— Това тук — познанията, опитът — живеят толкова дълго, колкото и Сянката. — Той се тупна по гърдите. — Само тялото, обвивката, притежава ограничен живот. Това го имам от четирийсет и пет години. Скоро ще настъпи време да се местя. И тази обвивка взе да се износва.
— Не разбирам.
Сянката на Аспасия извади изпод черното си расо окачен на верига амулет.
— Ето я същината на Аспасия — това съм аз. Нарича се
— Щом можеш да го направиш, тогава защо ти е Граалът?
— Защото Граалът може много повече.
— Какво по-точно?
— Това не мога да ти кажа.
Докато скакалецът се отделяше от пода на хангара, Търкот се зае да изучава внимателно информацията за Силбъри Хил, събрана с помощта на Куин от различни източници. Веднага щом излязоха на открито, пилотът набра височина.
— Вярваш ли на Муалама? — попита го Яков.
— По тялото му има следи от изгаряне — отвърна Търкот.
— Но той не ни каза, че е бил Наблюдател, при това от доста време.
— Трябва ни пръстен от Наблюдател — заяви Търкот. — Ако в Силбъри не намерим подходящ обект, значи ни е лъгал.
— Имаш ли план? — попита Яков. Двамата бяха сами на борда, ако не броим първия и втория пилот.
— Още не.
— Какво ще кажеш да почукаме чинно на стената на хълма и да ги помолим да ни услужат с някой пръстен?
— Защо ти не го направиш? — тросна се Търкот.
— Приятелю, мисля, че заради дърветата не виждаш гората.
— Погледни — Търкот повдигна една снимка. — Виждаш ли ето тук, че в хълма има вдлъбнатина?
— Да — Яков пое снимката.
— Спомняш ли си, в Циан Лин имаше отвор колкото да влиза и да излиза скакалецът?
— Аха.
Търкот чукна с пръст по снимката.
— Ето от това място ще влезем и ние.
8.
Като стари „тюлени“ Попай Макгрю и Оливети бяха виждали какви ли не чудеса по света — от публичните домове на Филипините, през яростния напор на тихоокеанския тайфун до северното сияние по бреговете на Аляска, но никога досега не се бяха изправяли срещу нещо, което да наподобява черната стена пред тях.
— Проклятие — произнесе лаконично Попай.
— Да, бе — Оливети плю през борда на лодката.
Попай вдигна кислородната бутилка и си я нагласи. След това провери дали оръжието и торбата с инструменти са на място.
— Готов ли си?
— Готов.
Попай направи последна проверка на местонахождението им. Бяха точно там, където трябваше да бъдат според предварителните планове. Той прибра позициониращото устройство в един непромокаем плик. Двамата отвориха клапите между петте отделни секции на надуваемата лодка, накрая Попай отвъртя вентила и въздухът излетя навън със свистене. Сетне „тюлените“ нагласиха мундщуците и маските си и се потопиха безшумно във водите на Пасифика. Изчакаха, докато надуваемата лодка се спихна, като я притискаха с ръце, за да ускорят процеса. Когато вътре остана съвсем малко въздух, те я завързаха за една малка шамандура, която на свой ред бе прикачена с дълго въже за пояса на Оливети. След това и двамата се потопиха.
И друг път бяха действали заедно и сега работеха в пълен синхрон. Насочиха се право към стената — водеше Попай, той държеше пред себе си навигационното устройство, а Оливети, който дърпаше на буксир лодката, го следваше отзад.
Попай забави, когато видя стената отпред, след това се обърна и се гмурна право надолу. Позабави малко скоростта, когато достигна дъното. Встрани от тях през пясъка и камънаците преминаваше широка диря, сякаш коралите и скалите бяха изчегъртани от гигантски пръст. Попай се насочи към дирята и я последва. Когато наближиха още повече стената, той забеляза, че под нея дирята е оставила дълбока близо метър цепнатина. Попай погледна през рамо — Оливети тъкмо се бе спуснал на дъното и придърпваше лодката. Нямаше съмнение, че отворът е достатъчен, за да преминат оттатък.
Попай заплува напред, но толкова ниско, че коремът му допираше в дъното. След няколко секунди се завъртя с лице нагоре и продължи така, докато премина оттатък. Оливети го последва, като тикаше спуснатата лодка пред себе си. Попай я подхвана, издърпа я и неговият колега се промуши след нея.
Попай сграбчи Оливети за рамото и му посочи напред. Там, точно на границата на видимостта, се издигаше голяма и тъмна стена, заровена в дъното на залива. Корпусът на „Вашингтон“. Щръкналата нагоре кърма се полюшваше съвсем лекичко. Когато се приближиха, забелязаха, че целият корпус е покрит от тънък черен слой, който мърдаше, сякаш бе жив. „Тюлените“ имаха известна представа за това как точно е бил превзет корабът и затова не изпитваха никакво желание да се приближат.
Попай посочи с палец нагоре. Оливети кимна и допря една малка бутилка с въглероден двуокис до вентила на лодката. Докато се издигаха, надуваемата лодка бавно се раздуваше. Когато стигнаха повърхността, тя отново бе готова за употреба.
Попай подаде глава над водата и премигна. Грамадният корпус на „Вашингтон“ засенчваше всичко пред него. Но имаше някаква промяна в кораба. Попай беше прекарал доста време на борда на самолетоносачи от класа „Нимиц“ и не се съмняваше в първоначалното си впечатление. Той огледа кораба от носа до кърмата, търсейки видими различия.
Първото, което се набиваше в очи, бе липсата на каквото и да било движение по палубата. Нямаше и следа от екипажа. Призрачен кораб, който бавно се полюшваше в плитчините край брега. Но скоро забеляза и друго. Променен бе силуетът на мостика, където бяха монтирани различните радарни устройства и комуникационни антени. Обърнатият към брега нос бе смачкан и пробит, но докато го разглеждаше, той бе готов да се закълне, че в момента по него текат ремонтни работи — пробойната се затваряше бавно, сантиметър по сантиметър, въпреки че и там не се забелязваха никакви хора. Докато наблюдаваше попадналия в невидими, могъщи и със сигурност злонамерени ръце самолетоносач, Попай почувства, че по гърба му преминават ледени тръпки.
Той насочи поглед към острова. Шестте статуи на моаи продължаваха да съзерцават морето. Попай се претърколи на борда на лодката и Оливети го последва. Намираха се на около километър от самолетоносача. Оливети запали извънбордовия двигател и те извиха на запад, за да заобиколят острова от тази страна. Първата част от мисията им беше приключила, макар че и двамата не знаеха какво точно да кажат в докладите си.
