Търкот го погледна объркано. Не разбираше въпроса.
— Тя не е тази, за която я вземаш — продължи злокобното създание. — Тя те е лъгала, или по-скоро не се е досещала за своята истинска същност. — Двамата, които носеха Дънкан, се скриха зад тъмната завеса. — Не ни следвай, инак тя ще умре. — Той изчезна в тъмнината, преди Търкот да успее да отговори.
— Проклятие! — изруга Майк. Сети се за Грейвс и хората му и се зачуди дали няма да ги причакат в тунела. Отброи няколко секунди, след това пристъпи в мрака. Завъртя се рязко, вдигнал пред себе си автомата с поставен върху спусъка пръст. Още при влизането се спъна в нещо и едва не падна. Размаха ръце и вдигна оръжието нагоре, но нямаше от какво да се безпокои — наоколо не помръдваше нищо.
— Долен план.
Търкот премигна, опитвайки се да различи по-добре онова, което се виждаше на екрана. Беше черна тръба с дължина петдесет сантиметра. Той се наведе и в същия миг осъзна какво вижда — отрязания крак на един от неговите войници, все още пъхнат в крачола на скафандъра.
— Преден план.
Тунелът бе задръстен от различни човешки останки — някои все още облечени в броните, други оголени и разръфани. Точно пред него лежеше проснат по гръб Грейвс, с ококорени в тавана очи и прерязано гърло. Подът бе покрит с още незасъхнала кръв. По стените се виждаха дупки от проектили — групата бе влязла в бой с онова, което я бе нападнало.
— Избили са ги всичките — прошепна замаяно Търкот.
Той се зае да брои, като събираше наум останките. Доколкото можа да определи, тук лежеше цялата „Група А“.
Възможно ли бе да го е направил Сянката на Аспасия? За толкова кратко време — едва ли. Най- вероятно бе станало, докато той бе отблъсквал атаката на стълбището.
Търкот си спомни нещо, което бе научил по време на инструктажа. Той се приближи към обезглавеното тяло на Грейвс, преобърна го и натисна едно копче. Капакът отскочи нагоре и вътре се показа главният компютър. Търкот извади ДВД-диска. На него бе записана всяка секунда от началото на операцията до смъртта на Грейвс. Сега не разполагаше с време да го преглежда и затова го прибра в един от страничните джобове.
Огледа се, след това се затича. Надяваше се, че Дънкан и кивотът ще забавят достатъчно групата на Сянката на Аспасия.
Натискът върху крака му бе толкова лек, че почти не го усети. Спря секунда по-късно, но се подхлъзна. Вече се досещаше какво може да е това. Твърде късно, защото стоманената тел бе задействала мината.
Ударната вълна го удари в гърдите и корема и го отхвърли на няколко метра назад в тунела.
Двата хеликоптера СА 365 „Пантера“ вдигнаха облаци от пясък, докато се приземяваха недалеч от Голямата пирамида. Макар районът да бе обкръжен от египетски войскови части, никой не се приближи, докато Сянката на Аспасия и хората му товареха увисналото тяло на Дънкан и покрития кивот във вертолетите.
След като приключиха и затвориха люковете, хеликоптерите се вдигнаха необезпокоявани и се отправиха на изток.
И този път го болеше, но далеч по-силно и по цялото тяло. Намираше се в непрогледен мрак, бяха му нужни няколко секунди, за да осъзнае причината за това.
— Включи екрана — нареди той. — Преден план.
Никаква промяна.
Опита се да помръдне, но скафандърът не го слушаше. Вътрешната херметична част на облеклото го притискаше плътно и не му позволяваше да се движи. Стегнат в капан от тъмнина, лишен от възможност да се действа, Търкот започна да крещи с цяло гърло, а звукът караше шлема му да вибрира.
След това изгуби съзнание.
— Два летящи обекта — движат се право на запад. Място на излитането — околностите на Голямата пирамида.
— Опознавателни знаци? — попита полковник Зики, докато крачеше по пътеката между двата реда екрани.
— Липсват.
— Вид на обекта?
— Определено е хеликоптер. Лети на ниска височина, но доста бързо. Не са от египетските ВВС — те не разполагат с високочувствителни прибори за нощно виждане.
Зики обмисли получената информация.
— Осведомете нашите израелски приятели и им предайте пълната информация за хеликоптерите.
— Да, сър.
Зики се обърна към друг от операторите.
— Нещо ново от нашата група?
— Нищо, сър.
Зики си погледна часовника. Оставаше само час до стъмване. Вече започваше да се съмнява, че някой от групата ще успее да стигне преди зазоряване до района за среща.
Търкот дойде на себе си и веднага започна да диша учестено. Даваше си сметка, че този път не бива да губи самообладание.
— Дисплей — общо състояние — произнесе той, надявайки се по някакво чудо този път компютърът да е проработил.
Само мрак. Опита се да си раздвижи ръцете. Нищо. Краката му също бяха неподвижни. Той си наложи да не изпада в паника. Скафандърът разполагаше с аварийна система за отваряне в случай на изчерпване на енергията. Но откъде се задействаше тя? Спомни си — достатъчно бе да завърти глава в крайно ляво положение и да изплези език — там имаше миниатюрен прекъсвач, който се вдигаше нагоре.
Търкот почти подскочи от изненада, когато предната част на скафандъра се отметна встрани. Той се изтърколи навън, усещайки каменни плочи и прахоляк под краката си. Остана да лежи няколко минути. Сянката на Аспасия и Дънкан вече бяха далеч. Изправи се, порови в един от джобовете и извади малко фенерче.
Първо освети костюма. Взривът на мината го бе разкъсал на много места. Бронята го бе запазила — инак сега едва ли щеше да стои на краката си — но компютърът бе пострадал, а без него скафандърът бе само купчина безполезен метал.
Търкот провери САТКОМ-предавателя, който бе монтиран върху кутията на компютъра. Той също бе повреден. Извади от джоба ДВД-диска, който бе взел от скафандъра на Грейвс, прибра също и пръстена на Наблюдателя от лявата ръка. След това откачи МК-98 от скобата на ръкава. Без помощта на екзоскелета той тежеше толкова, колкото напълно заредена картечница М-60. Извади една от батериите на скафандъра, за да захранва автомата, с което обаче увеличи и теглото му.
Въоръжен и готов за разплата, той продължи нататък в тунела. Нямаше никаква представа накъде се движи, а когато провери миниатюрния компас върху каишката на часовника, забеляза, че стрелката се върти като побесняла. Погледна и часовника — до зазоряване оставаше само един час.
Най-сетне стигна края на тунела. Тук се наложи да използва пръстена, за да отвори каменната врата. Прекрачи оттатък и пое в посоката, откъдето беше дошъл и накъдето се спускаше тунелът.
— Към нас лети египетски изтребител с ускорение 2М.
Полковник Зики се намръщи. Намираха се над Средиземно море, доста извън египетското въздушно пространство.
— Свържете се с пилота и го предупредете да не се приближава — нареди той. След това насочи вниманието си към екрана, където следяха двата хеликоптера. Вече бяха над Суецкия канал и се
