страх, който се пораждаше у него по-рано при всяка мечта за жена, когато такава мечта проблеснеше в душата му, но напротив, тази жена, от която той се боеше най-много, която седеше на коленете му и го прегръщаше, сега будеше у него съвсем друго, неочаквана и особено чувство, чувство на някакво необикновено, огромно и най-чистосърдечно любопитство към нея и всичко туй вече без никакъв страх, без ни най-малък ужас както преди — ето кое беше основното и кое неволно го учудваше.
— Е, стига сте дрънкали глупости! — извика Ракитин. — По-добре дай шампанско, дължиш го, нали знаеш!
— Наистина го дължа. Аз, Альоша му бях обещала освен всичко другото и шампанско за тебе, ако те доведе. Давай шампанско, и аз ще пия! Феня, Феня, донеси ни шампанско, онази бутилка, дето Митя я остави, тичай по-скоро! Аз, макар да съм скъперница, една бутилка ще почерпя, но не тебе, Ракитка, ти си гъба, него — че е княз! И макар че сега с друго е пълна душата ми, но така да бъде, ще пия и аз с вас, искам да погуляя!
— Но какъв е този случай днес и какво е това „известие“, мога ли да попитам, или е тайна? — любопитно се намеси пак Ракитин, като с всички сили си даваше вид, че не обръща внимание на камъчетата, които летяха в неговата градина.
— Ех, не е тайна, пък и ти знаеш — рече изведнъж загрижено Грушенка, като обърна глава към Ракитин и се отдръпна малко от Альоша, макар че все още продължаваше да седи на коленете му, прегърнала с ръка шията му, — офицерът идва, Ракитин, моят офицер идва!
— Чувах, че идвал, но нима е толкова близо?
— Сега е в Мокрое, оттам ще прати вест по човек, така ми писа, одеве получих писмо от него. Сега седя и чакам човека.
— Виж ти! Защо е в Мокрое?
— Дълго е за разправяне, пък и стига ти толкова!
— Тъкмо за Митенка е сега, охо-хо! Знае ли той, или не?
— Какво ще знае! Нищо не знае! Да научи, ще ме убие. Но сега вече никак не ме е страх от това, не ме е страх сега от ножа му. Мълчи, Ракитка, не ми споменавай за Дмитрий Фьодорович: съвсем ми съсипа сърцето. Пък и хич не искам да мисля за това в такъв миг. Виж, за Альошечка мога да мисля, Альошечка си го гледам… Че усмихни се, гълъбче, развесели се на глупостта ми, на радостта ми се усмихни… А, ето усмихна се, усмихна се! Виж как нежно гледа. Аз, Альоша, знаеш ли, все мислех, че ми се сърдиш за онзи ден, за госпожицата. Кучка бях, така е. Но все пак добре стана. Хем беше лошо, хем хубаво — замислено се усмихна Грушенка и някаква жестока искрица изведнъж се мярна в усмивчицата й. — Митя каза, че тя крещяла: „Камшик за нея!“ Много я обидих тогава. Повика ме, искаше да ме победи, да ме подмами с шоколада си… Не, добре, че така стана — усмихна се тя пак. — Но все ме е страх, че ти си се разсърдил…
— Вярно, така е — рече изведнъж Ракитин със сериозно учудване. — Тя, Альоша, наистина се бои от тебе, който си такова пиленце.
— Той, Ракитка, за теб е пиленце… защото ти нямаш срама, да! Аз, знаеш ли, аз го обичам от душа, това е! Вярваш ли, Альоша, че те обичам с цялата си душа?
— Ах ти, безсрамнице! Тя ти се обяснява в любов, Алексей!
— Че какво пък, обичам го.
— А офицера? А златното известие от Мокрое?
— Онова си е едно, а това си е друго.
— Виж как излизат работите по женски!
— Не ме ядосвай, Ракитка — горещо подзе Грушенка, — онова си е едно, а това си е друго. Аз Альоша го обичам другояче. Наистина, Альоша, аз таях по-рано лукава мисъл за тебе. Та аз съм долна, бясна съм аз, ала в някои минути се е случвало, Альоша, да гледам на тебе като на моя съвест. Все си мисля: „Как ли ме презира той сега, каквато съм мръсна.“ И онзи ден това си мислех, когато тичах насам от госпожицата. Отдавна съм те забелязала така, Альоша, и Митя знае, казвала съм му. И Митя така го разбира. Вярваш ли, Альоша, че понякога наистина, като те гледам се срамувам, от себе си се срамувам… И как съм започнала да мисля за тебе и откога — не знам и не помня…
Влезе Феня и сложи на масата поднос с отворена бутилка и три пълни чаши.
