на всички, крещях пред всички! Но реших — добре, нека са само три хиляди. Ужасно ми трябваха тези три хиляди… така че този пакет с трите хиляди рубли, който знаех, че държи под възглавницата си за Грушенка, решително смятах, че ми го е откраднал, това е, господа, смятах го за свой, все едно моя собственост.
Прокурорът многозначително се спогледа със следователя и успя незабелязано да му подмигне.
— Ще се върнем сетне на тоя въпрос — каза веднага следователят, — но ще ни позволите сега да отбележим и да запишем именно това: че сте смятали тези пари в плика своя собственост.
— Пишете, господа, аз разбирам, че това е пак улика против мене, но не се боя от улики и сам говоря против себе си. Чувате ли, сам! Виждате ли, господа, вие, струва ми се, ме вземате за съвсем различен човек, отколкото съм — прибави той изведнъж мрачно и скръбно. — С вас говори благороден човек, много благородно лице и най-вече — не забравяйте — човек, който е извършил планина от подлости, но винаги е бил и си е оставал извънредно благородно същество, като същество, вътрешно, дълбоко в себе си, с една дума, не умея да го изразя… Именно това ме е мъчило цял живот, че съм жадувал за благородство, бил съм, така да се каже, страдалец за благородство и съм го търсил с фенер, с диогенов фенер, а междувременно цял живот съм правил само гадости, както и всички ние, господа… тоест както само аз, господа, не всички, само аз, сбърках, само аз, само аз!… Господа, боли ме главата — страдалчески се намръщи той, — вижте какво, господа, не ми харесваше неговата външност, нещо безчестно, някакво самохвалство и потъпкване на всякакви светини, гавра и безверие, отвратително, отвратително! Но сега, когато вече е мъртъв, мисля другояче.
— Как другояче?
— Не другояче, но съжалявам, че така съм го ненавиждал.
— Чувствувате разкаяние?
— Не, не че разкаяние, това недейте записва. Аз самият не съм свестен, господа, това е, самият аз не съм много цвете и затова нямах право да го смятам за отвратителен, това е! Това можете да запишете.
Като изрече това, Митя стана изведнъж безкрайно тъжен. Отдавна вече, постепенно с отговорите си на въпросите на следователя той ставаше все по-мрачен и по-мрачен. И изведнъж точно в този миг се разигра отново една неочаквана сцена. Там е работата, че макар да отведоха одеве Грушенка, не бяха я отвели много далеч, само през две стаи от синята стая, в която ставаше сега разпитът. Това беше малка стаичка с един прозорец, непосредствено до голяма стая, в която през нощта бяха танците и пируваха. Там седеше тя, а при нея в момента беше само Максимов, ужасно слисан, ужасно изплашен; той й се беше лепнал, сякаш търсеше в нея спасение. А пред тяхната врата стоеше някакъв селянин с метален знак на гърдите. Грушенка плачеше, но изведнъж, когато душата й ле издържа тази скръб, тя скочи, плесна с ръце, изкрещя високо: „Мъко моя, мъко!“, и се втурна от стаята при него, при своя Митя, и го направи така неочаквано, че никой не успя да я спре. А Митя, като чу нейния вопъл, цял затрепери, скочи, извика и стремглаво се хвърли насреща й като в умопомрачение. Но пак не ги оставиха да се съберат, макар че вече се видяха. Него хванаха здраво за ръцете: той се блъскаше, дърпаше, потрябваха трима-четирима души, за да го задържат. Хванаха и нея и той видя как тя с вик простираше ръце към него, когато я отвеждаха. След тази сцена се опомни пак на предишното си място, пред масата срещу следователя, да вика срещу тях:
— Какво искате от нея? Защо я мъчите? Тя е невинна, невинна!…
Прокурорът и следователят го успокояваха. Така мина известно време, около десетина минути; най- сетне в стаята бързо влезе Михаил Макарович, който беше излязъл за малко, и високо и възбудено каза на прокурора:
— Тя е отстранена, долу е. Ще ми позволите ли да кажа, господа, само една дума на този нещастен човек? Пред вас, господа, пред вас!
— Заповядайте, Михаил Макарович — отговори следователят, — в настоящия случай няма да възразим.
