реактивното двигателче за движение във водата.
Захранването на скафандъра се осигуряваше от вградените в бронята литиеви батерии. Според Търкот това бе най-големият недостатък на скафандъра — разполагаха с енергиен резерв за четири часа, след което батериите трябваше да се презаредят. Това означаваше, че трябва да проникнат в подземието, да спасят Дънкан и да се измъкнат преди да изтече този срок. Според изчисленията на Грейвс за всичко щяха да са им необходими не повече от три часа. Но те работеха с твърде много неизвестни величини, като например въпросът къде точно е разположен черният Сфинкс и как да се доберат до него. От опита си в специалните операции Търкот знаеше, че всичко отнема повече време, отколко е отпуснато по план.
Отвън към скафандъра бе прикачена раница с екипировката, а на гърба си Търкот носеше специален парашут за скокове от малка височина.
Освен това бе монтирал един МК-98 в скобите на лявата си ръка, а отпред на гърдите си носеше ленти с допълнителни амуниции. Като цяло скафандърът и екипировката тежаха два пъти повече от самия Търкот и без помощта на екзоскелета той щеше да се превърне в негов пленник. Търкот провери настройката на мерника. Спусъкът се активираше от сензор вътре в ръкавицата пред левия показалец, а лазерният мерник дублираше посоката, в която сочеше истинският.
На дясната си ръка Търкот носеше механична ръка. Тя се управляваше с мърдане на пръстите, които задвижваха металните пръсти отвън. На средния пръст на металната ръка бе поставен пръстенът на Копина.
Вече беше готов за действие.
— Зона пет-едно-шест е в коридора. Районът засега е чист — докладва на Зики офицерът, отговарящ за електрониката. — Единственият проблем може да ни създаде този радар. Възможно е да уловят ехо от планината, когато самолетът стигне Нил.
— Можеш ли да го заглушиш? — попита Зики.
— Да, сър. Засякох честотата и ще излъча смущения, когато нашите се приближат.
— Данни за необичайна активност?
— Преди пет минути засякохме частен самолет към Кайро — летеше на ниска височина откъм Синай. Не знаем какво може да означава това.
— Съсредоточете се върху едно-шест.
Търкот бе изумен от възможностите на техниката. Седнал на пейката, той можеше, без да върти глава, да наблюдава във всички посоки само като задейства различните камери от външната страна на скафандъра.
Имаше нещо сюрреалистично в гледката на товарния отсек. Не само защото я наблюдаваше на екран, сякаш беше на кино, а и заради предстоящата мисия.
Наоколо крачеха двуметрови, облечени в черни скафандри фигури, накланяха се и проверяваха различни части от екипировката си.
— Двайсет минути до скока — съобщи нечий глас по вътрешната радиовръзка.
14.
Лиза Дънкан се напрегна, когато чу шум от тропот на ботуши в тунела. Тя стана, протегна се и усети тъпа болка в стомаха. По-опасна обаче беше сухотата в устата й. Беше гладна, но знаеше, че жаждата е по-страшната от двете.
Приближи се до завесата и надникна зад нея. Отсреща стоеше Сянката на Аспасия с още няколко войници. Един от тях държеше в ръцете си резбовано дървено сандъче.
— Присъствал си на построяването на това място, нали? — попита Дънкан преди неподвижната фигура да произнесе нещо.
Сянката на Аспасия кимна.
— Бях тук. Акер, един от офицерите на Аспасия, прокопа тези шест тунела. Направи ги така, че да са свързани. Той постави черния Сфинкс в тази зала и нареди да вдигнат каменния сфинкс отгоре. Това стана много време преди твоите учени да започнат да се занимават с него. Но тогава тук районът изглеждаше различно, нямаше пустиня, а плодородна земя на много километри наоколо. Затова избрахме да се преместим тук от Атлантида.
— Щом си помогнал в строежа, как изгуби контрол върху мястото?
Сянката на Аспасия завъртя рязко глава и в очите му блеснаха гневни пламъчета.
— Бях предаден.
— Как? От кого?
— От Аспасия, разбира се. Той ми отне нещо, нужно ми, за да управлявам. Машината, която му се подчиняваше, се обезпокои, че набирам твърде голяма власт, докато той спи.
— И какво ти отнеха?
— Главния компютър.
— Който е на Марс?
— Не. Беше скрит тук, на Земята. Дълго го търсех, както и ключа за Граала. А ти се питаш защо не ме е грижа за онези, които останаха на Марс? Че тях грижа ли ги беше за мен тогава? Но ето, идва моето време!
— Има някои, които няма да ти позволят — подметна Дънкан.
Сянката на Аспасия се изсмя.
— Знаеш ли какво си ти?
— Какво искаш да кажеш?
— Какво са хората изобщо?
Имаше нещо в периферията на съзнанието й, също както когато за първи път зърна Граала. Тя знаеше повече, отколкото й се струваше на пръв поглед, и това я плашеше. Откъде е натрупала тази информация?
— Ние сме разумни същества, които заслужават своето място…
— Разумни? — Сянката на Аспасия се изсмя отново.
Дънкан си спомни странната планета, която бе видяла с помощта на кивота.
— Стоя тук, където искаш да си ти. Ако не съм разумна, тогава защо ти да си такъв?
Усмивката изчезна от лицето му.
— Готова ли си за преговори? — проехтя гласът му в подземията.
— Имаш ли какво да предложиш? — попита Дънкан и излезе зад завесата.
Сянката на Аспасия вдигна една манерка.
— Не си ли ожадняла вече?
— И какво трябва да ти дам в замяна?
— Граала.
— Шегуваш се, нали?
— Никога не се шегувам — заяви Сянката на Аспасия. — Без вода няма да изкараш дълго.
— И ще умра, но ти няма да получиш Граала.
— Тези, дето работят с теб, май не знаят коя си?
— Няма да ти дам Граала — повтори тя.
— Ами ако ти предложа нещо по-добро — ще промениш ли позицията си тогава?
— Нищо не може да ме накара да ти го дам — отвърна Дънкан.
— Не бъди толкова сигурна — възрази Сянката на Аспасия. — Представи си, че ти предложа най- голямото съкровище, за което си мечтала?
— И какво според теб е то?
— Безсмъртие — произнесе той лаконично. След това даде знак и войникът се приближи. Коленичи и постави сандъчето в краката му. Сянката на Аспасия се наведе и повдигна капака.
