През четвъртата година от своето управление цар Соломон подхванал строежа на храм, в който да бъдат съхранявани кивотът и Граалът. Главен архитект бил финикиец на име Хирам Абиф3. Седемдесет хиляди души били наети да донесат дървен материал от Яфа до Ерусалим и други осемдесет хиляди — да натрошат камък за градежа. Работата продължила седем и половина години. Интересно, защо е трябвало да се вдига такъв монумент, при това от народ, чийто единствен бог забранява почитането на други идоли?
Според преданията Хирам Абиф пратил подробен доклад за строежа и онова, което ще се съдържа вътре, на своя цар във Финикия. Хирам Абиф бил убит по заповед на Соломон, когато завършили строежа, за да бъде запазена една тайна, която вече била известна и на други.
Докладът на Абиф бил запазен и когато мюсюлманите завладели Испания, пренесли го в новооснованата библиотека в Толедо. Там по-късно бил открит от човек на име Киот, прочут като магьосник и познавач на малко известния рунически език, който доста ми прилича на староруническия.
След като станало ясно, че тайната е разкрита, били предприети мерки за опазването на двата предмета. На всичко отгоре вътрешни размирици между племената и опасността от външно нападение създавали заплаха за храма и неговото безценно съдържание.
Наследниците на Соломон се уповавали не толкова на силата на религията, колкото на могъществото на властта. Според една легенда след смъртта на Соломон и избухналите размирици, кивотът бил отнесен от сина на царя и царицата на Шеба в Африка, в Аксумското царство, където останал и до ден днешен. Кивотът бил преместен на юг само като примамка, за да скрие местонахождението на втория и по-важен предмет — Граала, който останал в Ерусалим, тъй като бил твърде ценен за жреците в тяхната нестихваща борба за власт.
Няма да се отклонявам с разкази за многобройните убийства, предателства, съюзи и враждуващи фракции, които запълват историята на Ерусалим през следващите неколкостотин години.
В 587 г.пр.Хр. Ерусалим паднал в ръцете на вавилонците, които сринали със земята свещения храм, а жреците пленили. Известно е, че Граалът бил скрит от пророк Иеремия на планината Нево, която е в Моавската земя. Това е последното споменаване на Граала в Стария завет. Родила се нова секта, есеите, които запазили в тайна местонахождението на Граала. Възможно е есеите да са били група Наблюдатели.
След това дошли римляните.
В началото те пристигнали не като завоеватели, а като съюзници. Поканили ги в Ерусалим, тъй като ги сметнали за по-малко опасния от външните врагове.
Както следвало да се очаква, римляните набрали сила и не след дълго превърнали тази страна в свой васал. И също както трябвало да се очаква, еврейският народ се разбунтувал.
Тук обаче искам да се намеся. Според мен това въстание е било от малко по-различен характер. Вътрешният кръг от посветени свещенослужители, тези, които отговаряли за съхранението на Граала в тайното помещение и го пазели в продължение на стотици години, били завладени от отчаяние. Предполагам, че някои от тези жреци били Наблюдатели отстъпници, защото, както ще откриете по-нататък в моя разказ, не за последен път хората, познаващи същината на Граала, го използвали в решаването на проблеми от всекидневието, като например борба за власт, надмощие и разгром на пратениците на „Мисията“ и
В страната се появил нов водач, който печелел поддръжници не със силата на оръжието, а като проповядвал мир и обич. Той притежавал неизчерпаеми познания.
Римляните помогнали на своите лакеи да го убият. Но казано е, че той не може да умре.
Дали в тази история има Божия намеса, или причината е в Граала — това не мога да кажа, нито претендирам, че знам.
В началото нищо от желаното не било постигнато, ала с течение на времето човешката история започнала да се променя. Нека бъдещите историци дадат отговор на този въпрос.
Че Лу отмести седалката си назад. Тя притисна изморено слепоочията си с пръсти. Яков мълчеше. Муалама бе спрял да чука с пръсти по клавиатурата и гледаше екрана, където трепкаше последната страница от неговия превод.
— М… да — гласът на Яков разтърси тишината, но руснакът не продължи. Никой не смееше да подхване разговор. Това, което бяха прочели, бе твърде зашеметяващо, за да е възможно да го обсъдят веднага.
Затова останаха изненадани, когато Че Лу каза:
— Нищо не е както изглежда на пръв поглед. Нищичко. — Тя ги погледна с учудено изражение. — Кои сме ние? Откъде идваме?
— И което е по-важно — добави Яков, — на кого да вярваме?
— Мисля, че трябва да вярваме на Артад — рече Че Лу. — От записките на Бъртън излиза, че той е добрият.
— Не напълно — поклати глава Яков. — По-скоро ми изглежда, че и двете страни са лукави и склонни към нечестни игри.
— Идва война — произнесе Че Лу. — Смяташ ли, че трябва да се съюзим със Сянката на Аспасия? Навсякъде, където е бил, има следи от отрицателното му влияние. Артад само се е опитвал да го спре.
— Защо трябва да избираме някоя страна? — попита Муалама. — Да ги оставим да се бият помежду си, а ние да защитаваме нашите интереси.
— Артад е обединил Китай и е подхванал строителството на Великата китайска стена — възрази Че Лу. — Това е далеч по-добронамерено от действията на Сянката на Аспасия.
— Нека първо изчетем ръкописа докрай — предложи Муалама.
Летището беше отцепено, за да може скакалецът да се приземи незабелязан за всички, освен за групата командоси с прибори за нощно виждане, които охраняваха района и околната пустиня.
Летателният апарат първо се снижи, докато контейнерите с екипировката легнаха меко на пистата, пилотът освободи придържащите ги въжета и едва тогава кацна наблизо. Търкот бе първият, който се подаде от люка.
Една малка група ги очакваше отвън. Повечето бяха в униформи на пилоти, но сред групата се открояваше един човек с камуфлажни дрехи без опознавателни знаци. Най-високият от посрещачите пристъпи напред и се представи:
— Полковник Махер, командир на полета.
Търкот прие предложената ръка.
— Майк Търкот, командир на мисията.
Полковникът не си направи труда да представи останалите, а им нареди да подготвят самолета за излитане. Групата на Грейвс вече пренасяше контейнерите със скафандрите и останалата екипировка към спуснатата рампа на самолета.
Човекът с камуфлажната униформа най-сетне проговори.
— Казвам се Шерев.
— Благодарим ви, задето ни позволихте да използваме летището — рече Търкот.
— Не за това съм тук. Идвам от Димона.
Търкот знаеше името и беше чувал какво се крие там — израелските ядрени оръжия.
— Какво мога да направя за вас?
— Тук имаме един проблем, който изглежда е и ваш — Шерев направи пауза, сякаш обмисляше как да продължи. — Един от членовете на нашето правителство е предал два предмета, които, мисля, имат нещо общо с вашата цел.
Търкот мълчеше, очаквайки другият да стигне до същината на въпроса.
— Нямаше да позволя да се случи, ако знаех кой е замесеният от другата страна — продължи Шерев. — Но бях държан на тъмно. Разбрах всичко едва след като сделката приключи. Чували ли сте за човек на име