— Дмитрий Фьодорович, слушай, човече — започна Михаил Макарович, като се обърна към Митя и цялото му развълнувано лице изразяваше горещо, почти бащинско състрадание към нещастника, — аз лично заведох твоята Аграфена Александровна долу и я оставих при дъщерите на домакина, а с нея там сега е непрекъснато онова старче Максимов, и й внуших — чуваш ли! — внуших й и я успокоих, казах й, че ти трябва да се оправдаеш, така че тя да не пречи, да не те тревожи, защото иначе може да се смутиш и да дадеш неправилни показания за себе си, разбираш ли? С една дума, аз й говорих и тя ме разбра. Тя, братко, е умница, добра е, посегна да ми целува ръцете, на мене, стареца, моли ме за тебе. Тя ме изпрати тук да ти кажа да бъдеш спокоен за нея, и трябва, гълъбче, трябва да отида да й кажа, че ти си спокоен и си се утешил за нея. И тъй, успокой се, разбери това. Аз съм виновен пред нея, тя е християнска душа, да, господа, тя е кротка душа и за нищо не е виновна. Така че какво да й кажа, Дмитрий Фьодорович, ще седиш ли спокоен или не?
Добрякът наприказва много излишни работи, но скръбта на Грушенка, скръбта човешка, беше проникнала в добрата му душа и дори сълзи имаше в очите му. Митя скочи и се спусна към него.
— Простете, господа, моля ви, о, моля ви! — извика той. — Ангелска, ангелска душа сте вие, Михаил Макарович, благодаря ви за нея! Ще бъда, ще бъда спокоен, весел ще бъда, предайте й с безмерната доброта на вашата душа, че аз съм весел, дори ей сега ще почна да се смея, като знам, че с нея е такъв ангел-хранител като вас. Ей сега ще приключа с всичко и щом се освободя, веднага отивам при нея, тя ще види, нека само чака! Господа — обърна се той изведнъж към прокурора и следователя, — сега ще ви открия цялата си душа, цялата си душа ще излея, ние ще приключим само за миг, весело ще приключим, накрая дори ще се смеем, нали ще се смеем? Но, господа, тази жена е царица на моята душа! О, позволете ми да кажа това, нека пред вас го открия… Виждам, че съм с много благородни хора: тя е моя светлина, тя е моя светиня и само да знаехте! Чухте как викаше: „С тебе ако ще и на смърт!“ А какво съм й дал аз, сиромах, голтак, защо е тази любов към мене, заслужавам ли аз, недодялана, позорна твар и с позорно лице, такава любов, че да е готова на каторга с мен? Заради мене одеве се валяше в нозете ви, тя, гордата и съвсем невинната! Как да не я обожавам, как да не викам, да не се стремя към нея както сега? О, господа, простете! Но сега, сега съм утешен!
И той се свлече на стола и като закри лицето си с две ръце, зарида. Но това бяха вече щастливи сълзи. Той мигом се опомни. Старецът околийски беше много доволен, пък, изглежда, и юристите също: те почувствуваха, че разпитът ще навлезе сега в нова фаза. Като изпрати околийския с очи, Митя просто се развесели.
— Е, господа, сега съм ваш, напълно ваш. И… да не бяха само всички тези дреболии, веднага щяхме да се разберем. Пак говоря за дреболиите. Аз съм ваш, господа, но, кълна ви се, нужно е взаимно доверие, вашето към мене и моето към вас — иначе никога няма да свършим. Заради вас го казвам. На въпроса, господа, на въпроса, и главно недейте рови така в душата ми, недейте я измъчва с дреболии, а питайте само по въпроса и за фактите и аз веднага ще ви удовлетворя. А дреболиите по дяволите!
Така викаше Митя. Разпитът започна пак.
IV. Митарство второ
— Няма да повярвате как ободрявате самите нас, Дмитрий Фьодорович, с тази ваша готовност… — заговори Николай Парфьонович с оживен вид и с явно удоволствие, което засия в големите му светлосиви, изпъкнали, впрочем много късогледи очи, от които минута преди това бе снел очилата. — И справедливо отбелязахте сега относно нашето взаимно доверие, без което понякога е съвсем невъзможно във въпроси от подобна важност, в такъв случай и смисъл, когато заподозряното лице действително желае, надява се и може да се оправдае. Ние от своя страна ще направим всичко, което зависи от нас, и вие самият можахте да видите дори отсега как водим това дело… Одобрявате ли, Иполит Кирилович? — обърна се той изведнъж към прокурора.
— О, без съмнение — одобри прокурорът, макар и възсухо в сравнение с порива на Николай Парфьонович.
Ще отбележа веднъж завинаги: новопристигналият Николай Парфьонович още от самото начало на попрището си у нас беше почувствувал към нашия Иполит Кирилович, прокурора, изключително уважение и се сближи с него почти от все сърце. Той беше почти единственият човек, който безусловно повярва в необикновения психологически и ораторски талант на нашия „обиден в службата“ Иполит Кирилович, както напълно вярваше и в това, че той е обиден. За него беше слушал още в Петербург. Затова пък, от своя
