пренесоха в пристройката. Запалиха свещта и видяха, че Смердяков все още не се беше укротил и се мяташе в стаичката си с изкривени очи, а от устата му течеше пяна. Измиха главата на Григорий с вода и оцет; от водата той съвсем дойде в съзнание и веднага попита: „Убит ли е господарят, или не?“ Двете жени и Фома тръгнаха тогава при господаря и като влязоха в градината, видяха този път, че не само прозорецът, но и вратата на къщата към градината беше зейнала отворена, а господарят се заключваше сам отвътре всяка нощ ето вече цяла седмица и дори на Григорий не позволяваше под никакъв предлог да тропа на вратата му. Като видяха тази врата отворена, двете жени и Фома веднага се уплашиха да влязат при господаря, „да не би да стане нещо после“. А Григорий, след като се върнаха, им каза веднага да тичат при околийския. Тогава именно Маря Кондратиевна отърча при околийския и разтревожи всички там. Тя изпревари Пьотър Илич само с пет минути, така че той се яви вече не само със своите догадки и изводи, а като очевидец-свидетел, който със своя разказ още повече потвърдя общата догадка кон е престъпникът (в което впрочем дълбоко в душата си до този миг все още не можеше да повярва).
Решиха да действуват енергично. На помощник-пристава веднага заръчаха да събере четирима свидетели и по всички правила, които няма да описвам тук, влязоха в къщата на Фьодор Павлович и извършиха огледа на място. Земският лекар, човек експанзивен и нов, почти сам се натрапи да съпровожда околийския, прокурора и следователя. Ще отбележа само накратко: Фьодор Павлович се оказа напълно убит, с пробита глава, но с какво? — най-вероятно със същото оръжие, с което е бил ударен после и Григорий. И ето че намериха там и оръжието, след като изслушаха Григорий, комуто бе дадена възможната медицинска помощ, доста свързан, макар и предаден със слаб и прекъслечен глас разказ как е бил повален. Почнаха да търсят с фенер покрай оградата и намериха медното чукало, захвърлено право на градинската пътека, на най-видно място. В стаята, където беше проснат Фьодор Павлович, не забелязаха никакъв особен безпорядък, но зад паравана, до леглото му, вдигнаха от пода един канцеларски плик от дебела хартия с надпис: „Подарък три хиляди рубли на моя ангел Грушенка, ако поиска да дойде“, а отдолу бе прибавено, сигурно след това, от самия Фьодор Павлович: „и пиленце“. На плика имаше три големи печата от червен восък, но сега беше вече разкъсан и празен: парите бяха изчезнали. Намериха на пода и тънката розова лентичка, с която е бил вързан пликът. В показанията на Пьотър Илич едно обстоятелство направи най- силно впечатление на прокурора и следователя, а именно: догадката, че Дмитрий Фьодорович до заранта непременно ще се застреля, че той самият е решил така, казал го на Пьотър Илич, напълнил пистолета пред него, написал бележка, турил я в джоба и пр., и пр. А когато Пьотър Илич, който все още не му вярвал, го заплашил, че ще отиде и ще разправи на някого, за да попречи на самоубийството, самият Митя бил се ухилил и му отговорил: „Няма да успееш.“ Дето ще рече, трябваше да се бърза за самото място, за Мокрое, за да се залови престъпникът, преди той наистина да реши да се застреля. „Това е ясно, това е ясно — повтаряше прокурорът извънредно възбуден, — точно така го правят подобни нехранимайковци: утре ще се убия, а преди смъртта гуляй.“ Историята, как бе взел от дюкяна вино и разни мезета, още повече разпали прокурора. „Помните ли онзи младеж, господа, който убил търговеца Олсуфиев237, задигнал хиляда и петстотин рубли и веднага отишъл да се накъдри, а след това, дори без да скрие добре парите, по същия начин, понесъл ги почти в ръце, отишъл при леките момичета.“ Ала всички ги задържаше следствието, обискът в къщата на Фьодор Павлович, формалностите и пр. Всичко това искаше време и затова изпратиха два часа по-рано в Мокрое пристава Маврикий Маврикиевич Шмерцов, който тъкмо тази сутрин беше дошъл в града да си вземе заплатата. На Маврикий Маврикиевич се даде инструкция: като пристигне в Мокрое, без да вдига никаква тревога, да следи „престъпника“ непрекъснато, докато пристигнат надлежните власти, а така също да намери свидетели, полицейски и пр., и пр. Така и направи Маврикий Маврикиевич: той запази incognito и само Трифон Борисич, стария си познат, посвети донякъде в тайната. По това време именно Митя срещна на тъмната площадка домакина, който го търсеше, и веднага забеляза някаква внезапна промяна в лицето и държанието на Трифон Борисич. По такъв начин нито Митя, нито някой друг знаеше, че ги наблюдават, а сандъчето с пистолетите Трифон Борисич отдавна бе прибрал и скрил на тайно място. И едва към пет часа сутринта, почти на разсъмване, пристигна цялото началство, околийският, прокурорът и следователят с две карети и с две тройки. А докторът остана в къщата на Фьодор Павлович, за да направи сутринта аутопсия на трупа, но главно се заинтересува именно от състоянието на болния слуга Смердяков: „Такива жестоки и дълги припадъци, които да се повтарят непрекъснато в продължение на две денонощия, рядко се срещат и това е случай за науката“ — рече той възбуден на своите партньори, които заминаваха, и те със смях му честитиха находката. При това прокурорът и следователят много добре запомниха, че докторът прибави най-категорично, че Смердяков няма да доживее до сутринта.
