до сърцето му, а в същия миг излетя от паметта му и той го забрави. Но дълго време после Альоша си спомняше това.
— Твоето братче Ванечка веднъж се беше изказало за мене, че съм бил „бездарна либерална торба“. И ти веднъж също не издържа и ми даде да разбера, че съм „безчестен“… Нищо! Ще видя сега аз вашата надареност и честност (Ракитин довърши това вече на себе си, шепнешком). Тю, слушай! — заговори той пак високо. — Я да заобиколим манастира и да тръгнем по пътечката право към града… Хм! Тъкмо трябва да се отбия у Хохлакова. Представи си: аз й писах за всичко, което стана, и моля ти се, тя веднага ми отговори с бележка, написана с молив (ужасно обича да пише бележки тази дама), че „никак не очаквала от такъв почтен старец като Зосима
— Знаеш ли, Альоша — изпитателно го гледаше той в очите, цял под впечатление на внезапна нова мисъл, озарила го отведнъж, и макар че външно се смееше, очевидно се боеше да изрази гласно тази нова внезапна своя мисъл, до такава степен все още не можеше да повярва в странното за него и съвсем неочаквано настроение, в което виждаше сега Альоша, — Альоша, знаеш ли къде е най-добре да отидем сега? — изговори той най-после плахо и умолително.
— Все едно… където искаш.
— Я да отидем при Грушенка, а? Ще дойдеш ли? — изрече най-после Ракитин, чак разтреперан целият от плахо очакване.
— Да отидем при Грушенка — спокойно и бързо отговори Альоша и това беше толкова неочаквано за Ракитин, тоест такова бързо и спокойно съгласие, че той едва не отскочи назад.
— Е-е!… Туйто! — възкликна от изумление, но изведнъж улови здраво Альоша под ръка и бързо го повлече по пътечката, като все още ужасно се боеше, че решителността на Альоша ще се изпари. Те вървяха мълчаливо, Ракитин дори не смееше да заговори.
— А колко ще се зарадва тя, колко ще се зарадва… — само изломоти той, но пак млъкна. А и съвсем не за радост на Грушенка влачеше сега Альоша при нея; той беше човек сериозен и нищо не предприемаше без изгодна за себе си цел. А сега целта му беше двойна: първо, отмъстителна, тоест да види „позора на праведния“ и вероятното „падение“ на Альоша „от светец до грешник“, от което предварително се опияняваше, и, второ, имаше пред вид и известна материална, дори твърде изгодна за себе си цел, за която ще се каже по-долу.
„Значи, такава минутка се е случила — мислеше си той весело и злобно — и ето сега ще я пипнем за врата тази минутка, защото тя ни е извънредно удобна.“
III. Стръкчето лук
Грушенка живееше в най-оживената част на града, близо до Катедралния площад, в къщата на вдовицата на търговеца Морозов, в чийто двор държеше под наем малка дървена пристройка. А къщата на Морозова беше голяма, каменна, двуетажна, стара и много неугледна; в нея живееше самотно домакинята, стара жена, с двете си племенници, също доста възрастни моми. Тя не се нуждаеше да дава под наем пристройката в двора, но всички знаеха, че беше пуснала Грушенка (още преди четири години) само за да угоди на своя роднина, търговеца Самсонов, открит покровител на Грушенка. Казваха, че ревнивият старец, като настанявал своята „фаворитка“ при Морозова, имал първоначално пред вид зоркото око на старицата, за да наблюдава тя поведението на новата си квартирантка. Но зоркото око твърде скоро се оказа непотребно и накрая се свърши с това, че Морозова дори рядко се срещаше с Грушенка, докато накрая съвсем престана да й досажда с какъвто и да било надзор. Наистина бяха минали вече четири години, откакто старецът бе довел в тази къща от губернския град осемнадесетгодишното момиче, плахо, срамежливо, тъничко, слабичко, замислено и тъжно, и оттогава беше изтекла много вода. Биографията на това момиче у нас, в града, впрочем се знаеше слабо и непълно, не се научи повече и в последно време, дори тогава, когато вече мнозина бяха почнали да се интересуват от тази „хубавица на хубавиците“, каквато след четири години беше станала Аграфена Александровна. Носеха се само слухове, че още седемнадесетгодишно момиче била измамена от някого, някакъв офицер, и веднага след това захвърлена. Офицерът заминал и след това се оженил някъде, а Грушенка останала опозорена и в сиромашия. Казваха впрочем, че макар нейният старец да бил извадил Грушенка от сиромашията, но тя била от честно семейство на духовник, дъщеря на някакъв извънщатен дякон или нещо подобно. И ето че за четири години това чувствително, обидено и жалко сираче се превърна в румена, пълна руска хубавица, жена със смел и решителен характер, горда и безочлива, която