меко, но настойчиво попита следователят.
— Не съм виновен! Виновен съм за друга кръв, за кръвта на другия старец, но не за моя баща. И го оплаквам! Убих, убих стареца, убих го, повалих го… Но тежко е да отговарям за тази кръв с друга кръв, страшна кръв, за която не съм виновен… Страшно обвинение, господа, вие направо ме гръмнахте в челото! Но кой е убил баща ми, кой го е убил? Кой е могъл да го убие, щом не съм аз? Чудо, безсмислие, невъзможно!…
— Да, това е, кой е могъл да го убие… — започна следователят, но прокурорът Иполит Кирилович (помощник-прокурорът, но и ние ще го наричаме за по-кратко прокурорът) се спогледа със следователя и каза на Митя:
— Напразно се безпокоите за стареца слуга Григорий Василиевич. Знайте, че той е жив, дошъл е на себе си и въпреки тежките побои, които сте му нанесли според неговите, а сега и вашите показания, изглежда, че със сигурност ще остане жив, поне според мнението на доктора.
— Жив? Значи, той е жив! — изкрещя изведнъж Митя и плесна с ръце. Цялото му лице светна. — Господи, благодаря ти за великото чудо, което направи за мене, грешния злодей, поради моята молитва!… Да, да, това е поради моята молитва, аз се молих цяла нощ!… — И се прекръсти три пъти. Той почти се задъхваше.
— Та от същия този Григорий получихме такива значителни показания срещу вас, че… — продължи прокурорът. Но Митя изведнъж скочи от стола.
— Една минута, господа, за Бога, само една минута, ще изтичам при нея…
— Моля ви се! В този момент в никакъв случай не може! — само дето не изпищя Николай Парфьонович и също скочи на крака. Хората със знаци на гърдите наобиколиха Митя, впрочем той сам си седна на стола…
— Господа, колко жалко! Исках да я видя само за миг… исках да й съобщя, че я няма, изчезнала е онази кръв, която цяла нощ мъчи сърцето ми, и че аз вече не съм убиец! Господа, та тя ми е годеница! — възторжено и благоговейно изговори той и изгледа всички. — О, благодаря ви, господа! О, как ме възродихте вие и как ме възкресихте в един миг… Този старец — та той ме е носил на ръце, господа, къпал ме е в коритото, когато всички са ме изоставили, тригодишното дете, бил ми е като баща!…
— И тъй вие… — започна пак следователят.
— Позволете, господа, позволете още една минутка — прекъсна го Митя, опря лакти на масата и затули лицето си с ръце, — оставете ме поне малко да се съвзема, дайте да си поема дъх, господа. Всичко това ужасно разтърсва, ужасно, човек не е барабан, господа!
— Да бяхте пийнали пак водица… — изговори Николай Парфьонович.
Митя свали ръце от лицето си и се разсмя. Погледът му беше бодър, той целият сякаш се промени само за един миг. Промени се целият му тон: сега пред тях седеше пак човек, равен на всички тези хора, на всички тези по-раншни негови познайници, както ако всички те се бяха събрали вчера, когато още нищо не беше се случило, някъде в светското общество. Тук му е мястото обаче да отбележим, че в дома на околийския Митя в началото на своето идване в нашия град бе приет радушно, но сетне, през последния месец особено, почти не го посещаваше, а околийският, като го срещнеше на улицата например, много се въсеше и само от любезност отвръщаше на поздрава му, което Митя беше забелязал много добре. С прокурора бяха още по-далечни познати, но при съпругата на прокурора, нервна и фантастична дама, понякога ходеше на най-почтителни посещения, без дори и той самият добре да разбира защо ходи при нея, и тя винаги го приемаше любезно и, кой знае защо, до най-последния момент се интересуваше за него. А със следователя още не беше успял да се запознае, но го беше срещал и него и дори беше говорил с него веднъж-два пъти, и то все за женския пол.
— Вие, Николай Парфьонович, сте много изкусен следовател, както виждам — разсмя се изведнъж весело Митя, — но сега аз ще ви помогна. О, господа, аз съм възкресен… и недейте ми се сърди, че така фамилиарно и така направо се обръщам към вас. При това съм малко пиян, да ви кажа откровено. Струва ми се, имал съм честта… честта и удоволствието да ви срещам, Николай Парфьонович, у моя роднина Миусов… Господа, господа, аз не претендирам за равенство, аз естествено разбирам като какъв седя сега пред вас. Върху мен тежи… — щом за мен е дал показания Григорий… тогава тежи — о, разбира се, тежи страшно подозрение! Ужас, ужас, аз разбирам това! Но на въпроса, господа, аз съм готов и ние сега моментално ще го приключим, защото слушайте, слушайте, господа: щом аз знам, че не съм виновен, то, разбира се, моментално ще приключим. Нали така? Нали така?
