомбоносителя се разцепи на две части и на височина от хиляда и петстотин метра от кърмовия отсек се показа и разтвори парашут. Един вграден в носа датчик излъчи радарен сигнал до повърхността, засече ехото и подаде точната височина до електронния механизъм на детонатора, който бе нагласен преди много години да се задейства приблизително на деветстотин метра над целта.
— Ето я! — Куин посочи горния край на екрана, на който се подаваше изображение от външните наблюдателни камери на периметъра. Виждаха малка черна точка с разтворен над нея купол на парашут.
Всички следяха със затаен дъх как точката на екрана се уголемява.
— Височина? — попита Куин.
— Премина границата на хиляда и двеста метра — отвърна Кинсейд.
Пронизителният звън на сателитния телефон пред Куин накара присъстващите да подскочат. Куин не бързаше да отговори. Погледът му беше фиксиран в екрана.
— Хиляда и сто.
Телефонът продължаваше да звъни.
— Деветстотин.
— Дявол го взел! — изруга Куин и разтвори телефона. Бомбата вече се виждаше съвсем ясно на екрана. — Куин! — извика той в слушалката.
— Сега вече вярвате ли ми? — произнесе в мембраната безполовият глас на Лексина.
— Можете ли да я спрете? — попита Куин и почувства как едра капка пот се търкулва по врата му.
— Седемстотин и петдесет — отекна гласът на Кинсейд в залата.
— Дайте ми ключа — каза Лексина. — След по-малко от три часа „Страцида“ ще се озове над центъра на вашата страна и бомбите й ще бъдат в състояние да покрият цялата територия.
— Шестстотин! — в гласа на Кинсейд за първи път се прокрадна напрежение.
— Когато сте готови за делови разговор, обадете ми се по сателитния телефон, номер 244698.
— Почакайте! — извика Куин. — Можете ли да спрете бомбата?
— Триста метра.
Куин погледна към екрана. Бомбата се спускаше с нарастваща скорост. Камерата я проследи, докато тя се удари в една пясъчна дюна недалеч от площадката на летището.
— Тази беше една от шестте нефункциониращи бомби — обяви спокойно Лексина. — Но не се безпокойте, разполагам с още двадесет и шест, които са в пълна бойна готовност.
Линията беше прекъсната.
26.
На два пъти се наложи Дънкан да подкрепя Муалама, иначе професорът щеше да се изтърколи надолу по стръмните стълби. Чернокожият археолог пристъпваше като парализиран, неспособен да откъсне поглед от Сфинкса в средата на подземната зала. Водени от Каджи, тримата се спуснаха долу и се подредиха точно срещу големите, блестящи очи върху лъскавото черно лице. Висока близо три метра заедно с пиедестала си, статуята между лапите на непознатото чудовище се извисяваше над тях.
Дънкан беше почти толкова смаяна, колкото и когато за първи път се озова в подземния хангар на Зона 51. И тук, както при вида на кораба-майка, се долавяше някаква затаена сила.
— Ключът. — Каджи протегна ръка.
Муалама извади скиптъра от раницата си.
— Почакайте малко… — понечи да ги спре Дънкан, но Муалама сякаш въобще не я чу, докато подаваше скиптъра на Каджи.
Старецът го пое почтително.
— Поколения наред хората от моя род са охранявали зорко пътя към Залата на познанието — произнесе тържествено той.
— И кога ви е бил отнет ключът? — попита Дънкан.