знаеше цената на парите, печеловница, стисната и предпазлива, която, честно или нечестно, но вече бе успяла, както се говореше, да натрупа собствен капитал. Само в едно бяха убедени всички: че достъпът до Грушенка е мъчен и че освен стареца, нейния покровител, не беше имало още нито един човек през всички тези четири години, който да се похвали с нейната благосклонност. Това беше факт, защото не бяха малко желаещите, които се стремяха да получат тая благосклонност, особено през последните две години. Но всички опити останаха напразни, а някои от желаещите бяха принудени да се оттеглят дори при комична и срамна развръзка благодарение на решителния и присмехулен отпор от страна на тази млада особа с характер. Знаеше се също, че младата особа, особено през последната година, беше се впуснала в онова, което се нарича „гешефти“, и че в това отношение тя се оказа с извънредни способности, така че в края на краищата мнозина я нарекоха цяла чифутка. Не че беше давала пари под лихва, но знаеше се например, че в съдружие с Фьодор Павлович Карамазов тя известно време наистина се занимаваше с откупване полици на безценица по десет копейки за рубла, а след това бе получила срещу някои от тези полици по рубла за десет копейки. Болният Самсонов, който през последната година не можеше да се движи е подутите си нозе, вдовец, тиранин към своите възрастни синове, голям богаташ, човек стиснат и неумолим, бе попаднал все пак под силното влияние на своето протеже, което отначало уж той държеше с желязна ръка и му „стягаше юздите“, както говореха тогава присмехулниците. Но Грушенка успя да се еманципира, след като му внуши обаче безгранично доверие в своята вярност. Този старец, много практичен (сега отдавна покойник), имаше също забележителен характер, главно беше скъперник и твърд като кремък, и макар че Грушенка го беше пленила толкова, че не можеше да живее без нея (през последните две години например наистина беше така), но някакъв голям, значителен капитал той все пак не й отдели, и дори тя да го беше заплашила, че ще го напусне завинаги, той пак щеше да остане неумолим. Но затова пък й беше отделил малък капитал и когато се узна това, всички също се зачудиха. „Ти в същност не си глупава жена — каза й той, като й отдели осем хиляди рубли, — сама се оправяй, но знай, че освен годишната ти издръжка, както досега, няма да получиш нищо повече от мене, докато умра, пък и в завещанието си нищо повече няма да ти оставя.“ И си удържа на думата: умря и остави всичко на синовете си, които цял живот бе държал при себе си наравно със слугите, заедно с жените и децата им, а за Грушенка дори не бе и споменал в завещанието си. Всичко това стана известно впоследствие. Но със съвети как да се оправя „със собствения си капитал“ много помагаше на Грушенка и я насочваше към някои „случаи“. Когато Фьодор Павлович Карамазов, който се свързва първоначално с Грушенка във връзка с един случаен „гешефт“, свърши съвсем неочаквано за себе си с това, че се влюби в нея до лудост и направо обезумя, старикът Самсонов, който по това време вече беше с единия крак в гроба, много му се надсмиваше. За отбелязване е, че Грушенка се държеше със своя старик през цялото време на тяхното познанство напълно и дори някак сърдечно откровено и това май й се случи единствено с този човек. В най-последно време, когато неочаквано се появи със своята любов и Дмитрий Фьодорович, старецът престана да се смее. Напротив, веднъж строго и сериозно посъветва Грушенка: „Ако трябва да избираш между двамата, бащата или сина, избери стареца, с условие обаче старият подлец непременно да се ожени за тебе и предварително да ти припише поне известен капитал. А с капитана не се занимавай, няма смисъл.“ Това бяха точните думи, казани на Грушенка от стария сластолюбец, който тогава вече предчувствуваше своята близка смърт и който наистина пет месеца подир този съвет умря. Ще отбележа също мимоходом, че макар в нашия град мнозина да знаеха тогава за нелепото и чудовищно съперничество на Карамазови, бащата и сина, обект на което беше Грушенка, но истинския смисъл на нейното отношение към двамата, стареца и сина, малцина тогава разбираха. Дори двете слугини на Грушенка (след последвалата катастрофа, за която ще говоря по-нататък) свидетелствуваха по-късно пред съда, че Аграфена Александровна приемала Дмитрий Фьодорович само от страх, защото той бил „заплашвал да я убие“. Тя имаше две слугини, една много стара готвачка, още от родителското й семейство, болна и
