планината и този кратер са останали днес.
Каквото и да са били намислили
— Моето семейство е било вербувано от този Наблюдател да държи под око планината и останките от базата — обясни Муалама. — Но не ни разкриха причината. Наредиха ни само да наблюдаваме и да водим записки.
— Сигурно все нещо е оцеляло от тази база — рече Че Лу.
— Възможно е, но нито аз, нито някой друг от семейството ми е забелязал нещо.
— Правилно си постъпил, като си напуснал Наблюдателите — кимна Че Лу.
— Не съм ги напускал — възрази Муалама. — Аз ги предадох. Ами ако те са прави? Ако пътят, който са избрали и следват от толкова време, е правилният път? Да са неутрални. Да не поддържат нито Артад, нито Аспасия. Ако е така, значи аз съм най-големият предател, след като разкрих на Търкот щаба на Наблюдателите.
— Мисля, че надценяваш ролята си и подценяваш тази на Наблюдателите — подметна Че Лу.
— Може би — сви рамене Муалама.
— Добре ли си? — попита го тя и посочи ухото му.
Муалама вдигна ръка и го докосна. По пръстите му имаше кръв.
— Трябва да е някаква инфекция от Африка. Много неприятно, но се търпи.
Попай Макгрю усети, че коремът му стърже в пясъка. Той се отпусна на дъното и бавно надникна над водата. Нищо не помръдваше на брега. Статуите от тази страна бяха обърнати навътре. Зачуди се защо моаите на оттатъшния бряг гледат към морето, а тези — към вътрешността.
— Проклятие — промърмори Попай. Имаше нещо в тези мрачни, зловещи фигури, което събуждаше древни страхове. Усети тръпки, също както като дете, когато понякога ходеха до гробищата.
Бяха оставили надуваемата лодка на около петстотин метра от брега, малко след като преодоляха силовия щит, и там я закотвиха на дъното. Подводният път покрай западния бряг се оказа неохраняван. Нищо не помръдваше сред назъбените скали, които се издигаха като стена над морето.
Оливети го следваше отблизо. Попай почувства леко дръпване, докато партньорът му сваляше плавниците. След това Оливети изпълзя до него и леко встрани. Попай му върна услугата и на свой ред дръпна един след друг двата плавника. Оливети погледна през рамо и Попай му кимна.
Двамата „тюлени“ се изправиха едновременно и затичаха навътре. Спряха до основата на най-близкия моаи и прибраха плавниците си в раниците.
Попай погледна към склона на вулкана.
— Готов ли си?
— Откак се помня.
Дънкан осъзна, че ръцете й треперят, докато прикачваше жиците от кивота към короната. Все още я болеше главата от предишния подобен опит, но изкушението бе твърде силно. Тя свърза и трите клеми, след това си постави короната на главата.
Веднага почувства, че вече не е в
Вече знаеше, че е в хангара на кораба-майка. Наоколо се движеха аирлианци, които подготвяха скакалците и товареха екипировка. Тя видя и кивота върху една количка. Един аирлианец донесе Граала и го положи вътре. След това изтика количката с кивота при близкия скакалец. Аирлианецът се отнасяше към кивота като към част от екипировката, а не като към свещен предмет.
Вниманието й бе привлечено към една от стените на хангара, където се разтвори голяма двойна врата. През отвора се виждаше корабът-майка, увиснал на около два километра височина над повърхността на планетата. Скакалците един по един започнаха да напускат хангара, поели към своите цели. Като погледна надолу, Дънкан забеляза само водна шир във всички посоки. Един космически кораб от типа „хищен нокът“ премина между кораба-майка и хангара.
Имаше нещо в тази гледка, което пробуди силно безпокойство в душата й, нещо, което не беше наред.
Дънкан потрепери, почувствала нетърпима болка в главата си. Тя сграбчи короната и я смъкна. Чувстваше се изстискана до краен предел. Постави короната на земята, седна и се облегна на кивота. Очите й се затвориха и тя се унесе. Точно преди да заспи, през ума й отново премина картината, която беше видяла. „Хищният нокът“ летеше право към хоризонта и слънцето се отразяваше в металния му корпус — но не това, осъзна тя, бе причината за безпокойството й.
В небето имаше две слънца: едното голямо — това, което видя в началото, а другото — по-малко и червеникаво.
10.
Майор Куин трябваше да подтичва, за да се движи редом с Търкот, докато двамата пресичаха хангара към асансьора.
— Взе ли пръстен?
Търкот го вдигна пред очите му и попита на свой ред.
— А ти с какво ще ме зарадваш?
Яков вървеше отзад и слушаше разговора.
— Събрах нова група, която ще ви помага на платото.
— Кой?
— Смесен състав от Специалните части и „тюлени“, има и няколко космонавти. Вече са тук.
Търкот внезапно смени посоката и те се приближиха към близкия ъгъл на Първи хангар, където имаше преградени помещения. Куин избърза напред и отвори вратата. На стената бе залепена сателитна снимка голям формат, а под нея — карта на района, върху която бяха набодени разноцветни маркери. Няколко души с черни комбинезони стояха пред картата и сравняваха данните от сателитната фотография с координатите на същите места.
Един от тях, едър мъж с гладко обръсната глава и големи черни мустаци, се извърна при звука от отварянето на вратата. Той пръв се приближи към тях.
— Лейтенант Грейвс — представи се мъжът и козирува.
Търкот върна поздрава и протегна ръка.
— Майк Търкот.
Грейвс кимна.
— Чух, че ще навестим едни извънземни гадини, заради които загинаха нашите момчета. Тук всички са доброволци и са готови на всичко, за да им сритат задниците.
Търкот, който много пъти по време на кариерата си в Специалните части бе участвал в подобни обсъждания, се чувстваше като у дома си. Трябваше да се обмислят поставените задачи и начините за тяхното изпълнение, като се вземат предвид данните от разузнаването.
— Последния път, когато бяхме там — намеси се Яков, — нещата не минаха никак добре.
Грейвс се намръщи и Търкот побърза да му представи руснака.
— Открихте ли нещо за подземната река? — попита Търкот.
Куин посочи няколко от сателитните снимки.
