II. Тревогата
Нашият околийски Михаил Макарович Макаров, запасен подполковник, преименуван в надворен съветник236, беше вдовец и добър човек. Той дойде в нашия град едва преди три години, но беше пече заслужил всеобщото предразположение главно с това, че „умееше да обедини обществото“. Винаги имаше гости и изглежда, че и той самият не можеше да живее без гости. Непременно всеки ден някои обядваше в дома му, поне двама, поне само един гост, но без гости не сядаха на трапезата. Даваше и нарочни обеди под различни, понякога дори неочаквани предлози. Поднасяха се ястия, макар не изискани, но изобилни, приготвяха се прекрасни млинове, а вината, макар и не с кой знае какви качества, бяха в изобилни количества. Във входната стая имаше билярд със съвсем прилична обстановка, тоест дори с картини с английски ездитни коне в черни рамки по стените, което, както е известно, е необходимото украшение за всяка билярдна стая в ергенска къща. Всяка вечер се играеха карти, ако ще поне едно каре. Но доста често се събираше и цялото най-добро общество на нашия град, с маминките и дъщеричките, за да потанцуват. Михаил Макарович, макар да беше вдовец, живееше семейно, защото при него беше дъщеря му, отдавна овдовяла и от своя страна майка на две госпожици, внучки на Михаил Макарович. Госпожиците бяха вече поотраснали и отгледани, с нелоша външност, весел нрав и макар всички да знаеха, че нямат никаква зестра, все пак привличаха в къщата на дядо си нашата светска младеж. В работата си Михаил Макарович не беше от най-вещите, но длъжността си изпълняваше не по-зле от мнозина други. Откровено казано, беше човек доста необразован и дори безгрижен по отношение ясната представа за границите на административната си власт. Някои реформи на нашето време той не че не можеше да разбере напълно, но ги разбираше с известни, понякога твърде явни грешки, и то съвсем не поради някаква особена неспособност, а просто поради лекомисления си характер, защото все не му оставаше време да вникне. „Аз имам, господа, душа повече военна, отколкото гражданска“ — казваше сам за себе си. Дори за основите на селската реформа все още като да не беше придобил окончателна и твърда представа и се запознаваше с тях, така да се каже, с течение на годините, обогатявайки познанията си практически и случайно, а същевременно той самият беше помешчик. Пьотър Илич беше сигурен, че таза вечер непременно ще срещне у Михаил Макарович някой гостенин, само не знаеше кого именно. А в същност тъкмо, в този момент у него играеха карти прокурорът и нашият земски лекар Варвински, млад човек, току-що пристигнал, от Петербург, един от бляскаво завършилите Петербургската медицинска академия. Прокурорът пък, тоест помощник-прокурорът, когото обаче всички наричаха прокурор, Иполит Кирилович, беше особен човек, не беше стар, само, на тридесет и пет години, но много предразположен към охтика, при това женен за много дебела и бездетна дама, самолюбив и гневлив, с твърде солиден ум обаче и дори с добра душа. Цялото нещастие на характера му май беше там, че се поставяше по-високо, отколкото позволяваха истинските му достойнства. И затова постоянно изглеждаше неспокоен. При това имаше известни възвишени и дори художествени претенции, например за психологичност, за особено познаване на човешката душа, за особена дарба да разбира престъпника и неговото престъпление. В този смисъл се смяташе донякъде незачетен и подценен в службата и беше винаги убеден, че там, във висшите сфери, не са го оценили и че има врагове. В мрачни минути заплашваше дори да напусне и да стане адвокат по углавни дела. Неочакваният случай Карамазови с отцеубийството сякаш го разтърси цял: „Това е такъв случай, че може да се разчуе в цяла Русия.“ Но така вече много изпреварвам събитията.
В съседната стая седеше с госпожиците и нашият млад съдебен следовател Николай Парфьонович Нелюдов, който само преди два месеца беше пристигнал от Петербург. По-късно в нашия град приказваха и дори се учудваха, че всички тия лица сякаш нарочно се бяха събрали през нощта на „престъплението“ заедно в къщата на изпълнителната власт. А в същност всичко беше много по-просто и беше станало съвсем естествено: съпругата на Иполит Кирилович втори ден вече страдаше от зъбобол и той трябваше да бяга някъде от нейните стонове; лекарят пък изобщо и не можеше да прави вечер нищо друго, освен да играе карти. А Николай Парфьонович Нелюдов от три дни беше решил да се появи тази вечер у Михаил Макарович, така да се каже, случайно, за да може внезапно и коварно да постави натясно неговата по- голяма внучка Олга Михайловна с това, че му е известна нейната тайна, знае, че днес има рожден ден и че нарочно е пожелала да скрие това от нашето общество, за да не кани гости на танци. Щеше да има много шеги и подхвърляния за нейните години, че тя, значи, се страхува да ги каже и понеже той сега знае тази тайна, още утре ще разправи на всички и пр., и пр. Милият млад човек беше в това отношение голям немирник, така го и бяха нарекли нашите дами — немирник, и, изглежда, това много му харесваше. Впрочем тон беше от много добра среда, от добро семейство, с добро възпитание и добри чувства и макар и веселяк, но със съвсем невинно и оригинално държане. На вид беше дребен, със слабо и нежно телосложение. На тънките му бели пръстчета винаги блестяха няколко извънредно големи пръстена. В служебната си работа обаче ставаше извънредно важен, свято ценеше положението и задълженията си. Особено умееше да забърква на разпит убийца и други злодеи от простолюдието и наистина будеше у тях ако не уважение към себе си, то все пак известно учудване.