— Шампанското дойде! — извика Ракитин. — Ти си възбудена, Аграфена Александровна, и не си на себе си. Като изпиеш една чаша, ще започнеш да танцуваш. Е-ех, и това не могат да направят — прибави той, като изглеждаше шампанското. — Бабата го е наляла в кухнята, пък тая донесла бутилката без тапата, пък и топла. Но хайде, дай така.
Той се доближи до масата, взе чашата, изпи я наведнъж и си наля втора.
— Не пада често шампанско — изрече, като се облизваше. — Хайде, Альоша, вземи чашата, прояви се. Но за какво да пием? За райските двери? Вземи, Груша, чашата, пий и ти за райските двери.
— Какви са тия райски двери?
Тя взе чашата. Альоша взе своята, отпи една глътка и я остави.
— Не, по-добре не! — усмихна се той кротко.
— А се хвалеше! — извика Ракитин.
— Тогава и аз няма да пия — подзе Грушенка, — пък и не ми се пие. Изпий, Ракитин, сам цялата бутилка. Ако пие Альоша, и аз ще пия.
— Започна се лигавене — присмя й се Ракитин. — А му седи на коленете. На него, да речем, му е мъчно, ами на тебе? Той се е разбунтувал против своя Бог, канеше се наденица да плюска…
— Защо така?
— Неговият старец умря днеска, старецът Зосима, светецът.
— Значи, старецът Зосима умря! — извика Грушенка. — Господи, аз пък не знаех! — Тя се прекръсти набожно. — Господи, но какво правя аз, седнала съм му сега на коленете! — стресна се тя изведнъж като ужасена, мигом скочи и се премести на дивана. Альоша я изгледа дълго, учудено и на лицето му сякаш нещо светна.
— Ракитин — каза той изведнъж високо и твърдо, — не ме дразни, че съм се разбунтувал против своя Бог. Не искам да се озлобявам против тебе, затова бъди и ти по-добър. Аз изгубих такова съкровище, каквото ти никога не си имал, и ти сега не можеш да ме съдиш. По-добре погледни сега нея: видя ли как ме пощади тя? Аз идвах тук да намеря злобна душа — така ме влечеше самия мене към това, защото бях подъл и зъл, а намерих искрена сестра, намерих съкровище — душа любяща… Тя ме пощади сега… Аграфена Александровна, за тебе говоря. Ти възроди душата ми сега.
Устните на Альоша затрепериха и той се задъхна. Млъкна.
— Спасила те е тя тебе! — изсмя се Ракитин злобно. — А тя искаше да те изяде, знаеш ли?
— Стой, Ракитин! — скочи изведнъж Грушенка. — Млъкнете и двамата. Сега аз ще кажа всичко: ти, Альоша, мълчи, че като говориш така, ме хваща срам, защото съм зла, а не добра — такава съм аз. А ти, Ракитин, мълчи, защото лъжеш! Имах по-рано такава една подла мисъл, да го изям, но сега лъжеш, сега изобщо не е така… и повече да не съм те чула, Ракитин. — Всичко това Грушенка изговори с огромно вълнение.
— Я гледай как обезумяха и двамата — изсъска Ракитин, като оглеждаше и двамата учудено, — като побъркани, все едно съм в лудницата. Разкиснаха се взаимно, сега ще почнат да плачат.
— И ще заплача, наистина ще заплача — повтаряше Грушенка. — Той ме нарича своя сестра и аз никога вече няма да го забравя! Само че виж какво, Ракитин, макар да съм злобна, но все пак съм дала едно стръкче лук.
— Какво стръкче лук? Тю, по дяволите, та вие наистина се побъркахте!
Ракитин се чудеше на тяхната възторженост и се ядосваше от обида, макар че би могъл да се сети, че на двамата тъкмо им се беше събрало всичко, което можеше да разтърси душите им така, както не се случва често в живота. Но Ракитин, който умееше доста чувствително да разбира всичко, що се отнасяше до самия него, беше много груб, когато се касаеше до чувствата и преживяванията на ближния — донякъде от младежка неопитност, а донякъде и поради големия си егоизъм.
— Знаеш ли, Альошечка — разсмя се изведнъж нервно Грушенка, като се обърна към него, — на Ракитин се похвалих, че съм дала стръкче лук, а на тебе няма да ти се похваля, ще ти го разправя с друга цел. Това е само притча, но хубава притча, още като дете съм я слушала от моята Матрьона, дето сега ми е
