капака. Вътре бе положено издължено острие от фино шлифован метал, дълго шестдесет сантиметра и широко десет в най-дебелата си част. Беше заострено в единия край и имаше отвор за дръжка в другия.
— Копието на съдбата — прошепна Търкот, докато вдигаше острието. — Сега трябва… — той млъкна, прекъснат от оглушителен взрив. Помещението се изпълваше с дим, някой бе хвърлил граната в основата на желязната стълба при входа.
Търкот пъхна Копието обратно в кутията, тикна я в ръцете на Яков и затича наляво, като пътем приготви автомата за стрелба. Той пусна няколко откоса слепешката назад и дочу свистене на куршуми, идващи от същата посока. Проснат по корем, Майк надникна предпазливо зад сандъка, който бе избрал за прикритие. През отвора в тавана се спускаха въоръжени мъже, облечени в маскировъчни униформи. Той се прицели, натисна спусъка и един от нападателите подскочи към стената, където се свлече бавно, оставяйки кървава диря.
Реакцията беше мигновена — върху сандъка се посипа залп от куршуми и наоколо се разхвърчаха трески. Търкот се притисна толкова плътно към бетонния под, че почувства как копчетата на ризата се забиват в плътта му.
Във възцарилата се тишина отекнаха няколко пистолетни изстрели — Яков се опитваше да му осигури прикритие. Търкот използва момента и започна да пълзи назад, отдалечавайки се от нападателите. След като смени позицията, той извади и приготви две от гранатите, които бяха взели от Паша. Едно от нещата, които бе научил от дългия си опит, бе, че попаднеш ли в засада, трябва да действаш светкавично и решително. В никакъв случай не бива да предоставяш инициативата в ръцете на противника или да оставиш ситуацията да се развива от само себе си.
— Яков! — извика той.
— Тук съм! — Руснакът беше някъде вляво и зад него.
— Стълбата след шест секунди по моя команда. Заслепяваща на пет.
— Готов съм!
— Давай! — извика Търкот и дръпна щифтовете на гранатите. След това ги метна, като се премери така, че да прелетят точно под тавана. После клекна, затвори очи и запуши уши с ръце.
Въпреки взетите мерки ушите му зазвъняха болезнено, когато гранатите избухнаха. Без да губи време, той скочи на крака и се затича към стълбата, като си прочистваше пътя със стрелба. С периферното си зрение зърна Яков, който тичаше в същата посока.
Няколко крачки преди стълбата ударникът на автомата щракна на празно. Търкот подскочи и започна да се катери чевръсто, като вземаше по две стъпала наведнъж. Наоколо свистяха куршуми, но той се надяваше, че противникът е заслепен и стреля напосоки. Стигна върха и почти бе избутан отгоре от Яков, който се катереше след него.
Двамата се изтърколиха върху покрива на бункера. Търкот се пресегна да затвори люка, но Яков го стисна с яката си лапа.
— Почакай малко — изпъшка той и завъртя глава, показвайки, че се ослушва. С другата ръка извади две нападателни гранати, които напомняха на топчета за пинг-понг с кръглата си форма. Приближи ги бавно към устните си и изтегли със зъби предпазните щифтове.
Долу някой крещеше неразбрано на руски. Отекнаха няколко автоматични откоса, последвани от приближаващи се стъпки. С рязко движение Яков метна двете гранати през отвора и хлопна люка. Зад металната преграда се разнесе приглушена експлозия и долетяха болезнени викове. Междувременно Яков си бе смъкнал колана и завързваше валчестата дръжка на люка така, че да не може да бъде отворен отдолу.
— Взе ли ключа? — попита Търкот.
Яков се тупна по гърдите.
— Пъхнах го вътре. В кутията си е.
— Сега какво?
— Щом има ток и въздух, значи има и път за излизане.
— Да не смяташ да катерим вентилационната тръба?
— Нека първо се поогледаме. — Яков скочи и закрачи към близкия край на бункера. Търкот го последва. — Трябва да знаеш едно нещо за руснаците. Решат ли да построят подобно нещо — той тупна с крак по бетонния покрив, — винаги ще предвидят и резервен изход.
Яков извървя още няколко крачки и спря толкова неочаквано, че Търкот се блъсна в него.
— Я виж. — Той освети дебела желязна тръба, която свързваше бункера с отсрещната стена. На мястото, където влизаше в скалата, имаше голям тъмен отвор. — Време е да напуснем това място — произнесе руснакът, стъпи върху тръбата с разперени ръце и я прекоси, като балансираше подобно на цирков артист.
Търкот изчака руснакът да стигне до другия край, сетне го последва.
24.
— КИСПП се бави с решението. Комитетът вече се председателства от Иванов, представителя на руската страна, а той не е човек с тежест. Сякаш всички са затаили дъх и чакат до отмине крайният срок с надеждата, че няма да се случи нищо.
Лиза Дънкан току-що се беше завърнала от Кайро. Откри Муалама на мястото, където го беше оставила — крачеше нетърпеливо между лапите на Сфинкса.
— Защо не поиска помощ от твоите хора?
Дънкан бе обмислила и тази възможност — да повика специалния отряд от Зона 51, но се безпокоеше, че египетското правителство ще реагира невъздържано срещу подобен акт на агресия на суверенна територия. Освен това не беше съвсем сигурна, че Муалама знае къде точно иска да отиде и какво възнамерява да прави там. Кой знае защо при всичките им разговори археологът бе пропуснал да опише конкретно какво представлява тази Зала на познанието.
— Седим в една лодка и всеки от нас се бои да не я преобърне… — оплакваше се Дънкан, но неочаквано вдигна глава и втренчи поглед над рамото на Муалама. — Кой, по дяволите, си ти?
От мрака зад гърба на професора бе изникнала тъмна фигура, загърната в дълго наметало.
— Името ми е Каджи. — Лицето на стареца бе като карта на пустинята, кожата му беше тъмнокафява, насечена от дълбоки резки. На главата си носеше тюрбан, а раменете му бяха загърнати със захабен, сивкав шал.
Муалама се извърна и го погледна учудено.
— Същият Каджи, който е бил с професор Нейбингър под Голямата пирамида?
— Тук винаги е имало един Каджи. Баща ми, преди него баща му и така, докъдето се простират спомените.
— Ти си присъствал и когато фон Сеект е открил тайната подземна галерия — добави Дънкан.
— Какво значение има това? — попита Каджи. — Вече е минало.
— Има значение — възрази Дънкан. — У теб е попаднал кинжалът на фон Сеект. Вземал ли си нещо друго от германците?
Каджи втренчи поглед в нея.
— Какво имаш предвид?
— Сега не е време да се надлъгваме. Питам дали Копието на съдбата не е попадало у теб?
— Не. — Каджи премести поглед към Муалама. — Значи ти си този, който не се предава вече толкова години. Чувал бях разкази за някакъв чернокож учен, който пътувал до далечни места и задавал странни въпроси.
— А твоите хора се опитваха да скрият истината навсякъде, където се появявах.
— Дядо ми тръгнал с Бъртън към Пътищата на Росту и повече не се завърнал — рече Каджи.
Дънкан застана между двамата мъже.
