— От тук. Това е пътят за Залата.
Дънкан насочи прожектора, но мракът поглъщаше светлината му само на няколко метра по- нататък.
— Какво става? — попита тя.
— Странни са пътищата на Древните — произнесе напевно Каджи. — Трябва да прекосиш мрака, за да стигнеш светлината.
— Мисля, че ти трябва да вървиш пръв — заяви Муалама.
Каджи ги заобиколи и се изгуби в мрака.
— Вярваш ли му? — попита Дънкан.
Муалама поклати глава.
— Не. Според мен неговият дядо се е опитал да убие сър Ричард Бъртън тук долу.
— Благодаря, че ми го каза навреме.
Муалама се надигна.
— Няма начин да разберем какво се крие там, ако не го последваме. — Той направи няколко крачки и също изчезна. Дънкан остана сама.
Тя пристъпи към завесата от мрак. Никога досега не беше виждала нещо подобно — сякаш светлината се поглъщаше от въздуха. Ушите й изпукаха от резкия спад в налягането. Продължи напред пипнешком, протегнала ръце и напълно заслепена. Стомахът й се бунтуваше и усещането донякъде напомняше краткия период, в който по заповед на „Меджик-12“ бяха включили двигателите на кораба-майка във Втори хангар.
Тя премигна и изведнъж в очите я удари ярка светлина.
— Това е Залата на познанието — обяви Каджи, но Дънкан едва го чу. Гледаше изумено надолу, към черния Сфинкс на пода на подземната кухина.
Яков изблъска встрани решетката, с която завършваше шахтата, и се изкатери. Търкот го последва. Намираха се в стая, осветена от няколко лампи. Търкот премигна, за да се адаптира към ярката светлина. В стаята имаше няколко големи предмета, но Търкот успя да ги разгледа едва след като зрението му се проясни. Бяха елегантни старовремски карети.
— Сега пък къде попаднахме? — попита Търкот.
— Помниш ли, когато ти казах, че все си патим от късмета? Ако не греша, намираме се в подземията на Кремълския Арсенал.
— Толкова ли е зле? — Търкот заобиколи една от каретите и застана пред масивна, обкована с метални ленти врата.
— В Арсенала се съхранява съкровището на царска Русия — обясни Яков. — Тези карети вероятно са принадлежали на царското семейство — в изложбата на горния етаж има още няколко. Освен това горе са подредени короните на последните царе, иконата на Св. Богородица от Смоленск и скъпоценните яйца на Фаберже.
— И какво от това? — попита Търкот и натисна ръчката на вратата. Според него положението им чувствително се беше подобрило.
— Не отваряй вратата. Готов съм да се обзаложа, че е свързана с общата алармена инсталация. Арсеналът се охранява от голям отряд войници, част от батальона, който е разквартируван постоянно зад стените на Кремъл.
Търкот се дръпна като попарен. Яков спря при вратата, огледа я и обяви:
— От другата страна преминава лазерен лъч. Отвориш ли я и на сантиметър, ще задействаш алармата. Пак я загазихме, приятелю. Както казва народът, от трън та на глог.
Търкот провери автомата си. В пълнителя бяха останали само четири патрона.
— При теб как е? — попита той.
Руснакът огледа пистолета си.
— Имам два. А и не съм склонен да стрелям по сънародници, които само си изпълняват задълженията.
Търкот бръкна в джоба на ризата си и извади сателитния телефон.
— Я да видим дали мога да повикам пожарната команда.
„Хищният нокът“ се носеше над западния бряг на Съединените щати, а „Уорфайтър“ и „Страцида“ го следваха наблизо. На шестстотин километра под тях милиони нищо неподозиращи жители на Сан Франциско отиваха на работа.
В самия център на кратера Нгоро-нгоро, под дъното на езерото Сода, Лексина правеше безуспешни опити да се свърже с Дънкан. Накрая реши да опита директния номер за връзка с Куба в Зона 51.
Отговориха й при първото позвъняване.
— Майор Куин.
— Не остана много време — обяви Лексина, без да се представя. — Искам ключа.
— Ще си го получите. Но ни е нужно още малко време.
— Защо ви е нужно време, когато вече е у вас? Не забравяйте, ще направя, каквото ви обещах. За да се убедите, че говоря сериозно, следете „Страцида“. — Лексина прекъсна връзката. Тя се приближи до черната сфера и предаде команди до компютъра на „нокътя“, който на свой ред контролираше движенията и действията на „Страцида“.
Точно когато беше над Оукланд, в долния край на „Страцида“ се разтвориха две врати, които дори създателите й се бяха надявали, че никога няма да влязат в употреба. Под тях се показа тъпият конусообразен нос на подаващия механизъм на носителя с кобалтовата бомба.
— Проклети руснаци — беше лаконичният коментар на Кинсейд, когато върху големия екран се появи изображение на „Страцида“, предадено от наземен телескоп. — При всичките им провали с „Мир“, кой би повярвал, че това нещо ще работи след толкова години.
— Винаги ги е бивало повече в конструирането на оръжия, отколкото за други неща — отбеляза майор Куин.
— Президентът получава тази картина, надявам се?
— Предаваме я право във Военния кабинет — потвърди Куин. — Но след унищожаването на „Спирачка“, вече не можем нищо да направим.
— Къде, по дяволите, е Търкот? — промърмори Кинсейд.
— О, Божичко! Тя няма да дочака дори края на срока! — извика Куин и посочи екрана.
Заобиколен от облаче изгоряло ракетно гориво, носителят се отдели от дъното на руския спътник. Той се остави на гравитацията да го тегли към Земята и само поддържаше ориентация с помощта на
