— Тридесет секунди! — обяви пилотът и спусна скакалеца съвсем ниско над тъмните води на Москва река.
Двамата сапьори се изкатериха по стълбата към горния люк, като балансираха внимателно заряда. Долу останаха други двама от групата с втория заряд, приготвен от Метайер.
Изведнъж точно отпред се появи Москворецкият мост. Пилотът завъртя ръчката за управление и скакалецът се гмурна под моста. Веднага щом се озоваха от другата страна той увеличи скоростта и набра височина. Скакалецът профуча над стените на Кремъл, изви вляво, размина се само на петдесетина сантиметра с една от кулите на двореца и се спусна върху покрива на Арсенала.
— Тръгвайте! — извика Билъм, но вече беше закъснял, защото Метайер и Джонс се бяха промушили през люка. Те се спуснаха по стената на скакалеца и скочиха право на покрива. Докато Джонс нагласяше насочения заряд върху специалния триножник, Метайер премери с ролетка разстоянието до югоизточния ъгъл на сградата. След като определи търсеното място, той махна на Джонс да донесе триножника. Веднага щом привършиха, двамата изтичаха обратно при скакалеца, като същевременно размотаваха детониращия шнур.
Джонс задейства възпламенителя и взривът отекна надалеч в предутринния покой на града. Фокусираният конус от енергия и топлина проби тавана на Арсенала, а Метайер и Джонс вече тичаха обратно с втория заряд, който бе окачен на въже. Спуснаха го в новополучения отвор и повториха процеса, докато останалите членове на отряда разтоварваха нови заряди и друго снаряжение. Билъм се подаваше от люка и следеше всичко, притиснал сателитния телефон към ухото си.
Когато чуха екота от първия взрив, Търкот и Яков залегнаха зад няколко сандъка в ъгъла, без да откъсват очи от тавана. Четвъртият заряд проби точно в средата на покрива отвор с ширина три метра.
— Готово! — извика Търкот в мембраната на сателитния телефон, стараейки се да надвие воя на алармата.
Двамата мъже изтичаха в средата на стаята, като прескачаха отломките и погледнаха нагоре.
Старши сержант Болц бе единственият, останал при отвора на покрива. Останалите членове на отряда вече бяха на борда на скакалеца. Болц бе оставил в краката си две торби, завързани с дълго, намотано въже за долния край на скакалеца. По сигнал от Билъм той ритна торбите в отвора, а поставените вътре тежести ги повлякоха към пода на Арсенала. Кратък автоматичен откос принуди Болц да приклекне и да побегне на зиг-заг към увисналия върху покрива скакалец. Той забеляза няколко войници върху съседните покриви, които стреляха по него. При следващия откос Болц се просна по корем и продължи да пълзи напред, докато, най-сетне се скри зад скакалеца.
Търкот сграбчи една от торбите и извади отвътре завързани за въжето презрамки. Яков повтори същото с другата торба.
— Надявам се, че пилотът знае какво прави — обади се Яков, докато пъхаше крака в презрамките.
Търкот погледна нагоре. Отворът в покрива беше с неравни краища, на няколко места се подаваха натрошени греди.
— Аз също… — произнесе той, но останалата част от изречението се изгуби, когато въжетата внезапно се изпънаха и двамата подскочиха нагоре.
Старши сержант Болц също се бе завързал с презрамки, а едно допълнително въже го придържаше да не се плъзне покрай ръба на скакалеца. Освен това носеше шлемофон за постоянен контакт с пилота. Докато машината се издигаше право нагоре, той надникна през ръба, за да провери дали всичко е наред с двамата, които бяха вдигнати през отвора.
Няколко куршума, изстреляни от покрива на двореца, рикошираха в гладката стена на скакалеца и удариха Болц в гърба. Краката му се подгънаха и сержантът увисна безпомощно на ремъците. Далече под него Търкот и Яков се показаха над взривения в покрива отвор.
Скакалецът продължаваше да набира височина и скорост, като постепенно извиваше в южна посока.
На шестдесет километра южно от града пилотът приземи машината в едно безлюдно поле. Докато Яков и Търкот си сваляха презрамките, медикът на групата и Билъм внесоха ранения Болц в кабината и го превързаха.
Веднага щом се освободи от ремъците, Яков коленичи и зарови пръсти в рохкавата почва.
— Никога не съм мислил, че ще ми е толкова приятно да се ровя в калта — произнесе той.
Търкот свали торбата с папките и аирлианската кутия, отвори я и се увери, че всичко е запазено непокътнато.
— Копието у теб ли е? — обърна се той към Яков.
Руснакът се потупа по гърдите. Търкот се извърна към приближаващия се Билъм.
— Някакви новини от доктор Дънкан?
— Изгубихме, контакта с нея.
— По дяволите! — Докато вървяха към скакалеца, Търкот извади сателитния си телефон и набра номера на Куба. Куин отговори при първото позвъняване.
— Нещо ново? — попита Търкот, докато наблюдаваше как руснакът тършува в торбата с ремъците. Скакалецът отново се бе насочил на юг и наближаваше Черно море.
— Последното съобщение на доктор Дънкан бе, че двамата с Муалама възнамеряват да слязат в подземията на Сфинкса. От Агенцията за национална сигурност ми предадоха сателитно изображение на района. Изглежда, че достъпът до платото е преустановен от разположени наоколо египетски части.
— Измамили са я — заяви Търкот и неволно стисна юмруци.
— Още не знаем какво точно е станало — отбеляза Куин. Той разказа накратко за събитията около „Страцида“ и последните действия на Лексина, включително и за атомната бомба, паднала недалеч от Зоната, и накрая приключи: — Някакви разпореждания?
— Аз да ти нареждам? — учуди се Търкот.
— Такива бяха инструкциите на доктор Дънкан — изгубим ли връзка с нея, ти я заместваш.
— Как мога да се свържа с Лексина? — попита Търкот.
Куин му предаде номера на сателитния й телефон.
27.
На около четиридесет стъпки пред тях коридорът се разширяваше. Дънкан ускори крачка. Муалама и Каджи я следваха. Помещението, в което се озоваха, беше разположено точно в центъра на Сфинкса. Таванът беше висок шест метра, също толкова бе разстоянието между срещуположните стени. Отсрещната стена бе на девет метра.
В средата на стаята, върху четири стълба с височина три метра, бяха поставени четири хоризонтални пръчки. На върха на всеки от стълбовете имаше по едно точно копие на главата върху жезъла — лицата на четирите глави бяха обърнати към входа, а рубинените им очи блещукаха зловещо. Върху пръчките бе окачена плътна, бяла завеса, която скриваше напълно онова, което бе поставено вътре.
Дънкан се огледа. До стената вляво от нея имаше няколко сандъка, които изглежда бяха пълни с дрехи.
Тя направи няколко крачки към средата на стаята, но спря, когато забеляза, че четирите глави върху стълбовете се извъртат бавно и я следват.
— Някой ще ми каже ли какво става?
— Ах… — поклати глава Муалама, който също бе забелязал движението на главите. — В една легенда се казва, че кивотът бил скрит под покривало — също като това тук. Само жреците имали право да го
