Лицето на Сфинкса бе огряно от лунна светлина. През последните няколко часа професор Муалама бе наблюдавал как сянката на нощния хоризонт пълзи сантиметър по сантиметър към основата на лицето, но вниманието му всъщност бе съсредоточено върху пътя от града. Чакаше да се зададе Дънкан.
Беше открил каменната плоча, която предполагаше, че трябва да бъде повдигната. Намираше се в основата на дясната лапа. Ако разполагаше с необходимите инструменти, щеше да я повдигне и сам. Хасар бе потеглил за Кайро, след като Муалама отказа да се върне обратно с него. Дънкан също бе заминала, с надежда да установи час по-скоро връзка с КИСПП и да потърси съдействие заради промяната в решението на египетското правителство.
Муалама погледна часовника си и сигурно за стотен път завъртя глава към шосето. Направи няколко нервни крачки между лапите, чувствайки тежестта на скиптъра в раницата на гърба си. Спря при плочата и положи длани върху нея.
Пак погледна към пътя.
Това, което не забеляза, бе фигурата, която стоеше изправена върху храмовата стена, заобикаляща Сфинкса. Загърната в износено сиво наметало, фигурата не бе помръднала цяла вечер.
И тя като Муалама чакаше.
Капитан Форстър бе обиколил всички помещения на борда и бе разговарял с членовете на екипажа, от които според него зависеше успехът на предстоящата операция.
В очите на повечето прочете съмнение, че някога ще успеят да се измъкнат невредими. Още бе жив споменът за трагичния край на „Вашингтон“ в скалите на острова. Щом онова, което се спотайваше там, бе в състояние да разруши цял самолетоносач, какво оставаше за тях? Пък и всички помнеха с каква лекота „изтребителите фу“ се бяха разправили с „Пасадена“.
След като приключи обиколката — от сонарната сфера в кърмата до машинното отделение, разположено непосредствено до ядрения реактор — той се върна на мостика и отново си погледна часовника.
Оставаше още съвсем малко.
Лари Кинсейд разглеждаше с лупа новите снимки, направени от телескопа Хабъл. Лицето определено бе претърпяло промени през последните 48 часа. Той кимна на Форестър, който бе донесъл снимките в заседателната зала на Куба.
— Е?
— Черното петно представлява армия от роботи, високи средно по метър и осемдесет.
— И с какво се занимават?
— С изкопни работи — отвърна Форестър. — Тези четири купчини са от отломките, които са разчистили от горната част на Лицето. По преценка на нашите специалисти…
— Питам какво копаят? — повтори Кинсейд нетърпеливо.
Форестър му подаде друга снимка.
— Тази е последната. Изглежда са достигнали онова, което търсят, но още не са разчистили всичко на повърхността. Погледнете този малък участък в горния десен квадрант. Изглежда, че тук е разположена някаква конструкция от черен метал, от какъвто е направен и корабът-майка.
— Още един кораб? — попита Кинсейд със затаен дъх.
Форестър поклати глава.
— Не ми се вярва. Нещо друго ще е.
— Какво например?
— Още не знаем.
Кинсейд се опита да си представи какво може да се крие там, дори му хрумнаха няколко възможности, после осъзна, че всъщност повече се бои от тези, които не е в състояние да предвиди.
Намираха се във вътрешността на грамадния бетонен бункер, а коридорът се простираше в двете посоки с дължина над сто метра. На равни разстояния бяха разположени дебели извити метални подпори. Коридорът бе пълен със сандъци и озарен от светлината на дузина крушки, провиснали на жици от тавана. Стълбата, по която се бяха спуснали, се намираше точно в центъра.
— Някой със сигурност е слизал тук от време на време да сменя крушките — рече Търкот. — Следователно има път нагоре.
Яков посочи вляво.
— Виж, там има врата. Дали пък Паша не е отговаряла за поддръжката?
— И това да са архивите?
— Да се надяваме, че са те. Не ми се ще пак да се спускам по тръбите. — Яков обърса прахта от близкия сандък. Надписът отгоре беше на руски. „Открито в германското Министерство на авиацията, 1945 г.“
Търкот се огледа и забеляза ръждясал лост, подпрян на един от сандъците.
— Я да видим какво има вътре. — Той пъхна острието на лоста между дъските и напъна. Дъсченият капак се надигна със зловещо скърцане и под него се показа дебела и гладка като стъкло повърхност, покрита с плътен слой прах. Търкот обърса с ръкав стъклото и се наведе да надзърне отблизо.
— О, по дяволите! — изруга той и се отдръпна назад. Стъкленият контейнер бе пълен с течност, в която плуваше грамадно черно око.
— Това ще да е близнакът на Окпашний — отбеляза невъзмутимо Яков. — На прав път сме.
Търкот отново се надвеси и огледа окото. Беше мъртво, по повърхността на сфероидното му тяло се виждаха следите от шевовете при аутопсията.
Търкот отвори и съседните сандъци. Вътре имаше дървени кутии с нацистки обозначения върху тях. Всичките бяха натъпкани с документация. Той вдигна една от папките и я прелисти. Още на първата страница се натъкна на рисунка на Окпашний.
— Как си с немския? — обърна се той към Яков.
— Горе-долу.
— Можеш ли да провериш дали някъде не се споменава Копието?
— Ще погледна.
Докато Яков се ровеше из прашните папки, Търкот извади сателитния телефон. Знаеше, че няма да работи на такава дълбочина, но по-скоро по навик отвори капачето и го включи. Както и предполагаше в слушалката нямаше никакъв звук.
— Много странно нещо — долетя отнякъде гласът на Яков.
Търкот заобиколи няколко сандъка и спря при него.
— Какво откри?
— В тези документи се говори за старозаветен ковчег. — Яков извади една папка и я разтвори. Той плъзна поглед по първата страница. — Това е доклад от разузнавателна операция на СС.
— Къде?
— В Турция. — Устните на Яков помръдваха беззвучно, докато четеше. — През 42-ра. — Той отгърна на следващата страница и там се натъкна на фотография. — Въздушна снимка.