Митя говореше бързо и много, нервно и експанзивно и сякаш уверен, че слушателите му са негови най- добри приятели.
— И така, ще отбележим като начало, че вие отхвърляте радикално обвинението, което ви се приписва — внушително заговори Николай Парфьонович и като се обърна към писаря, започна тихо да му диктува какво трябва да запише.
— Да отбележите? Вие искате да отбележите това? Нищо, отбележете, господа, аз съм съгласен, давам пълното си съгласие, господа… Само вижте… Чакайте, чакайте, отбележете така: „Виновен е за буйствата си, виновен е за тежкия побой, нанесен на бедния старец.“ Е, също и в себе си, вътрешно, в дълбините на сърцето си, е виновен — но това вече няма нужда да се пише — обърна се той изведнъж към писаря, — това е вече моят частен живот, господа, то вече не се отнася до вас, тези дълбини на сърцето, искам да кажа… Но в убийството на стария си баща не съм виновен. Това е безумие. Това е абсолютно безумие!… Аз ще ви докажа и вие ще се убедите моментално. Ще се смеете, господа, вие сами ще се превивате от смях за своите подозрения!…
— Успокойте се, Дмитрий Фьодорович — напомни следователят, сякаш искаше да победи неговото изстъпление със своето спокойствие. — Преди да продължим разпита, аз бих желал, стига само да се съгласите да ми отговорите, да чуя от вас потвърждавате ли факта, че май не сте обичали покойния Фьодор Павлович, че сте били с него в някаква постоянна свада… Тук пане, преди четвърт час, струва ми се, благоволихте да кажете, че дори сте искали да го убиете: „Не съм го убил — извикахте вие, — но исках да го убия!“
— Аз ли съм го извикал? Ох, възможно е, господа! Да, за нещастие, за нещастие!
— Искали сте. Бихте ли се съгласили да обясните от какви принципи в същност сте се ръководили в тази омраза към личността на вашия родител?
— Какво да обяснявам, господа! — мрачно сви рамене Митя и сведе очи. — Не съм крил моите чувства, целият град го знае — знаят го всички в кръчмата. Наскоро го заявих в манастира в килията на стареца Зосима… Същия ден вечерта бих и насмалко не убих баща си и се заклех, че ще дойда пак и ще го убия, пред свидетели… О, хиляди свидетели! Цял месец крясках, всички са свидетели!… Фактът е налице, фактът говори, крещи, но чувствата, господа, чувствата, това е вече нещо друго. Вижте какво, господа — намръщи се Митя, струва ми се, че за чувствата нямате право да ме питате. Вие наистина сте упълномощени, разбирам, но това е моя работа, моя вътрешна работа, интимна, но… тъй като не скривах чувствата си по- рано… в кръчмата например, и говорех на всеки срещнат… няма да ги държа в тайна и сега. Виждате ли господа, аз разбирам много добре, че в този случай има страшни улики против мене: навсякъде разправях, че ще го убия, и сега изведнъж го убиват: как да не съм аз в такъв случай? Ха-ха? Извинявам ви, господа, напълно ви извинявам. И аз самият съм поразен до епидермата238, защото в края на краищата кой ще го е убил в такъв случай, ако не аз? Нали така? Щом не съм аз, тогава кой, кой? Господа — възкликна той изведнъж, — искам да знам, дори настоявам, господа: къде е убит той? Как е убит, с какво и как? Кажете ми — бързо попита той, като изгледа поред прокурора и следователя.
— Ние го намерихме проснат по гръб на пода в кабинета му с пробита глава — каза прокурорът.
— Страшно е това, господа! — потръпна изведнъж Митя и като се облегна на масата, закри лице с дясната си ръка.
— Да продължим — прекъсна го Николай Парфьонович. — И тъй, какво ви ръководеше тогава във вашите чувства на омраза? Вие, струва ми се, публично сте заявявали, че чувство на ревност?
— Да, ревност, но не само ревност.
— Спорове за пари?
— Да, и за пари.
— Струва ми се, спорът ви е бил за три хиляди рубли, които той не ви бил дал от наследството ви.
— Какви три! Повече, повече — сепна се Митя. — Повече от шест, повече от десет може би. Казвах го
