не искам. Альоша, ела при мене, седни тука — повика го тя с радостна усмивка. — Ето така, седни тук и кажи ми (тя го улови за ръката и с усмивка го погледна в лицето), кажи ми: обичам ли го онзи, или не? Обичам ли моя измамник, или не? Аз лежах тук в тъмното, преди да дойдете, и все питах сърцето си: обичам ли го, или не? Помогни ми, Альоша, дойде време; както ти кажеш, така ще бъде. Да му простя ли, или не?
— Ти вече си му простила — изрече Альоша усмихнат.
— Наистина съм му простила — каза замислена Грушенка. — Какво подло сърце наистина! За подлото ми сърце! — И тя внезапно грабна от масата чашата, изпи я наведнъж, вдигна я нагоре и я захвърли на пода. Чашата се строши и издрънча. Нещо жестоко пробягна в усмивката й.
— А може и да не съм му простила още — някак застрашително изговори тя, с очи в земята, сякаш говореше сама на себе си. — Може би сърцето ми още само се кани да му прости. Ще се боря още малко със сърцето си. Знаеш ли, Альоша, страшно съм обикнала петте си години сълзи… Може би дори обичам само обидата си, а не самия него!
— Е, не бих искал аз да съм в неговата кожа! — изсъска Ракитин.
— И няма да бъдеш, Ракитка, никога няма да бъдеш в неговата кожа. Ти ще ми шиеш пантофки, Ракитка, за такава работа ще те употребя, а жена като мене никога няма да видиш… Пък и той може да не види…
— Той ли? Ами за какво се беше наконтила? — ехидно й се присмя Ракитин.
— Не ме кори за тези дрехи, Ракитка, още не познаваш изцяло сърцето ми! Стига да поискам, веднага ще хвърля дрехите, още сега ще ги хвърля, на минутата — звънливо извика тя. — Не знаеш за какво са ми тези дрехи, Ракитка! Може да се появя пред него и да му кажа: „Виждал ли си ме такава, или още не?“ Защото той ме остави седемнадесетгодишна, тъничка, охтичава плачла. И ще седна до него, ще го подмамя, ще го разпаля: „Видя ли сега каква съм станала — ще му кажа, — е, остани си само с това, любезни господине, очи пълни, ръце празни!“ — ето за какво са може би тези дрехи, Ракитка — завърши Грушенка със злобен присмех. — Бясна съм, Альоша, яростна съм. Ще си скъсам дрехите, ще съсипя хубостта си, ще си изгоря лицето, с нож ще го нарежа, пък ще тръгна милостиня да прося. Само да поискам, никъде няма да ида, при никого, само да поискам, още утре ще върна на Кузма всичко, което ми е подарил, и всичките му пари, и ще тръгна цял живот да блъскам с една надница! Мислиш, че няма да го направя ли, Ракитка, няма да посмея да го направя? Ще го направя, ще го направя, още сега мога да го направя, само не ме ядосвайте… а онзи ще го изпъдя, ще остане с пръст в устата, няма да ме види!
Последните думи изкрещя истерично, но пак не издържа: закри си лицето с ръце, хвърли се върху възглавницата и пак се разтресе от ридания. Ракитин стана от мястото си.
— Да вървим — каза той, — късно е, няма да ни пуснат в манастира.
Грушенка веднага подскочи.
— Да не искаш да си ходиш, Альоша! — извика тя в скръбно изумление. — Какво правиш ти с мене, разчувствува ме, измъчи ме и сега пак цяла нощ, пак сама да остана!
— Та няма да нощува у вас! А пък ако иска, да остане! Аз и сам ще си отида! — язвително подхвърли Ракитин.
— Мълчи, злобна душа! — извика му Грушенка яростно. — Никога ти не си ми говорил такива думи, каквито той дойде да ми каже.
— Че какво толкова ти е казал! — изръмжа Ракитин сърдито.
— Не знам, не разбирам, нищо не разбирам какво толкова ми е казал, сърцето ми го усети, сърцето ми обърна той… Той пръв ме съжали, единствен, това е! Защо не дойде по-рано, херувиме мой! — И тя внезапно падна пред него на колене, като обезумяла. — Цял живот такъв като тебе съм чакала, знаех, че някой такъв ще дойде и ще ми прости. Вярвах, че и мене някой ще ме обикне, и мене, долната, не само заради моя срам!…
— Какво толкова съм направил за тебе! — усмихнат отговори Альоша, като се наведе към нея и нежно й взе ръцете. — Само ти дадох стръкче лук, едно съвсем малко стръкче, само това, само това!…
И като изрече тези думи, и той заплака. В този момент изведнъж отвън се чу шум, някой влезе в антрето; Грушенка скочи някак страшно уплашена. В стаята с шум и вик нахълта Феня.
