върху бетонен под, или по-точно — поправи се Търкот, когато лъчът на фенерчето озари една масивна пружина, която се губеше в тъмнината отгоре — върху бетонния покрив на бункер. Търкот знаеше, че подобни убежища са разположени между гигантски пружини и противоударни амортизатори, с надеждата, че обитателите им ще оцелеят и при най-мощния атомен взрив. Той погледна нагоре и едва различи отвора на тръбата, от която бяха изпаднали — сигурно служеше за вентилационна шахта. Стените на подземието, където бе разположен бетонният бункер, бяха от грубо насечена скала. Между бункера и стената на подземната кухина имаше около три метра празно пространство.
— Насам — Яков му посочи нещо със светлинния кръг. Беше кръгъл металически люк с дръжка, която се подаваше на няколко сантиметра над покрива.
— Какво ще кажеш, да надзърнем ли вътре? — попита руснакът.
— Щом сме били толкова път.
Яков захапа края на фенерчето със зъби, клекна над люка, сграбчи дръжката и напъна мускули. Механизмът беше ръждясал. Едва при третия опит ръчката взе да поддава.
— Ако вътре има някой, вече знае, че сме тук — подхвърли Търкот.
— Че кой ще поиска да живее под земята?
Дръжката достигна крайно положение. Със съвместни усилия Яков и Търкот успяха да повдигнат капака. Яков освети отвора, а Търкот се наведе и погледна вътре. До пода, който бе на четири-пет метра под тях, водеше желязна стълба. Някъде отстрани се процеждаше съвсем слаба светлина. Търкот се наведе още и завъртя глава, но така и не успя да определи източника й.
Той въздъхна, седна на ръба и спусна крака в отвора.
— Ще ти викна да слизаш, ако всичко е наред — рече той.
— Няма какво да викаш — отвърна Яков. — И без това ще съм зад теб. Къде другаде да ходя?
— Какво е това? — попита Толин. Бяха стигнали до края на бетонната шахта и встрани започваше друг, доста по-стар и занемарен тунел. Толин го освети, колкото да определи, че се спуска и извива леко наляво. Той включи прибора за следене. Обектът бе под и малко встрани от тях.
— Но… това го няма на картата — отвърна изплашено инженерът. — Според схемата шахтата завършва тук.
— Е, излиза, че не си ми нужен повече — Толин се завъртя и дулото на автомата му опря в корема на инженера. Беше поставил пръст на спусъка. Лицето на нещастника пребледня.
— Не, недейте… ами кой ще ви изведе? Само аз имам карти…
Инженерът не можа да довърши, защото краткият откос го отметна назад към стената. Толин вдигна кутията с картите й я метна през рамо.
— Сега вече са у мен — произнесе той, след това даде сигнал на баретите да го последват.
Чувствителният радар на борда на „Анзио“ пръв засече лъча от АН/АПГ-71. Задействана бе автоматичната аларма и корабът започна да се отдалечава от острова. Екипажите на ракетните установки и оръдейните системи заеха местата си и останаха в състояние на бойна готовност, докато не стана ясно, че корабът не е заплашен от пряка опасност, нито подложен на ракетен обстрел.
— Какво, по дяволите, означава това? — обърна се капитан Брубър, командващ на кораба, към своя главен оръжеен специалист, лейтенант Грейнджър.
— Ако се съди по характеристиката на сигнала, радарът е с наземно базиране и не се движи. Той несъмнено ни засече, но при подобно разстояние на борда на „Вашингтон“ няма нищо, което да ни достигне.
— Затова пък имаше предостатъчно оръжия, предназначени за унищожаване на приближаваща се ракета, нали?
— О, да — кимна Грейнджър. — Цял куп ракети „Сайдуиндър“, „Спароу“ и „Феникс“. Да не забравяме самонасочващите се ракети от въоръжението на кораба и, разбира се, зенитните оръдия.
Брубър се потърка замислено по брадичката.
— Което означава, че вероятно ще имаме проблеми при предстоящата атака?
— И аз така смятам, сър.
— Можем ли да надхитрим този АН/АПГ-71?
— Не, сър. Той е най-доброто нещо, с което разполагаше флотът.
— Лейтенант, и без вас го зная. Питам ви има ли някакъв начин да го надиграем? Защото ако няма, нашата „Томахоук“ няма да успее да свърши работата, за която я готвим.
Грейнджър помисли, преди да отговори.
— Сър, има една възможност. В края на краищата, този радар е наше дело. Мисля, че ще успеем да го надхитрим.
— Това исках да чуя. Някакви новини от „Спрингфилд?“
— Не, сър, но сигурно са получили съобщението ни.
— Добре. — Брубър погледна към хоризонта, отвъд който се издигаше щитът около Великденския остров. — Още малко и започваме.
Че Лу застана зад Елек. Хибридът бе спрял в началото на тунела, който се спускаше към най-долното ниво на гробницата. Само на двадесетина метра навътре в тунела сияеше холографското изображение на аирлианеца.
— Разбра ли как да минем покрай него? — попита Че Лу.
— Зная само, че ще ни трябва ключ, който не е тук.
— Нима е толкова важно, че си заслужаваше смъртта на мъжете, които доведе с теб?
— Ако ключът не е тук, други ще го потърсят и намерят — отвърна равнодушно Елек. Той я огледа с кърваво-червените си очи. — А ти какво намери? Нещо, което да оправдае смъртта им?
— Не — поклати глава Че Лу. Надяваше се да не разбере, че го лъже.
— Всъщност, открих нещо — продължи замислено Елек. — Зная как да отворя вратата към външния свят.
Той се обърна и пое назад в тунела, Че Лу го последва, завладяна от любопитство.
Елек заобиколи няколко контейнера и спря пред най-големия. Точно пред него имаше шестоъгълно табло, разделено на множество малки шестоъгълни секции. Елек натисна няколко от тях в определена последователност, но толкова бързо, че да й попречи да я запомни. Върху таблото изгряха светещи рунически знаци. Елек ги огледа и прекара ръка върху тях, сякаш свиреше на причудлив музикален инструмент.
Капакът на контейнера се отмести с грохот встрани. Че Лу неволно отстъпи назад. Елек се присъедини към нея. Привлечен от странния шум, до тях изникна и Ло Фа.
— Какво е това? — попита той и се облещи. — Прилича на металически дракон!
Грамаден сребрист механизъм, висок десет метра и широк четири, лежеше върху люлка от черен метал. Наистина приличаше на дракон, с дълга, извита шия и лъскаво тяло. Главата му бе увенчана с чифт рубинено-червени очи, които сияеха с отразена светлина. В разтворената му паст се виждаха два реда черни зъби. От тялото му стърчаха чифт малки, разперени криле, с обхват около два метра. Изглежда механичният дракон беше пострадал, защото върху левия му хълбок се виждаше продълговато черно петно, достигащо почти до основата на заострената опашка. Някъде по средата на петното сребристата обшивка беше разкъсана и през отвора се виждаха жици и тръбички.
— Но това е Чи Ю — възкликна Че Лу. — Драконът, Господарят на юга, който се е сражавал с Ши Хуанчжоу!
