готвачка. Виж сега: „Имало едно време една жена, от злобна по-злобна, и тя умряла. Не останало подир нея нито едно добро дело. Грабнали я дяволите и я хвърлили в огненото езеро. А нейният ангел-хранител стои и си мисли: какво ли нейно добро дело да си спомни, че да го каже на Бога? Спомнил си и дума на Бога: тя, казва, веднъж отскубна от градината едно стръкче лук и го даде на една просякиня. И му отвръща Бог: вземи сега, казва, същото стръкче лук, та й го подай в езерото, нека се хване за него, и дърпай, и ако я измъкнеш от езерото, нека отиде в рая, пък ако се скъса, да си остане жената там, където е. Тича ангелът при жената, подава й стръкчето лук: на, казва, жено, хвани се за него, да те издърпам, но започнал лекичко да я дърпа и вече почти цялата я измъкнал, но другите грешници в езерото, като видели, че я издърпват навън, хванали се всички за нея, да ги изтеглят и тях с нея. А жената нали била от злобна по-злобна, взела да ги рита: «Мене дърпат, а не вас, мой е лукът, не е ваш.» И щом рекла това, лукът се скъсал. И паднала жената в езерото и гори там и до ден-днешен. А ангелът заплакал и си отишъл.“ Ето я тази притча, Альоша, запомнила съм я наизуст, защото самата аз съм тази злобна жена. На Ракитка се похвалих, че съм дала едно стръкче лук, а на тебе ще ти кажа другояче: всичко на всичко само някакво си стръкче лук съм дала през целия си живот, това са ми всичките добродетели. И недей ме хвали тогава, Альоша, недей ме смята за добра, аз съм злобна, от злобна по-злобна, а като ме хвалиш, срам ме хваща. Ех, да се покая докрай. Слушай, Альоша: толкова много желаех да те видя тук и толкова настоявах за това пред Ракитка, че му обещах двайсет и пет рубли, ако те доведе при мене! Стой, Ракитка, чакай! — Тя с бързи крачки отиде при писалището, отвори чекмеджето, взе едно портмоне и извади от него банкнота от двадесет и пет рубли.
— Какви глупости! Какви глупости! — викаше озадачен Ракитин.
— Вземи, Ракитка, имам да ти ги давам, няма да откажеш нали, сам си ги поиска. — И му хвърли банкнотата.
— Има си хас да откажа! — изговори басово Ракитин, който явно се сконфузи, но нафукано криеше срама си. — Тъкмо добре ще ни дойдат, затуй са глупаците на тоя свят — да ги използуват умните хора.
— А сега мълчи, Ракитка. Всичко, което ще говоря, няма да е за твоите уши. Седни тук, в ъгъла, и мълчи, не ни обичаш ти нас и затова мълчи.
— Че за какво ли да ви обичам! — изръмжа Ракитин, без да скрива вече злобата си. Двадесет и пет рублевата банкнота той пъхна в джоба си и наистина много се срамуваше от Альоша. Смяташе, че след това ще получи възнаграждението си, така че Альоша няма да научи, и сега от срам го хвана яд. До тази минута намираше за много прилично да не противоречи кой знае колко на Грушенка, въпреки всичките нейни забележки, защото явно беше, че тя имаше някаква власт над него. Но сега и той се разсърди.
— Обича се заради нещо, а вие двамата какво сте направили за мек?
— Ами обичай без нищо, както Альоша обича.
— Защо да те обича и с какво толкова ти го е показал, та вириш нос?
Грушенка стоеше насред стаята, говореше с жар и в гласа й се доловиха истерични нотки:
— Мълчи, Ракитка, ти не разбираш нищо! И да не си посмял повече да ми говориш на ти, не ти позволявам, откъде пък се е взела у тебе тази дързост, да ти кажа! Седни в ъгъла и мълчи като мой лакей! А сега, Альоша, само на тебе ще кажа цялата истина, за да видиш каква твар съм! Не на Ракитка, а на тебе говоря. Исках да те погубя, Альоша, това е голямата истина, твърдо бях решила; толкова исках, че подкупих с пари Ракитка, за да те доведе. И за какво го исках толкова? Ти, Альоша не знаеш нищо, ти се отвращаваше от мене, минеш — и сведеш очи, а аз сто пъти съм те гледала досега, почнах да разпитвам всички за тебе. Твоят образ ми остана в сърцето: „Презира ме той, мисля си, няма да иска и да ме погледне.“ И такова едно чувство ме обзе най-подир, че сама се чудя на себе си: защо ли пък се страхувам от такова дете? Цялото ще го лайна и ще му се смея. Съвсем се озлобих. Вярваш ли: никой тук не смее да каже, нито да помисли, че би могъл да дойде при Аграфена Александровна за онова лошо нещо; само стареца имам аз, свързана съм с него и продадена, сатаната ни е венчал, обаче от другите — нито един. Но като гледах тебе, си казах: този ще го лапна. Ще го лапна и ще му се смея. Виждаш ли каква зла кучка съм аз, тази, която ти нарече своя сестра! Ето сега е пристигнал онзи, моят измамник, аз седя тук и чакам известие от него. А знаеш ли какво беше той за мене? Пет години са, откак ме доведе тук Кузма — и се е случвало, крия се от хората да не ме виждат и чуват, слабичка, глупавичка, седя и плача, по цели нощи не спя и си мисля: „А къде ли е сега той, моят измамник? Сигурно ми се присмива с друга някоя, но само да ми падне, мисля си, да го видя, да го срещна някога: тогава ще му се отплатя, хубаво ще му се отплатя.