— Господарке, гълъбице, господарке, куриерът дойде! — извика тя весела и задъхана. — Дошъл е кабриолет от Мокрое за вас, Тимофей кочияшът с тройка коне, ей сега ще запретнат други… Писмо, писмо, господарке, ето писмото!
Писмото беше в ръката й и тя през цялото време, докато викаше, го размахваше във въздуха. Грушенка грабна писмото от нея и го доближи до свещта. То беше само бележка, няколко реда, която тя прочете за миг.
— Викна ме! — изкрещя тя цяла пребледняла и с разкривено от болезнена усмивка лице. — Свирна ми! Пълзи, кученце!
Но само един миг остана сякаш в колебание; отведнъж кръв нахлу в главата й и заля бузите й с огън.
— Заминавам! — извика тя внезапно. — Петте ми годинки! Сбогом! Сбогом, Альоша, решена е съдбата ми… Идете си, идете си, махнете се сега от мене всички, да не ви виждам повече!… Към нов живот лети Грушенка… Не ме споменавай с лошо и ти, Ракитка. Може би на смърт отивам! Ух! Като пияна съм!
Тя внезапно ги остави и изтича в спалнята си.
— Е, сега вече не сме й притрябвали! — изръмжа Ракитин. — Да вървим, че току-виж пак започнали тези женски крясъци, омръзна ми този резлив крясък…
Альоша машинално се остави да го изведат. В двора беше спрял кабриолет, разпрягаха конете, сновяха с фенери, щураха се. През отворената пътна врата въвеждаха нова тройка коне. Но щом Альоша и Ракитин слязоха по стълбите, прозорецът на спалнята на Грушенка изведнъж се отвори и тя извика подир Альоша със звънлив глас:
— Альошечка, поздрави брат си Митенка и му кажи да не ме поменува с лошо, мене, своята злодейка. Предай му думите ми: „На подлец се падна Грушенка, не на тебе, благородния!“ И кажи му още, че Грушенка го е обичала един час време, само едничък час го е обичала — така че този час да помни за цял живот отсега нататък, така, кажи, Грушенка заръча за цял живот!…
Тя завърши с глас, пълен с ридания. Прозорецът се затръшна.
— Хм, хм! — измуча Ракитин през смях. — Закла брат ти Митенка, пък и му заръчва да я помни цял живот. Ама че безсрамие!
Альоша не отговори нищо, сякаш не го и чу; той вървеше до Ракитин устремно, сякаш ужасно бързаше, като че ли не беше на себе си, вървеше машинално. Изведнъж нещо бодна Ракитин, сякаш незараснала раничка му докоснаха с пръст. Съвсем друго очакваше одеве, когато водеше Альоша при Грушенка; стана обратното на онова, което така много желаеше.
— Поляк е той, този неин офицер — заговори пак, като се сдържаше, — пък и изобщо не е офицер сега, бил митнически чиновник в Сибир някъде, на китайската граница, трябва да е някакво нищожно поляче. Говори се, че си загубил службата. Дочул е, че Грушенка е посъбрала капиталец, та се връща — това е цялото чудо.
Альоша пак сякаш не го чу. Ракитин не издържа.
— Е, какво, върна ли грешницата на прав път? — злобно се изсмя той на Альоша. — Върна ли блудницата по пътя на истината? Изгони ли седемте бяса, а? Ето къде се извършиха, значи, нашите чудеса!
— Престани, Ракитин! — извика Альоша със страдание в душата.
— Ти сега за одевешните двайсет и пет рубли ме „презираш“, нали? Значи, продал съм верния си приятел. Да, но ти не си Христос, нито аз Юда.
— Ах, Ракитин, уверявам те, дори бях забравил това — извика Альоша, — ти сам ми го напомняш сега…
Но Ракитин се озлоби окончателно.
— Дявол да ви вземе всички до един! — изкрещя той внезапно. — Защо ли се занимавам с тебе, по дяволите! Не искам повече да те знам! Хайде, върви си сам, ей ти пътя!
И той бързо свърна по друга улица, като остави Альоша самичък в мрака. Альоша излезе от града и тръгна през полето към манастира.
