18.
Търкот шляпаше из водата, която заливаше пода на тунела. Отпред се чуваше грохотът на подземната река. Цялото тяло го болеше, чувстваше, че е на предела на силите си, мъчеше го отчаяние. Мъжете, които бе повел, бяха мъртви, Дънкан бе останала в ръцете на Сянката на Аспасия, той бе взел Граала и кивота. Мисията се оказа пълен провал.
Когато познатото тракане на метал в скала се дочу отново зад него, той установи, че му трудно дори да ускори крачка. Тракането се приближаваше, същевременно таванът се снижи и тунелът стана по-тесен. В бледата светлина на тунела той забеляза, че след двайсетина метра ще трябва да се гмурне под водата.
Звукът отзад внезапно спря, но сега Търкот беше в капана между „изтребителя фу“ и изпълнения с вода тунел отпред. Продължи още малко, докато можеше да диша с обърнато нагоре лице. След това си пое няколко пъти въздух с пълни гърди, скри се под водата и заплува по посока на течението. Почти веднага течението го завъртя и го блъсна в стената.
Когато вече смяташе, че не може да издържи още дори миг, отгоре се показа бледа светлина. Той ритна с крака, използвайки последните си резерви от сила, изплува отгоре и пое жадно въздух, като премигваше, заслепен от ярките лъчи на слънцето. Огледа се и още щом се извърна, забеляза пирамидите и Сфинкса, които стърчаха на запад по течението на реката.
Когато погледна в обратна посока, откри, че право към него по реката се носи египетски патрулен катер с готова за стрелба картечница. Беше твърде уморен, за да се опита да й избяга с плуване — пък и кой ли би могъл да избяга на моторен катер?
Лексина прокара пръсти по староруническите знаци, издълбани върху повърхността на черния цилиндър.
— Това не е мястото, където почива Артад. — Тя се извърна към черната стена, която тъкмо бе спряла бавното си отдръпване — малко след като оголи напълно цилиндъра. — Той е положен по-навътре. А тук — тя плесна с длан капака — лежи пазачът, когото трябва да събудим, преди стената да продължи навътре.
— Как ще я отворим? — попита Елек.
— Не можем — отвърна Лексина. — Процесът е автоматичен и работи по свое разписание. Тук сме безсилни.
— Може би ако се свържем със стража… — подхвана Елек, но думите му бяха прекъснати, тъй като капакът на черния метален цилиндър се плъзна назад, разкривайки сребрист вътрешен слой, който вече се белеше на няколко места. Най-отдолу лежеше нещо, което наподобяваше човешко тяло, повито в чист плат.
— Не е аирлианец — посочи Елек. Тялото имаше човешки пропорции, а лицето бе с азиатски черти. Беше облечено в богато украсена копринена роба, с изрисувани отгоре огнедишащи дракони. До дясната ръка на мъжа бе положено копие с полиран метален наконечник, наподобяващо Копието на съдбата, с помощта на което Лексина бе проникнала в подземието.
Въздухът във вътрешността на цилиндъра започна да пращи от електромагнитните смущения, докато полето, съхранило тялото в продължение на хиляди години, бавно започна да угасва.
Лиза Дънкан усещаше болка във всяка фибра на тялото си. В началото я болеше само ръката. След това спазъмът се прехвърли нагоре към рамото, разпростря се из гърдите и накрая се спусна навсякъде. Усети, че я качват в хеликоптера, но не можеше да види почти нищо заради насълзените си от болка очи.
Нямаше представа къде се намира, макар да съзнаваше смътно, че вече не се движат и че са я свалили от вертолета. Лежеше по гръб, или поне имаше такова чувство. Но болката я връхлиташе — никога досега не бе изпитвала нещо, което дори далечно да я наподобява.
Умът й отказваше да търпи повече — тя изгуби съзнание и изпадна в състояние по-близко до кома, но и недалеч от смъртта.
Изправен в другия ъгъл на стаята, Сянката на Аспасия оглеждаше проснатото в леглото женско тяло. Бяха свалили жреческите одежди и ги бяха струпали до нея. Намираха се в малка стая със стени от кафеникава скала. Кивотът бе положен на пода и очите на Сянката на Аспасия подскачаха между гърчещото се тяло на Дънкан и ковчега, в който се пазеше Граалът. Изкушението бе твърде силно. От доста време не бе изпитвал подобна съблазън, но той бе чакал хилядолетия, за да се сдобие с Граала, и можеше да почака още малко. Така щеше да провери дали все още функционира и какво ще се случи с Дънкан — ще се изпълнят ли древните пророчества. Свали черното си наметало и навлече одеждите на Дънкан.
След това, макар и неохотно, напусна стаята. Мястото му зае един от двамата пазачи, които чакаха търпеливо пред вратата. Сянката на Аспасия провери — за трети път — дали мъжът си знае задълженията — да го повика веднага щом забележи и най-малка промяна в състоянието на жената.
Едва тогава Сянката на Аспасия прекоси коридора и влезе в едно помещение от другата страна, в центъра на което имаше златиста пирамида. Пред стража-компютър бе поставено широко, меко кресло. Сянката на Аспасия се настани в креслото и почти веднага златистото сияние го обгърна.
С помощта на извънземния компютър той осъществи връзка с Великденския остров и предаде информация за всичко, което се бе случило откакто напусна „Мисията“, за да търси Граала. На свой ред научи, че събраните там сили са почти готови за действие. Издаде заповед да започнат веднага щом приключат с приготовленията.
Реконструираният Ф-14 беше в състояние да извършва маневри, които неговите създатели в Груман смятаха за възможни теоретически, но не бяха предполагали, че ще могат някога да видят с очите си. Фактът, че при излизането от втория лупинг пилотът си строши врата, не разтревожи особено стража, който контролираше целия полет. Изгубил пилота, самолетът се килна напред и катастрофира.
След като нанесе необходимите корекции в програмата, стражът подготви следващия пилот по- старателно и дори го облече с костюм, който да намалява нежеланите ефекти на повишената гравитация.
Този път самолетът осъществи няколко поредни сложни и опасни маневри, след това се спусна над площадката и се приземи толкова гладко, че след подобно кацане всеки ас от флота би се пръснал от гордост. Той прекоси летището и спря пред останалите подредени Ф-14, всичките подложени на същата модификация.
Само на километър и половина южно от брега на Великденския остров „Джар Вайкинг“ издигаше високия си корпус като непреодолима стена насред залива. Цял куп спасителни лодки от „Вашингтон“ се бяха заели да прекарват пътниците. Други работеха на палубата, управлявани от почти невидимите наномашини, които бяха вездесъщи.
Наномашините конструираха две грамадни врати, като използваха изпитания метод да премахват метала атом по атом. Цели пълчища от наномашини разтопяваха отсеците зад носа на кораба, превръщайки трюма в едно гигантско помещение, достъпът до което щяха да осигуряват новите врати.
Дълбоко в недрата на вулкана Рапа Кару Кели Рейнолдс засече нечие ново присъствие, което осъществяваше връзка със стража. То даваше команди на извънземната машина и очевидно притежаваше власт, на каквато досега Кели не бе ставала свидетел, дори когато стражът бе общувал със своя колега от Марс.
За миг връзката с Марс бе възстановена и оттам някой направи опит да заглуши новото присъствие, но