“ Нощем в тъмнината плача във възглавницата си и все прехвърлям през ума си всичко това, нарочно си късам сърцето, със злоба го пълня: „Хубаво ще му се отплатя аз, ще му се отплатя!“ И просто започвам да вия в тъмното. Пък като си спомня изведнъж, че нищо няма да му направя, а той ми се смее сега, а може изобщо да ме е забравил и да не ме помни дори, и се свличам от леглото на пода, обливам се в безсилни сълзи и така плача-плача, докато съмне. Сутринта ставам по-зла от куче, готова съм целия свят да изям. А после, какво мислиш: почнах да трупам капитал, станах безжалостна, надебелях — поумняла съм, мислиш, а? Ама не, никой не вижда и не знае в цялата вселена, но щом настъпи нощният мрак, понякога пак така както преди пет години като момиче, лежа, скърцам със зъби и цяла нощ плача: „Ще види той, ще види!“ — мисля си. Чу ли всичко това? Е, как ме разбираш сега: преди един месец неочаквано получавам същото това писмо: пристига, овдовял, искал да се видим. Дъхът ми спря, Господи, и изведнъж си помислих: ще дойде, ще ми свирне, ще ме повика — и аз ще допълзя при него като кученце, бито, виновно кученце! Мисля си така и просто не си вярвам: „Долна ли съм, или не съм долна, ще се втурна ли при него, или няма да се втурна?“ И такава злоба против самата мене ме е обзела през целия този месец, още по-тежка, отколкото преди пет години. Виждаш ли сега, Альоша, каква съм бясна, каква съм яростна, разказах ти цялата истина! А с Митя се забавлявах, за да не побягна при онзи. Мълчи, Ракитка, ти няма да ме съдиш, не говоря на тебе. И сега, преди да дойдете, лежах тук, чаках, мислих, цялата си съдба решавах и никога няма да разберете какво ми е било на сърцето. Да, Альоша, кажи на твоята госпожица да не ми се сърди за онзи ден… И никой в целия свят не знае какво ми е сега и не може да знае… Защото може би днес, преди да тръгна, ще взема един нож, още не съм решила…
И като изрече това „жално“ слово, Грушенка изведнъж не издържа, не довърши, закри лицето си с ръце, хвърли се върху възглавниците на дивана и зарида като малко дете. Альоша стана от мястото си и отиде при Ракитин.
— Миша — рече той, — не се сърди. Ти си й обиден, но не се сърди. Чу ли я сега? Не може да се иска толкова много от човешката душа, трябва да бъдем по-милосърдни…
Альоша изговори това в неудържим сърдечен порив. Той имаше нужда да го изрази и затова се обърна към Ракитин. Ако не беше. Ракитин, щеше да го възкликне на себе си. Но Ракитин го изгледа с присмех и Альоша изведнъж млъкна.
— Зареден си от одеве с твоя старец и сега с него стреляш в мен, Альоша, човече божи — изговори Ракитин с ненавистна усмивка.
— Не се смей, Ракитин, не се присмивай, не говори за покойника: той е над всички, които са живели на земята! — извика Альоша с плач в гласа. — Не ти говоря като съдия, а като последен от подсъдимите. Какво съм аз пред нея! Дойдох тук, за да загина, и си казвах: „Нека, нека!“ — и само поради малодушието си, а ето тя, след пет години мъки, пред първия, който дойде и й каза една искрена дума — всичко прости, всичко забрави и плаче! Нейният измамник се върнал, вика я и тя всичко прощава, бърза при него радостна и няма да вземе нож, няма. Не, аз не съм такъв! Не знам ти такъв ли си, Миша, но аз не съм такъв! Днес, сега получих този урок… Тя е над нас с любовта си… Чувал ли си от нея по-рано това, което разказа сега? Не, не си го чувал; ако го беше чувал, отдавна щеше да разбереш всичко… и другата, обидената завчера, и тя трябва да й прости! И ще й прости, като научи… и ще научи… Тази душа е още непримирена, тя трябва да се щади… в тази душа може би има съкровища…
Альоша млъкна, защото му спря дъхът. Ракитин, при всичката си злоба, гледаше учуден. Никога не беше очаквал от тихия Альоша такава тирада.
— Гледай ти, намерил се адвокат! Какво става, да не си се влюбил в нея? Аграфена Александровна, та нашият постник наистина се е влюбил в тебе, ти победи! — извика той с безочлив смях.
Грушенка вдигна глава от възглавницата и погледна Альоша с умилена усмивка, която засия на нейното някак изведнъж подпухнало от сълзите лице.
— Остави го, Альоша, херувиме мой, не го ли виждаш какъв е, намерил си на кого да говориш. Аз, Михаил Осипович — обърна се тя към Ракитин, — мислех да ти искам прошка, задето те изругах, но сега пак
