придвижваха доста бързо към Синайския полуостров.
В кабината на американския изтребител Ф-16 египетският пилот Ахид не отговори нито на двете предупреждения на американския самолет, нито на смутените разпореждания на собствения си командир, който настояваше незабавно да обърне назад.
Ахид беше вперил поглед в радарния екран, сверявайки непрестанно дали е на правилен курс. Ръцете му лежаха съвършено спокойно върху приборите за управление, а лицето му изглеждаше отпуснато и замислено въпреки непрестанните призиви в слушалките.
— А-а, сър, никакъв отговор от изтребителя. Засякохме предаване от египетска страна — изглежда те също настояват да се върне обратно.
Полковник Зики сбърчи вежди.
— Какъв курс държи?
— Право към нас, сър, ще е тук след минута. Вече сме в обсега за стрелба със „Сайдуиндър“, но не засичаме прицелен индикатор.
Ако изтребителят бе възнамерявал да ги свали, вече щеше да е изстрелял ракетата. Какво бе намислил тогава?
— Откъде може да поискаме помощ? — попита Зики.
— Израелските ВВС ще са тук след седем минути.
— Проклятие — възкликна Зики. Пак игра на нерви, помисли си той. Доста често му се бе случвало да играе подобни игри по време на студената война, че и в годините след падането на Берлинската стена. Изтребителят се насочваше право към тях, опитвайки се да ги подплаши, да ги накара да се почувстват като дивеч, уловен във фаровете на бясно носеща се кола.
Зики включи интеркома, за да го чува целият екипаж.
— Внимание, към нас на пресечен курс лети египетски изтребител, който очевидно е твърдо решен да ни изкара извън нерви. Нека всеки си гледа работата и да оставим този перко да си върви по пътя.
— Петнадесет секунди до срещата — обяви операторът, който наблюдаваше неотклонно екрана.
— Имаме ли още данни за онези хеликоптери? — попита Зики.
— Да, сър. Вече са над Синай и извиват на север.
— Бих искал… — подхвана Зики, но човекът, който следеше египетския Ф-16 извика уплашено:
— Той лети право към нас!
— Е, чакай… — обърна се Зики, но така и не успя да довърши изречението.
Ахид вече различаваше лицето на седящия отляво пилот в кабината на АУАКС-а, докато дистанцията между двата самолета се скъсяваше стремглаво. Усещането му на нормалния ход на времето се беше забавило толкова, че секундите му се струваха дълги и безкрайни минути.
Той виждаше ясно въртящия се радар, номера на опашката на боинга, изрисуваната върху корпуса звезда, покритите с капаци прозорци, олющената сива боя. Ахид промени леко курса и за ефект включи форсажа.
Със скорост от над две хиляди километра в час изтребителят Ф-16 се вряза право в средата на АУАКС- а.
На триста и шестдесет километра от това място Сянката на Аспасия гледаше към пълзящия под него пустинен пейзаж, докато двете „Пантери“ се плъзгаха само на двайсетина метра над земята.
— Отървахме се от радара — докладва пилотът. — Онзи АУАКС падна.
— Курс към „Мисията“ — нареди Сянката на Аспасия.
17.
Търкот спря, застана на колене и опря ухо в пода. Долавяше далечен грохот, приглушен заради дебелите каменни стени между него и реката. Беше подминал още едно помещение и доколкото можеше да се ориентира, вече наближаваше стаичката, където бе входът към шахтата.
Имаше още нещо — някакъв особен звук, и той го на кара да спре. Чуваше се учестено потракване, почти ритмично, което го обезпокои. Търкот затвори очи и се концентрира, опитвайки се да определи характера на звука. Метал върху камък, като почукване на длето в скала. Освен това се приближаваше.
Търкот се изправи и се затича, което не беше никак лесно, като се имаше предвид тежестта на МК-98. Беше изгубил броя на крачките, но за щастие вече можеше да различи сиянието на фосфоресциращата маркерна лампа, оставена от неговата група. Когато стигна до нея, плъзна пръстена покрай стената, търсейки правилното място. Не уцели от първия път и си наложи да запази спокойствие и да действа по- внимателно. Втория път заопипва сантиметър по сантиметър.
Внезапно спря и погледна назад в тунела. Видя златисто сияние, което се приближаваше, но не можа да различи нищо повече. Върна се към плочата и продължи да плъзга по нея пръстена. Тракащият звук се усилваше и приближаваше и това го безпокоеше повече от всичко. Той отново се огледа и едва не подскочи от изненада. В началото помисли, че му се е привидяло — приличаше на гигантски паяк, с дълги над метър крайници и кръгло златисто туловище, но краката му бяха равномерно разположени от всички страни — сочеха към пода, стените и тавана, изпълвайки тунела. Пипалата бяха метални — тъкмо те пораждаха странния звук. А златното туловище — Търкот се досети, че го е виждал и преди. Приличаше на „фу изтребител“, монтиран в нещо като подвижна, роботизирана платформа. На светлината на златистото туловище Търкот можеше да различи кървавите петна по крайниците на паяка. Вече знаеше какво се е случило с останалите членове на групата. Това означаваше, че неговият МК-98 е безпомощен срещу механичното чудовище.
Търкот отново допря пръстена в стената, а машината вече беше само на двайсет метра. Най-сетне пръстенът попадна във вдлъбнатината и каменната плоча хлътна навътре.
Търкот стреля. Стоманеният проектил удари „фу изтребителя“ точно в центъра и рикошира. Търкот запрати безполезния автомат по чудовището и се пъхна в отвора миг преди каменната плоча да се спусне обратно.
Още няколко секунди чуваше приглушеното стържене на металните крака по стената, сякаш чудовището драскаше по вратата, сетне настъпи тишина. Търкот реши да не губи повече време тук — нищо чудно механичното чудовище да успееше да намери заобиколен път към него. Затича се надолу по тунела, докато стигна взривените останки на другата каменна врата. Влезе в помещението, където Бъртън бе прекарал най-ужасните часове от живота си, и приклекна до отвора на шахтата. Спусна бавно крака, хвана се за ръба и скочи вътре.
Пилотите на Е-2Ц „Хоукай“ се чувстваха като жертвени агнета, докато летяха само на осем километра източно от силовата стена, която заобикаляше Великденския остров. Основната част на Оперативна група 78 все още бе разположена на триста километра северно. Два Ф-14 тъкмо преполовяваха това разстояние, но задачата им беше да охраняват флота, а не да им окажат поддръжка, ако възникнат усложнения.
— Виж това — рече пилотът. Дори не му се наложи да посочва, защото корабът, който се приближаваше към острова, бе един от най-големите в света.
Командирът на полета включи радиовръзката.
— Операционен център, говори ХК-12. Приемам.
Отговорът от „Стенис“ дойде без забавяне.
— Тук център. Слушам ви.
— Имаме визуален контакт с „Джар Вайкинг“ — намира се на около пет километра северно от стената и продължава с пълен ход към нея. Приемам.
