— Разбрано. Край.
— Какви са нарежданията от Пърл? — настоя да узнае командирът. — Да предприемем ли нещо?
— Никакви действия — отвърнаха от центъра. — На борда има жени и деца от различни страни. Нали не искате да носите отговорност за смъртта им?
Командирът премълча — и без това не знаеше какво да отговори.
Носът на „Джар Вайкинг“ бе само на километър от щита, когато от тъмнината се показа черен облак.
Моряците го смятаха за луд. Йохан Веркуист беше принуден да освободи от постовете им капитана и първия офицер. Сега на мостика командваха младшите офицери, но под строгия контрол на поне половин дузина въоръжени до зъби прогресивисти. Въпреки това се наложи да употребят заплаха, за да ги накарат да насочат кораба право към защитната стена, която заобикаляше Великденския остров.
Веркуист потърси с очи Денисън, но погледът на Водача бе фиксиран върху черната стена. На широката горна палуба на кораба вече се събираха пасажери, които гледаха в същата посока. Скоро всеки квадратен метър от палубата се изпълни с хора. Тук бяха всички освен удавените в трети отсек.
Откъм щита се приближаваше тъмен облак и Веркуист неволно извика:
— Какво е това?
— Нашето спасение — отвърна Денисън. Той се наведе напред, натисна едно копче и произнесе в микрофона на вътрешната уредба:
— Иде нашето прераждане.
Възторжен вик се изтръгна едновременно от хиляди гърла, в него се долавяха колкото радост, толкова и страх от предстоящото. Пътниците подхванаха някаква монотонна песен, но Веркуист не можа да различи думите.
Все още не можеше да откъсне очи от приближаващия ги облак.
— Направих каквото поискахте — каквото трябваше да направя. А сега искам да си получа обещаното — произнесе той.
Денисън кимна.
— Това, което ти обещах, идва.
Облакът достигна носа на кораба — на разстояние четири футболни игрища от мостика. От палубата долетяха писъци, примесени с монотонни напеви. Някои от пътниците изгубиха търпение и се блъскаха напред. Всеки момент щеше да избухне паника, но всичко като с вълшебна пръчица се успокояваше там, където преминаваше облакът.
— Какво е това? — попита Веркуист.
— Каквото ти обещах. Или поне неговото начало.
Веркуист вече можеше да види, че облакът е като рой от летящи насекоми. Някои от тях се удряха в корпуса, отскачаха назад и продължаваха да кръжат, търсейки отвор, през който да проникнат. Те бяха машини, Веркуист вече не се съмняваше в това, по-дребни от комари, почти невидими с невъоръжено око. Започнаха да се сипят върху палубата и мостика. Веркуист изхвърча през задната врата на мостика и се затича към своята каюта. Влетя вътре, затръшна вратата и я заключи. Писъците отвън секнаха, заглушени от дебелата и скъпа дървена ламперия. Веркуист се отпусна в мекия фотьойл зад бюрото. Сетне дръпна чекмеджето и положи ръка на седефената дръжка на пистолета. Извади го и го насочи към вратата.
Скоро те започнаха да влитат през процепа под нея.
Изстреля пет куршума, но знаеше, че усилията му са напразни.
Когато първата от микромашинките допря кожата му, той обърна дулото към себе си. Присви пръст и притисна леко спусъка, но се поколеба и се отказа. Не можеше да постъпи така.
Веркуист свали пистолета.
Микромашината освободи товара си от нановируси и сега микроскопичните машини си запробиваха път през кожата на Веркуист, прониквайки в кръвоносната му система. Той изпищя и се опита да вдигне оръжието, но беше твърде късно — нановирусите бяха достигнали мозъка му.
— В Кайро вече е ден.
— Зная — кимна Яков. Двамата с Че Лу бяха в заседателната зала, а професор Муалама седеше на компютъра и продължаваше да пише. Фактът, че вместо водка Яков си бе сипал чаша кафе, говореше колко сериозно е положението.
— Но няма да предприемеш нищо, така ли?
Яков разпери големите си ръце.
— Какво мога да направя, за да променя ситуацията?
— Известно ли ти е, че американците са изгубили разузнавателния си самолет над Средиземно море? — попита Че Лу.
— Видях доклада, който изпрати майор Куин.
— И че този самолет е проследявал два хеликоптера, излетели от околностите на Голямата пирамида?
Яков кимна.
Че Лу продължаваше с въпросите.
— Какво — или кой — според теб е бил в тези вертолети?
Яков нямаше готов отговор. Виждаше, че китайската археоложка е отчаяна. Беше прекарала цяла нощ в работа над координатите на Нейбингър, но без никакъв резултат. Все нещо й се изплъзваше. Числата не съвпадаха със съвсем малко и тя не можеше да разбере къде е проблемът.
— Свърших още една част от ръкописа — обади се Муалама и това разреди напрежението. — Сега ще излезе на екрана.
Яков приближи първия ред и седна. Започна да прелиства веднага щом се показа преводът.
Близкият изток е кръстопът на три континента — Азия, Африка и източния край на Европа. По тази причина оттук са минавали много нашественически армии. Нерядко крайната им цел е била завладяването на еврейската държава. Ерусалим, убежището на Граала и кивота в продължение на толкова много години, е получил своя дял от войнстващи племена, които го заливали с кръв.
Но тъкмо това късче земя е създало най-великите религии на западната култура — юдаизма, християнството и исляма. И трите са възникнали в Близкия изток. Като оставим настрана въздействието на тези религии върху историята, трябва да се спрем на още един важен фактор.
Според преданията Граалът дарява две неща — безсмъртие и познание. Но какво познание? Дълго време смятах, че става въпрос за абсолютната истина, за
Какво съм прозрял ли? Може би, че познанието, дарявано от Граала, не е само натрупани факти от една или друга история, а различен начин на мислене. И че малка част от него вече си е проправила път и в нашето общество.
Помисли върху това, приятелю, който четеш тези редове. Хората от най-ранните цивилизации са мислели различно от нас. За тях животът е бил безконечен цикъл от раждания, смърт и ново раждане. Мисленето им е било циклично, ориентирано по-скоро върху цялото, отколкото върху частното. Времето е било колело, на което всяко поколение е придавало ново движение само за да го върне в първоначална позиция.
Кога настъпила промяната? И какво я е породило?
