извинявам и да оправдавам моя герой, но виждам, че все пак е необходимо да обясня някои работи, за да може разказът ми да бъде разбран по-нататък. Ето какво ще кажа: тук въпросът не беше за чудесата. Не става дума за нетърпеливо лекомислено очакване на чудеса. И не за тържеството на някакво убеждение бяха потрябвали тогава чудеса на Альоша (това пък съвсем не), не заради някаква идея предварителна, превзета, която по-скоро да възтържествува над друга — о, не, съвсем не: тук във всичко това и преди всичко на първо място стоеше пред него лицето и само лицето — лицето на неговия възлюблен старец, лицето на онзи праведник, когото почиташе до такова обожание. Там е работата, че цялата любов, която се таеше в неговото младо и чисто сърце към „все и вся“, по̀ така време и през цялата минала година понякога като че ли се съсредоточаваше, може би дори неправилно, главно само върху едно същество, поне в най-силните пориви на сърцето му — върху неговия възлюблен старец, сега покойник. Наистина това същество тъй дълго бе стояло пред него като безспорен идеал, че всичките му младежки сили и целият им устрем не можеха да не се насочат изключително към този идеал, та понякога дори до забравяне на „все и вся“. (По-късно си спомняше, че през този тежък ден съвсем беше забравил брат си Дмитрий, за когото така беше загрижен и неспокоен предната вечер; забравил беше също да занесе на бащата на Илюшечка двестате рубли, което с такъв жар бе решил по-рано да изпълни.) Но все пак не чудеса му трябваха, а само „висша справедливост“, която беше, според неговото вярване, нарушена и което тъй жестоко и внезапно рани сърцето му. И какво от това, че тази „справедливост“ в очакванията на Альоша, дори и от самия ход на нещата, беше взела формата на чудеса, незабавно очаквани от праха на неговия обожаван бивш ръководител? Та така мислеха и очакваха и всички в манастира, дори ония, пред ума на които Альоша се прекланяше, самият отец Паисий например, и ето че Альоша, без да се тревожи от някакви съмнения, бе облякъл и своите мечти в същата форма, в каквато ги бяха облекли всички. Пък и отдавна вече това се беше оформило така в неговото сърце поради цялата година манастирски живот и то вече бе свикнало да очаква това. Но справедливост жадуваше той, справедливост, а не само чудеса! И ето онзи, който трябваше според неговите надежди да бъде издигнат най-високо от всички в целия свят — той вместо славата, която му подобаваше, отведнъж бе низвергнат и опозорен! За какво? Кой бе отсъдил? Кой можеше така да отсъди — ето въпросите, които веднага налегнаха неопитното му и девствено сърце. Той не можеше да понесе без обида и дори без сърдечно озлобление, че най-праведният от праведните е подхвърлен на такова присмехулно и злобно надсмиване от страна на тъй лекомислената и толкова под него стояща тълпа. Но нека да нямаше никакви чудеса, нека да не станеше никакво чудо и да не се оправдаеше веднага очакваното, ала защо стана безславие, защо се допусна позор, защо е това прибързано тление, което бе „изпреварило природата“, както казваха злобните монаси? Защо е това „указание“, което с такова тържество извеждат сега заедно с отец Ферапонт, и защо смятат, че дори са получили правото да го тълкуват така? Къде е прочее провидението и Божият пръст? Защо се беше скрило в „най-потребната минута“ (мислеше Альоша) и сякаш само бе поискало да се подчини на слепите, неми, безжалостни естествени закони?
Ето от какво се късаше сърцето на Альоша и, разбира се, както вече казах, на преден план тук стоеше лицето, което обичаше най-много на света, и тъкмо то бе „опозорено“, тъкмо то бе „опетнено“! Нека този ропот на моя юноша да беше лекомислен и безразсъден, но все пак за трети път повтарям (и предварително съм съгласен, че може би правя това също от лекомислие): аз се радвам, че моят юноша се оказа не толкова разсъдителен в такава минута, защото за разсъдъка винаги ще има време у човек, който не е глупав, но ако в такава изключителна минута не се намери любов в сърцето на юношата, кога ще я има? Не искам обаче да премълча в този случай и едно странно нещо, което, макар и мигновено, но все пак се мярна в ума на Альоша в тази съдбоносна и объркана за него минута. Това ново
— Тук ли си, Алексей? Та нима… — заговори той учуден, но не довърши и се спря. Искаше да каже: „Нима
— Но какво ти е? — продължи той да се учудва, но учудването на лицето му започна да се сменя с усмивка, която преминаваше все повече и повече в подигравателен израз.
