също с помощта на
— Този
— Може би ще узнаем истината по-нататък — отвърна Че Лу. — Засега да се надяваме, че майор Куин е подготвил някакъв план. — Тя посочи екрана. — Обърнахте ли внимание, че Артад, или неговата Сянка, е бил крал Артур, докато Сянката на Аспасия се е превъплътил в Мордред. Мисля, че нашата кауза лежи по- близо до онова, което се спотайва в подземията на Циан Лин, отколкото там, където се крие „Мисията“.
— Може би — кимна неохотно Яков. — Но ще трябва да убедиш в това и КИСПП, както и всички останали страни, които са се съюзили с прогресивистите, изолационистите и неутралните. — Той са разсмя. — Представям си как ще те погледнат, като им кажеш, че Артад някога е бил крал Артур!
— Това е много сериозен въпрос! — ядоса се Че Лу.
— Зная, зная — успокои я руснакът. — Но този твой Артад първо ще трябва да възкръсне и второ, да изфабрикува нещо достатъчно убедително, за да накара хората да се съюзят с него. Да се върне от оня свят в сърцето на комунистически Китай едва ли е най-подходящото решение на проблема.
— Не той взема решенията сега — рече Че Лу. — Комунизмът се е появил доста след построяването на Циан Лин.
— Да, но хората имат къса памет — засмя се Яков.
Първият признак за пробуждащия се живот беше потрепването на ресниците. Това бе и първото доказателство, че съществото не принадлежеше към човешкия род, защото зениците му бяха червени и издължени встрани. Събудилият се премигна и втренчи поглед в двете фигури, надвесени над него.
Лексина вдигна ръце нагоре.
— Добре дошъл — произнесе тя на английски. Знаеше, че другият няма да я разбере, но се надяваше поне да схване намеренията й.
Лексина, Коридан и Елек склониха почтително глави, когато мъжът се надигна. Той си нагласи наметалото, хвана копието с дясната ръка и прекрачи навън.
Червените му очи фиксираха подред тримата. После отвори уста и изговори няколко напевни думи. Лексина се ядоса, че не разбира аирлиански. Съществото вероятно се досети за това, защото потъна в мълчание. Когато заговори отново, използваше старокитайски, който обаче също й бе непонятен. И този път, след като видя, че думите му си остават неразбрани, мъжът замлъкна. След това ненадейно се извърна и закрачи към изхода на главния тунел.
— Артад! — извика Лексина, надявайки се поне тази дума да окаже въздействие.
Мъжът спря, погледна я за миг през рамо, после продължи. Лексина, Коридан и Елек се завтекоха след него.
Когато стигнаха голямата подземна зала, мъжът забави ход, погледна към генератора на щита, сетне влезе в малката стаичка, където беше стражът. Отиде право при златната пирамида и постави дланите си върху гладката повърхност. След секунда бе заобиколен от златисто сияние, което означаваше, че е влязъл в контакт с компютъра.
Лексина, Коридан и Елек останаха да го чакат търпеливо.
Лари Кинсейд помнеше времето, когато правеха изчисленията със сметало, нещо, на което всеки съвременен учен би се изсмял презрително. Според него колкото повече напредваше техниката, толкова по-мързеливи ставаха човешките мозъци по отношение на обикновените аритметични действия, ала същевременно се сдобиваха с така нужната свобода да се отдават на полета на въображението.
Това съвсем не означаваше, че Кинсейд не приемаше постиженията на съвременната техника. Седнал в малкия кабинет в далечния край на заседателната зала, той разглеждаше внимателно пръснатите върху бюрото изображения от телескопа „Хабъл“.
Черното петно, което представляваха роботите, се беше изместило встрани от първоначалното място, а това означаваше, че машините са отдалечават от Сидония. От време на време те се отбиваха за кратко встрани от поетия курс, вероятно за да заобиколят някое по-сериозно препятствие.
Имаше и нещо друго. Още една, втора група, се готвеше да напусне Сидонийския регион. Тези роботи носеха някакви дълги, черни предмети. Кинсейд премести увеличителното стъкло над снимката. Част от черната мрежа изглежда бе разглобена. Очевидно я местеха, но къде? Ето това бе въпросът.
На вратата се почука. Един от лаборантите влезе, подаде му дълъг картонен цилиндър и си тръгна. Кинсейд извади отвътре навитата хартия и я разпростря на пода — това беше мозайка от снимки на Марс, направени от първата разузнавателна сонда преди много години.
Не беше трудно да открие Сидония. Той обозначи с точки местата, където „Хабъл“ бе засякъл движение на роботи. Взе една линия, постави единия й край върху Сидония и я прекара през средата на тези точки. Маркира положението и отмести линията. Сетне проследи посоката, в която водеше чертата. Нямаше никаква грешка — роботите се бяха насочили към Монт Олимп. Най-големият вулкан на Марс и в цялата Слънчева система. Беше висок над трийсет километра, което означаваше, че надвишава три пъти Еверест. Склоновете му обаче бяха полегати, с наклон около пет процента, заради което основата му имаше диаметър от шестстотин и петдесет километра.
Какво ги теглеше натам? — питаше се Кинсейд. Аирлианците явно имат някаква слабост към високите планини, помисли си, след като си спомни разказа на Бъртън за планината Нгоро-нгоро в Африка.
Върна се при бюрото и прегледа внимателно снимките, докато откри онова, което търсеше — изображение на Сидонийския регион, фокусирано върху Лицето. Роботите продължаваха да се трудят над черната метална мрежа, която вече бяха изровили напълно. В ръкописа на Бъртън се описваше подобно съоръжение в Нгоро-нгоро. Мрежата на Марс изглежда е била разрушена много отдавна. Сега се опитваха да я възстановят. Но с каква цел? Ето какво не му даваше покой.
Мислите му бяха прекъснати от леко почукване на вратата. Че Лу подаде глава.
— Преча ли?
— Не, влизай.
Тя заобиколи мозайката и седна срещу него.
— Проверих няколко пъти координатите от Нейбингър, но все още не мога да стигна до някакво разумно съвпадение с тези на Земята.
— Коя е отправната ти точка? — попита Кинсейд.
— Използвах и двата полюса, но не се получи нищо. След това опитах с Великденския остров, Циан Лин и Гиза, но пак нямаше взаимовръзка между трите точки. Опитах дори с Нгоро-нгоро — пак нищо.
— Какво всъщност се надяваш да откриеш? — поинтересува се Кинсейд.
— Мисля, че там е скрито настоящото местонахождение на „Мисията“.
— „Мисията“ се мести доста често, съдейки по архивите на СТААР, които открихме в Антарктида, и по ръкописа на Бъртън. Тези координати са стари. Защо ти трябва да знаеш къде се е намирала някога „Мисията“?
— Защото си мисля, че това е списък на стражите-компютри — отвърна Че Лу. — Като се има предвид текущото положение, изглежда логично „Мисията“ да се е преместила от Дяволския остров в някоя от старите бази, които имат свой страж, за да могат да поддържат връзка с Марс и Великденския остров.
— Откъде е събрал Нейбингър тези данни? — попита Кинсейд.
— От пътешествията си и археологическите изследвания на старите руни — обясни Че Лу.
— Значи източникът не е един, така ли?
— Да.
— Може би някои от тези координати са фалшиви — заключи Кинсейд. Той преброи числата. — Тук имаме двайсет и четири места. Ако сред тях има фалшиви, ще бъде много трудно да се ориентираме в координатната система. Мисля, че трябва да опитаме, като ги въведем в компютърна симулация, сетне
