от крак на крак. Настроението беше мрачно.
— Хайде, мърдайте — Толин посочи с дулото на автомата към другия край на коридора.
— Бурно е.
Сержант Болц гледаше между краката си към повърхността на Черно море — на осем метра под скакалеца.
Висяха съвсем неподвижно, след като бяха прекосили с максимална скорост Атлантическия океан, Средиземно море и част от територията на Турция. На борда имаше общо дванадесет души от специалната група, но теснотията се подсилваше от сандъците с екипировка и струпаното оръжие.
От външната страна на скакалеца все още беше привързан черният саркофаг, открит от Муалама в кратера Нгоро-нгоро. Вътре в саркофага бе поставена миниатюрната атомна бомба, осигурена от Куин по молба на Търкот.
— Така — произнесе многозначително капитан Билъм, докато разстилаше картата върху един от сандъците с боеприпаси. — Съберете се насам. — Хората го наобиколиха. — Време е да обсъдим различни варианти на действия, съобразно събитията в Москва и Кайро.
Елек се бе скрил във вътрешността на Чи Ю — митичното чудовище от китайската легенда, като за целта бе развинтил капака непосредствено под опашката. Че Лу и Ло Фа останаха отвън. Все още не можеха да се начудят на металното чудовище. И двамата подскочиха уплашено, когато драконът внезапно се издигна над пода и увисна на няколко метра височина. Не беше никак трудно да си обяснят защо чудовището е вдъхвало такъв неизмерим ужас сред селяните в древни времена.
Шията се раздвижи и главата на дракона се наведе напред. След това тялото му се завъртя бавно по посока на часовниковата стрелка и след като описа пълен кръг, роботът отново се спусна на земята.
Капакът се отвори и Елек излезе.
— За какво ни е, ако си останем тук до края? — попита Ло Фа.
Елек го погледна пренебрежително.
— Няма да сме тук до края — отвърна той спокойно.
Най-сетне стигнаха края на тунела. Висока стоманена врата преграждаше по-нататъшния път и Толин вдигна ръка. Групата спря. Имайки предвид продължителността на спускането, вероятно бяха поне на километър и половина под Москва. Каквото и да се намираше зад тази врата, нямаше никакво съмнение, че ще е много важно.
Освен това импулсът върху екрана на проследяващия прибор сочеше, че тези, които търсят, също са вътре.
Хасар дочу в просъница, че някой крачи из спалнята му и се размърда. Тъкмо седна в леглото, когато на гърдите му се появиха две яркочервени точици и го накараха да замръзне неподвижно. Виждаше само контурите на двамата мъже, които стояха с насочени към него оръжия, и още една висока сянка, с дълго черно наметало. Тази, третата фигура, го уплаши далеч повече от въоръжените мъже.
— Ал-Иблис, изпълних каквото ми нареди! — извика Хасар и вдигна уплашено ръце. Беше нарекъл фигурата с името, което се шепнеше със страх из целия арабски свят. — Не им разреших да копаят.
— Не те питам за разрешението — отвърна Ал-Иблис. Имаше нисък, почти шепнещ глас, ала съскаше, сякаш бе говореща змия. — Защо не ми каза, че ключът е у тях?
Едри капки пот избиха по челото на Хасар.
— Не знаех, че това е ключът.
— Лъжеш — прекъсна го Ал-Иблис. — Ти си един глупак. Навърташ се тук, разпитваш за тайните на Акерските възвишения. Но дори не знаеш кой е Акер, нали?
Хасар бе смутен от въпроса — всички египтолози знаеха кой е Акер.
— Акер е божество с тяло на лъв, което охранява вратите на хоризонта и допуска слънцето на небето всяка сутрин, а вечер му позволява да си тръгне.
Ал-Иблис се изсмя, но в смеха му нямаше нищо човешко и зловещият звук предизвика болезнени тръпки по гърба на Хасар.
— Акер — божество? Той беше само един чиновник и дори не успя да се справи докрай със задачата, която му бе поставена.
Хасар седеше съвършено неподвижно, опитвайки се да овладее ужаса от съществото, което се разхождаше пред него. Не можеше да различи лицето, скрито от черната качулка, но и не изпитваше никакво желание. Доколкото му беше известно, нито един смъртен не бе виждал лицето на Ал-Иблис. Личност, колкото прочута, толкова и легендарна из целия арабски свят, сведенията за която много западни разузнавателни служби бяха готови да купят за огромни суми.
Ал-Иблис внезапно пристъпи към треперещия Хасар.
— Нека бъде божество, щом така искаш. Свърши времето на шикалкавенето. Постави платото под военна охрана и не допускай никого там, каквото и да се случи. С неверниците ще се разправям аз. Ясно ли е?
— Да, господарю — отвърна покорно Хасар и сведе глава.
— Майк! — гласът на Яков отекна в бункера.
— Какво? — Търкот продължаваше да тъпче папки в кожената чанта, която се беше издула.
— Мисля, че го намерих.
Търкот изтича в средата на помещението, където Яков стоеше до един отворен сандък. Руснакът бе извадил от вътре метална кутия. Беше от стомана, но инкрустирана със злато и имаше черни закопчалки от добре познатия му аирлиански метал.
Яков вдигна кутията и я завъртя, оглеждайки я от всички страни.
— В придружаващите документи пише, че била открита в подземията на „Вилхелмщрасе“ 77, Берлин, на първи май 1945 г.
— Което означава?
— „Вилхелмщрасе“ 77 е адресът на Райхсканцеларията. Под нея се е намирал бункерът на фюрера.
— Където умрял Хитлер? — попита Търкот, макар вече да знаеше отговора.
Яков доближи кутията до ухото си и леко я разклати.
— Тежичка е, но вътре не помръдва нищо. Я да видим… — той изтри наслоения върху капака прах и отдолу се показаха някакви знаци. Не бяха старорунически, по-скоро китайски.
Търкот чукна върху капака.
— Имаше същия надпис върху обелиска в етиопската пещера, където открихме рубинената сфера. — Той си спомни превода на Нейбингър. — И същото име. Чинг Хо. Китайският изследовател, който през 656 г.пр.Хр. се отправил на пътешествие към Близкия изток и Африка. — Той дръпна закопчалките и повдигна
