Зона 51: Граалът

— В един свят, управляван от теб?

— Все някой трябва да ви управлява вас, хората. Погледни, като ви оставихме сами, каква каша забъркахте.

— И колко дълго бяхме оставени сами?

Съдейки по бързината, с която приближаваше входа на тунела, реактивното двигателче вършеше чудесна работа. Отворът току-що се бе появил на екрана като жълт кръг, до който оставаха само двеста метра. Когато го наближи, Търкот се озърна за своите колеги.

— Инфрачервено изображение — нареди той и изключи връзката със сателита, тъй като тя и без това щеше да се преустанови с навлизането в тунела. Екранът угасна за миг и сетне засия в яркозелено. Инфрачервеното изображение беше с дълбочина едва няколко метра. Не след дълго Търкот различи неясните очертания на другите, които също бяха включили инфрачервените камери. Откъм тунела се усещаше силно всмукващо течение.

— Всички са налице — съобщи накрая Грейвс.

— Следвайте ме — нареди Търкот. Той се обърна, насочи се право в средата на тунела и скоро пресече втория вход към Пътя на Росту. Водата го понесе. За миг Търкот изгуби контрол и се удари в стената, но после отново възстанови равновесие.

Тунелът се разширяваше и съвсем скоро вече можеше да се изправи. Водата му стигаше до гърдите. Въпреки това остана на рециклатор, тъй като не знаеше дали скоро няма отново да се озове под водата. Бъртън не беше минал оттук, единственото, на което можеше да се надява, бе да продължават, докато открият шахтата, през която се е спуснал. Той закрачи напред, като превключи на предната камера, докато можеше да различава тавана над главата си.

Вече започваше да привиква със скафандъра й оценяваше предимствата му за работа в различна среда. Тунелът се разшири до петнайсет метра, а таванът се издигна на три метра над тях.

— Почакайте малко — обади се Грейвс, който шепнеше в микрофона. — Някой чу ли това?

Търкот вдигна дясната си ръка, давайки знак на останалите да спрат.

— Аудиоусилвател на максимална — нареди той на компютъра.

Чуваше тътена на реката като хиляди водопади. И наистина имаше още нещо. Тракане на метал върху камък. Звукът се усилваше.

— Продължаваме — нареди той и тръгна право срещу източника на звука.

— Промяната е неизбежна — заключи Сянката на Аспасия.

— Няма нищо неизбежно — Дънкан забеляза, че погледът й се местеше между дървеното сандъче и манерката.

— Смъртта ти, ако продължаваш да държиш нещо, което ми принадлежи — озъби се Сянката на Аспасия и завъртя манерката на кожената каишка.

— Няма да ти предоставя Граала срещу няколко глътки вода.

— А какво ще кажеш за това? — той й протегна един от камъните. — Това е уримът. — Той коленичи и внимателно изтъркаля камъка към нея.

Дънкан приклекна и успя да го улови. След това го вдигна пред себе си и втренчи поглед в зеления блещукащ камък. Някаква неясна и непреодолима сила теглеше отвътре ума и сърцето й и я караше да забрави жаждата.

Частицата от съзнанието й, свободна от онова, което контролираше останалото, й повтаряше да не се поддава. Ала докато стискаше камъка в шепи, Лиза усещаше, че волята й започва да се топи.

Търкот спря и даде знак на останалите да последват примера му. Той намали аудиоусилването, ала въпреки това звукът вече се чуваше съвсем ясно. Нямаше съмнение, че са близко до онова, което го причинява. Загледан в изображението на екрана, Търкот бавно вдигна ръката с прикачения към нея МК 98 и се подаде на няколко сантиметра от водата.

— Прицел — нареди Майк на компютъра. На екрана се изрисува кръгче с кръст в средата. То следваше движенията на автомата всеки път, когато го местеше.

Звукът се усилваше. В продължение на няколко секунди Търкот стоя съвършено неподвижно, а хората му чакаха търпеливо, заели позиция зад него. Сетне пристъпи напред. Крачка. Още една. След четири крачки звукът се появи отново, още по-силен, но сега се отдалечаваше със същата бързина, с която настъпваше Търкот.

— Прикривай ме отдясно — нареди Търкот на Грейвс и се върна назад, проверявайки на всяка крачка покрива над тях. Това, което пораждаше звука, продължи да отстъпва назад, докато Търкот не спря внезапно.

На екрана в тавана изплува отвор с диаметър колкото на водопроводен канал. Търкот повика останалите членове на групата.

— Оттук продължаваме нагоре.

— По същия път ли ще се върнем? — попита Грейвс.

Търкот посочи посоката, от която долиташе звукът.

— Ако продължим нататък, пак ще излезем в Нил, при това ще се движим по течението. Ако пък се върнем обратно, ще се озовем там, където се приводнихме и можем да се спуснем по Нил до мястото, където ще ни чакат.

Странно, почти нечовешко усещане бе да разговаряш без да виждаш лицата на другите, само техните тъмни очертания, озарени от инфрачервена светлина.

Трима от баретите сключиха ръце, за да направят платформа. Търкот стъпи отгоре, пресегна се и сграбчи ръба на отвора.

Използвайки помощта на екзоскелета, успя да се изтегли навътре в шахтата. Когато се озова там, разтвори крака и опря гръб в стената за допълнителна опора. Поиска видимост отгоре и се убеди, че шахтата не е вертикална, а по-скоро наклонена, както я бе описал Бъртън. Търкот усети нарастващо вълнение. Вече не се съмняваше, че са на прав път. Придвижи се още малко и спря, за да види как се справят останалите. Грейвс вече беше зад него.

Дънкан почувства, че й треперят краката, но въпреки това си наложи да стои права и да запази привидно спокойствие. Уримът, който стискаше в дясната ръка, излъчваше някаква неестествена топлина.

— Защо ми го даде? — попита тя.

— Време е приключваме. Не можем да останем тук вечно. Отвън стават важни неща.

— Какво искаш в замяна?

— Всичко, което искам, е да дръпнеш завесата и да ми позволиш да погледна кивота и Граала — отвърна Сянката на Аспасия.

Дънкан знаеше, че зад това се крие нещо повече, но нямаше представа какво може да е намислил противникът й. Трудно й беше да разсъждава с урима в ръка и Граала зад нея. Пък и какво можеше да промени едно дръпване на завесата, когато усещаше такава приятна тежест в ръката си?

Тя се извърна и бавно отмести бялата завеса.

Шахтата свършваше с глуха, каменна стена. Търкот се приближи колкото можеше по-плътно до нея, след това зае удобна позиция, като се опря с гръб и крака в стената, и нареди на екзоскелета да я поддържа.

Огледа каменната плоча, търсейки място, където да пъхне пръстена.

— Трикратно увеличение — нареди Търкот.

Сякаш разглеждаше повърхността от десетина сантиметра. Една от вдлъбнатините привлече вниманието му. Търкот се пресегна с дясната ръка и я завъртя така, че средният пръст с пръстена да се доближи до вдлъбнатината. Оказа се, че си пасват чудесно. Каменната плоча хлътна десетина сантиметра, след това се плъзна встрани. Търкот се хвана за ръба и се изтегли нагоре в неголямо помещение, където го очакваше