Пьотър Илич остана просто слисан, като влезе у околийския: неочаквано видя, че там вече знаят всичко. И наистина, захвърлили картите, всички стояха и разсъждаваха и дори Николай Парфьонович беше дотичал от стаята на госпожиците с най-войнствен и енергичен вид. Пьотър Илич бе посрещнат със зашеметяващото известие, че старецът Фьодор Павлович наистина е убит тази вечер в къщата си, убит и ограбен. Това бяха научили преди малко по следния начин.
Марфа Игнатиевна, съпругата на поваления при оградата Григорий, макар да спеше дълбок сън в леглото си и можеше да спи така чак до сутринта, внезапно обаче се събуди. За това спомогна един страшен епилептичен вопъл на Смердяков, който лежеше в съседната стаичка в безсъзнание — онзи вопъл, с който винаги започваха неговите припадъци и които винаги, цял живот, страшно плашеха Марфа Игнатиевна и й действуваха съсипващо. Никога не можа да свикне с тях. Тя скочи в просъница и почти като безумна се втурна към стаичката на Смердяков. Но там беше тъмно, чуваше се само, че болният страшно хъркаше и се мяташе. Тогава самата Марфа Игнатиевна закрещя и почна да вика мъжа си, но изведнъж се сети, че Григорий май го нямаше в леглото, когато тя стана. Изтича до леглото и пак го опипа, но то наистина беше празно. Значи е излязъл, но къде? Тя изтича по стълбите и плахо го извика оттам. Отговор, разбира се, не получи, но затова пък чу сред нощната тишина някъде далеко в градината някакви степания. Ослуша се: стенанията се повториха пак и стана ясно, че наистина идват откъм градината. „Господи, също като тогава Лизавета Смрадливата!“ — мина през разстроения й ум. Слезе плахо по стълбите и откри, че вратата към градината е отворена. „Сигурно е там, горкият!“ — помисли тя, отиде до вратата и изведнъж ясно чу, че Григорий я вика: „Марфа! Марфа!“ — със слаб, стенещ, страшен глас. „Господи, закриляй ни от беда!“ — прошепна Марфа Игнатиевна, втурна се към гласа и по такъв начин намери Григорий. Но го намери не до оградата, не на онова място, дето бе повален, а вече на двадесетина крачки от оградата. По-късно се разбра, че като се свестил, той почнал да пълзи и навярно много време е пълзял, губейки съзнание на няколко пъти и изпадайки пак в несвяст. Тя веднага забеляза, че целият е в кръв, и взе да вика, колкото й глас държи. А Григорий шепнеше тихо и несвързано: „Уби го… баща си уби… какво крещиш, глупачке… тичай, повикай…“ Но Марфа Игнатиевна не млъкваше, а продължаваше да крещи и изведнъж, като забеляза, че прозорецът на господаря е отворен и свети, втурна се натам и почна да вика Фьодор Павлович. Но като надзърна през прозореца, видя страшно зрелище: господарят лежеше проснат и неподвижен на пода. Светлият халат и бялата риза на гърдите му бяха облени в кръв. Свещта на масата ярко осветяваше кръвта и неподвижното мъртво лице на Фьодор Павлович. Тогава вече, в последна степен на ужас, Марфа Игнатиевна се дръпна от прозореца, избяга от градината, отвори вратата и избяга презглава към съседката Маря Кондратиевна. Двете съседки, майката и дъщерята, по това време вече спяха, но усиленото и отчаяно тропане по капаците на прозорците и виковете на Марфа Игнатиевна ги събудиха и те се завтекоха към прозореца. Марфа Игнатиевна несвързано, с писъци и викове им съобщи все пак най-главното и ги повика на помощ. Тъкмо тази нощ у тях беше останал да нощува скитникът Фома. Завчас вдигнаха и него и тримата се затичаха към местопрестъплението. Из пътя Маря Кондратиевна можа да си спомни, че одеве, към осем- девет часа, чула страшен и пронизителен вик откъм тяхната градина — и това е бил, разбира се, именно викът на Григорий, когато той, уловил с две ръце крака на Дмитрий Фьодорович, който беше вече върху стобора, бе извикал: „Отцеубивец!“ „Някой изкрещя и изведнъж престана“ — разказваше, тичайки, Маря Кондратиевна. Като стигнаха на мястото, дето лежеше Григорий, двете жени с помощта на Фома го
