да притежаваш толкова смъртоносни заряди, ако никой не знае за тях. Именно атомните глави бяха причината — ако се изключи натискът на американското правителство — Саддам Хюсеин да не насочи танковете си към Ерусалим. Сега Шерев бе натоварен със задачата да се грижи за сигурността на тези двайсет и четири бойни глави. Макар и безумец, Саддам Хюсеин можеше да разпознае лоста и опорната точка, дори когато са под формата на свръхмощни атомни заряди. Понякога Шерев си мислеше, че човек може да се разбере по-лесно е такива като Хюсеин — те знаеха какво е сила и кога трябва да й се подчиняват.
Подземният комплекс под атомната електроцентрала съдържаше също архивите на държавата Израел. Тук бяха на по-сигурно място, отколкото в Ерусалим — близо до центъра на всички събития и до йорданската граница.
Но ето че сега Шерев бе изправен пред решаването на важен въпрос, повдигнат от седналия срещу него човек. Въпросът бе свързан с архивите. Хашер Лекур бе политик с власт и тежест, член на парламента, водач на дясното крило. Фактът, че бе получил разрешение за достъп до строго секретни материали, които се съхраняваха в Димона, говореше сам по себе си за неговите връзки.
— Не разбирам — подхвърли Шерев. — Какво толкова важно има в тези два камъка —
— Те ще ни помогнат да се отървем от един голям проблем.
— Какъв проблем? — попита Шерев.
— Хюсеин.
— Как?
— Даваме на един човек камъните, а той ще се погрижи Хюсеин да умре. Това е сделката.
— И кога ще стане това?
— Вече се работи по въпроса.
— Но откъде сте толкова сигурен, че вашият човек ще изпълни своята част от споразумението?
— Това е негова работа — отвърна Лекур. — Той е човек с големи способности.
— Кой е този човек?
— Не мога да ви кажа това.
— Защо му трябват камъните?
— Това не е наша грижа.
— Моя грижа е — поправи го Шерев. — Аз отговарям за архивите.
Лекур сплете пръсти.
— Сделката е направена. Премиерът я одобри преди два часа.
— Сключили сте сделка, без дори да знаете какво давате, така ли?
Подаването на сводката от разузнаването бе рутинна дейност, но от времето на Войната в залива времето и мястото се меняха непрестанно, за да не могат западните разузнавателни служби да засекат местонахождението на президента.
В продължение на близо триста подобни срещи Фарик Хасид седеше неизменно на едно и също място. Фарик произхождаше от племето тикрит — от същото село, в което бе роден и Саддам Хюсеин, и тъкмо този факт му осигуряваше отговорния пост съветник по разузнаването. Като шеф на разузнавателния отдел Фарик се бе научил отдавна да напипва в докладите си точния баланс между действителните сведения и онова, което президентът би желал да чуе. Той съсредоточаваше повече усилия в издирването на вътрешни противници на режима, отколкото на външни врагове — в края на краищата какво повече би могъл да направи светът на Ирак, след онова, което вече му бе сторил?
Фарик се ядоса, когато неговият адютант, глупав младеж от същото село и син на негов стар приятел, влезе в стаята точно когато той трябваше да докладва.
Хасид се облегна назад и адютантът прошепна в ухото му:
— Търсят ви по телефона.
Хасид тъкмо се готвеше да го отпрати гневно, когато замръзна, чул следващите думи:
— Съобщение от човек на име Ал-Иблис. Този, който се обажда, знаеше паролата.
Хасид преглътна мъчително, надявайки се сърцето му да затупти отново. Той се изправи колкото се може по-незабелязано и последва адютанта към вратата. Когато излязоха, младежът му подаде мобилния телефон.
— Ало?
— Ал-Иблис се нуждае от помощта ти. — Гласът отсреща бе студен и безизразен.
— Потвърдете, че се обаждате от името на Ал-Иблис.
—
Думата удари Хасид в гърдите като нож.
—
Втората кодова дума бе като завъртане на нож. Триста проклятия! Човекът отсреща наистина говореше от името на Ал-Иблис.
Не без усилие Хасид накара устните си да се размърдат.
— Какво се иска от мен?
Нареждането бе кратко и ясно. Когато човекът отсреща приключи, Хасид не чувстваше нито една фибра от тялото си. Целият беше изтръпнал.
— Изпълнявай — чу той в слушалката и връзката беше прекъсната.
Хасид набра бавно номера, който му бяха дали. Отсреща му отговориха на английски.
— Името ми е Фарик Хасид. Аз съм шеф на иракската разузнавателна служба. Не затваряйте телефона. Това, което ще чуете, си заслужава изгубеното време, уверявам ви.
Гласът настоя за потвърждение дали това не е някаква шега. Хасид не каза нищо, пъхна телефона, без да го изключва, в джоба на куртката си и погледна намръщено своя адютант.
— Свободен си — нареди той и се върна при вратата на заседателната стая. Отвори я, влезе и тръгна покрай столовете, докато останалите присъстващи се питаха какви ли важни новини са го принудили да излезе навън по време на срещата.
Хасид приближи другия край на масата, където президентът се беше облегнал назад, очаквайки да чуе доклада му. Шефът на разузнаването не чувстваше нищо. Намираше се в някакво странно състояние отвъд всякакви усещания, отвъд самия живот. Той вдигна лявата си ръка, сякаш имаше да каже нещо важно и същевременно измъкна с дясната пистолета от кобура. Очите на Саддам Хюсеин се разшириха и рунтавите му вежди подскочиха уплашено, когато дулото на пистолета се изравни с лицето му. Хасид натисна спусъка и на бузата на президента цъфна една червена розичка. Хасид продължи да стреля, докато лицето на Саддам Хюсеин стана неузнаваемо.
— Саддам Хюсеин е мъртъв! — извика Хасид на английски, след това опря още топлата цев в слепоочието си и натисна спусъка. В стаята цареше хаос.
Лекур погледна часовника си и посочи телевизора в ъгъла на кабинета.
— Включете Си Ен Ен.
— Защо?
— Ще видите.
Шерев изпръхтя ядосано. Не обичаше да му нареждат, още повече в неговия кабинет, но въпреки това натисна копчето на дистанционното. Беше часът за новини. Водещата новина се оказа убийството на Саддам Хюсеин, при това от шефа на неговата разузнавателна служба. Това бе станало само преди няколко минути. Телевизионната агенция дори разполагаше със запис от телефонна връзка, на който се чуваха изстрели, уплашени викове и глас, който обявява на английски, че Саддам Хюсеин е мъртъв.
— Как е станало? — попита Шерев, извърнат към Лекур. Зачуди се откъде в Си Ен Ен са получили
