— Какво искаш от нас? — обърна се тя към Каджи.
— Научих, че едно нещо, което ми е нужно, е у вас. Ключът.
— Господи! — възкликна Дънкан. — Има ли нещо на този свят, което може да бъде запазено в тайна?
— Зная за всичко, което се е случило на Акерското плато. Ключът у вас ли е?
— Да — отвърна Дънкан.
— В такъв случай грози ни голяма опасност и както се предава от много поколения в моето семейство — часът е ударил. Ще ви отведа при онова, което търсите.
— Аз търся Копието на съдбата — отвърна Дънкан. — Тук ли е то?
Каджи поклати глава.
— Не мисля.
— В такъв случай си губим времето — въздъхна Дънкан.
Муалама постави ръка на рамото й.
— Няма къде другаде да идем. Твоят приятел Търкот вероятно е на единственото място, където може да бъде скрито Копието. Но това, което се крие долу, навярно е не по-малко важно.
Дънкан обмисли думите му.
— Защо казваш, че е ударил часът?
— Защото ключът най-сетне е намерен.
— И закъде служи този ключ? — попита Дънкан. — За Залата на познанието?
— Там е истината — промълви бавно Каджи.
Дънкан си погледна часовника. Даваше си сметка, че в момента не може да предприеме нищо повече за издирване на Копието — всичко беше в ръцете на Майк. От друга страна това, което й предлагаше Каджи, би могло да й осигури някакво предимство в борбата с Лексина.
— Е, добре — склони тя. — Да я видим тази „истина“.
Каджи посочи с ръка към облицованата с плочи пътека, която водеше от Сфинкса към Голямата пирамида.
— От тук, моля.
Ризата на Търкот беше подгизнала от пот. Тунелът, открит от Яков, бе извил малко след това във вертикална посока, която продължаваше нагоре поне докъдето стигаше светлината на фенерчето. Тънки метални скоби по стената служеха за стълби и двамата бяха започнали мъчителното изкачване.
Търкот нямаше представа от колко време се катерят, но поне засега краят не се виждаше. Дори Яков бе спрял на няколко пъти, за да си поеме дъх, облегнат на отсрещната стена.
— Почакай — изхриптя той при една от поредните почивки.
Търкот нямаше сила дори да отговори. Болеше го цялото тяло. Яков изключи светлината и шахтата потъна в мрак. Но само в началото. Постепенно Търкот започна да различава очертанията на скобите над тях.
— Отгоре идва светлина — отбеляза обнадеждено той.
Яков кимна.
— Наближаваме горния край на шахтата.
— И къде според теб ще излезем?
— Ако имаме късмет, ще е някъде на Червения площад, по време на военен парад.
— От късмет не можем да се оплачем — засмя се Търкот.
— Да, все си патим от късмета — отбеляза философски Яков и продължи да се катери.
Каджи отвори вратата и прекрачи прага на тъмния тунел, който водеше към вътрешността на Голямата пирамида.
— Откъде имаш достъп до пирамидата? — попита Дънкан, която вървеше зад него.
— Аз съм
— А какво ще каже Хасар? — подхвърли Муалама.
— Хасар е само един лакей на правителството, който се страхува от тайните на миналото.
Дънкан бе дълбоко впечатлена от обстановката във вътрешността на пирамидата. Светлините от прожекторите се губеха в далечния край на тунела. Завладяха я мисли за епохата, в която е била построена пирамидата, за първите хора, които са вървели по този коридор, след като строежът е бил завършен. Тежестта на грамадните каменни блокове над коридора бе почти осезаема. Усещането не можеше да се сравни дори с преживяванията върху борда на гигантски самолетоносач от клас „Нимиц“. Звукът от стъпките им отекваше глухо в каменните стени.
Каджи спря и посочи с пръст.
— Оттук нагоре продължава пътят за Голямата галерия, Залата на Царицата и отвъд нея — за Залата на Царя. — Той кимна към по-тесния тунел, който се спускаше. — А това е пътят, по който ще продължим.
Започнаха да слизат. Дънкан знаеше, че това е маршрутът, следван от групата на фон Сеект преди петдесет години.
Каджи спря неочаквано, обърна се и положи длани върху една плоча на стената. Плочата се завъртя, откривайки входа за таен тунел.
— От много години никой не е минавал по този път — обяви Каджи.
Промъкнаха се в тунела и продължиха навътре, между гладко полирани стени. Каджи спря още веднъж и завъртя нова плоча. Сега вече се появиха два тунела, по един от всяка страна на плочата.
— Десният ни свързва с Долната зала на Голямата пирамида — обясни Каджи. — Там, където вашият фон Сеект и неговите нацисти открили черното сандъче.
— Ако си Наблюдател, тогава защо отведе нацистите там?
Каджи се закашля и се преви, преди да си поеме дъх и да отговори.
— Не съм ги завел. Те знаеха къде искат да отидат и без моята помощ. Тръгнах с тях, за да видя какво ще направят. Бяха твърде много, за да успея да им попреча. Позволих им да открият едно от шестте отделения на Дуат, но останалите пет бяха запазени в тайна. Понякога трябва да умееш да търгуваш. — Той вдигна ръка. — Ще изберем левия тунел.
Дънкан погледна към Муалама. Имаше чувството, че всеки от мъжете крие по нещо.
Вероятно бяха напуснали очертанията на пирамидата, защото стените на тунела вече не бяха от каменни плочи, а от неравна скала.
— Към Сфинкса ли се приближаваме? — попита Муалама.
— Да — отвърна лаконично Каджи.
— Какъв е този шум? — добави Дънкан, заслушана в далечния грохот.
— Реката на Акер. Един подземен ръкав на Нил, който прави завой под платото и после се връща обратно в коритото.
— Докъде стигат тези тунели?
Каджи отново спря и започна да оглежда стената отдясно.
— Не зная, не съм ги обикалял всичките. — Той натисна скалата и изведнъж част от нея хлътна навътре, после се плъзна в нишата отгоре. Дънкан бе изненадана от сложната конструкция на тайните врати, после си помисли, че може би са дело на аирлианците.
Каджи им даде знак да влязат. Пространството зад вратата беше съвсем тясно и тримата се притиснаха плътно един към друг. Зад тях плочата се спусна и зае предишното си място.
Каджи започна да кашля и по звука Дънкан определи, че е сериозно болен. Когато отново успя да си поеме дъх, той изпълзя пред тях и произнесе.