— Слушай, търся те вече два часа и повече. Ти изведнъж изчезна оттам. Какво правиш тук? Какви са тия благоглупости от тебе? Та погледни ме поне…
Альоша вдигна глава, седна и подпря гръб на дървото. Той не плачеше, но лицето му изразяваше страдание, а в погледа му личеше раздразнение. Той впрочем не гледаше Ракитин, а някъде встрани.
— Знаеш ли, че съвсем ти се е променило лицето? Нищо не е останало от предишната ти прословута кротост. Разсърдил си се някому, или какво? Обидили ли са те?
— Остави ме! — проговори изведнъж Альоша, пак без да го погледне, и уморено махна с ръка.
— О-хо, я виж какви сме станали! Взехме да подвикваме съвсем като другите смъртни. И това един ангел! Е, Альошка, учуди ме ти, знаеш ли, искрено ти го казвам. Отдавна на нищо тук не се учудвам. Но теб все съм те имал за образован човек…
Альоша най-сетне го погледна, но някак разсеяно, сякаш все още не го разбираше добре.
— Но нима само затова, че твоят старец взе да се вмирисва? Та сериозно ли си вярвал, че ще почне да върти чудеса? — извика Ракитин, преминавайки пак към най-искрено учудване.
— Вярвах, вярвам и искам да вярвам, и ще вярвам, е, какво искаш още? — извика Альоша нервно.
— Съвсем нищо, гълъбче. Уф, дявол го взел, та на такива работи дори тринадесетгодишен ученик сега не вярва. Но впрочем по дяволите… Та си се разсърдил, значи, сега на своя Бог, възбунтувал си се: не ме зачетоха, един вид, с чин, за празника орден не ми дадоха! Ех, вие!
Альоша някак продължително и с присвити очи изгледа Ракитин и в очите му нещо изведнъж проблесна… но не озлобление към Ракитин.
— Аз против моя Бог не се бунтувам, само „неговия свят не приемам“ — усмихна се изведнъж Альоша криво.
— Как тъй неговия свят не приемаш? — каза Ракитин, като се позамисли върху отговора му. — Какви са тия глупости?
Альоша не отговори.
— Хайде, стига сме приказвали празни приказки, сега по същество: ял ли си днес?
— Не помня… ядох, струва ми се.
— Трябва да се подкрепиш, ако се съди по лицето ти. Да те съжали човек, като те гледа. При това и през нощта не си спал, чух, заседание сте имали там. А после всичките тези дандании и разправии… Само малко просфора сигурно си сдъвкал! Аз имам в джоба наденица, одеве я взех от града за всеки случай, като идвах насам, но ти сигурно наденица няма да ядеш…
— Дай наденицата.
— Е-хе! Я го виж ти! Значи, вече пълен бунт, барикади! Е, братко, няма защо да се пренебрегват тези неща. Ела у нас… И аз бих му гаврътнал сега малко водка, уморен съм ужасно. Водка май няма да се решиш… или ще пийнеш?
— Давай и водка.
— Охо! Чудно, братко! — И Ракитин го изгледа като луд. — Е, все едно, водка или наденица, но това е добре, чудесно и не бива да се изпуща, да вървим!
Альоша стана от земята мълком и тръгна подир Ракитин.
— Да го видеше сега това брат ти Ванечка, как ли щеше да се изуми! Тъкмо се сетих, твоят брат Иван Фьодорович тази сутрин си дигнал чуковете за Москва, знаеш ли?
— Знам — безчувствено рече Альоша и изведнъж му се мярна лицето на брат му Дмитрий, но само се мярна, и макар и да му напомни нещо, някаква бърза работа, която не можеше повече да се отлага нито минута, някакъв дълг, страшно задължение, но и този спомен не му направи никакво впечатление, не стигна