Сега, след това дълго, но, струва ми се, необходимо разяснение, се връщаме на онзи момент на нашия разказ, на който се бяхме спрели в предишната книга.
III. Ходене на душата по митарствата. Митарство първо
И така Митя седеше и с безумен поглед се взираше в присъствуващите, без да разбира какво му се говори. Изведнъж стана, вдигна ръце и високо извика:
— Не съм виновен! За тази кръв не съм виновен! За кръвта на баща си не съм виновен… Исках да го убия, но не съм виновен! Не съм аз!
Но едва успя да извика това, иззад завесата изскочи Грушенка и се строполи право в нозете на околийския.
— Аз, аз, проклетницата, аз съм виновна! — изкрещя тя с душераздирателен вопъл, цяла обляна в сълзи, простряла ръце към всички. — Заради мене го е убил!… Аз го измъчих и го докарах дотам! Аз и този старец, горкия покойник, го измъчих с моята злоба и го докарах дотам! Аз съм виновната, аз най-много, аз съм главната, аз съм виновната!
— Да, ти си виновната! Ти си главната престъпница! Ти си бясна, ти си развратна, ти си главната виновница! — закрещя околийският и размаха към нея юмрук, но другите бързо и решително го накараха да млъкне. Прокурорът дори го сграбчи с ръце.
— Но това е вече съвсем нередно, Михаил Макарович — извика той, — вие направо пречите на следствието… разваляте всичко — почти се задъхваше той.
— Мерки да се вземат, мерки да се вземат, мерки да се вземат — страшно се разгорещи и Николай Парфьонович, — иначе направо е невъзможно!…
— Заедно ни съдете! — продължаваше да крещи в изстъпление Грушенка, все още на колене. — Заедно ни наказвайте, сега отивам с него, ако ще на смърт!
— Груша, живот мой, скъпа моя, светиня моя! — И Митя се хвърли също на колене и силно я стисна в прегръдките си. — Не й вярвайте — крещеше той, — тя не е виновна за нищо, за никаква кръв и за нищо!
Спомняше си после, че едвам го откъснаха от нея няколко души, а нея веднага отведоха, и че се опомни вече седнал пред масата. До него и зад него стояха хора с метални знаци. Срещу него седеше на канапето Николай Парфьонович, съдебният следовател, и все му повтаряше да пийне малко вода от чашата на масата: „Това ще ви ободри, това ще ви успокои, не се бойте, не се тревожете“ — допълваше той извънредно вежливо. А на Митя, изведнъж той помнеше това, му се видяха ужасно интересни неговите големи пръстени, единият с аметист, а другият някакъв яркожълт, прозрачен и с прекрасен блясък. И дълго още си спомняше по-късно с учудване, че тези пръстени привличаха непреодолимо погледа му, и то през цялото време на тези страшни часове на разпита, така че кой знае защо, все не можеше да се откъсне от тях и да ги забрави като нещо съвсем неуместно в неговото положение. Отляво на Митя, на мястото, където седеше в началото на тази вечер Максимов, сега седеше прокурорът, а отдясно на Митя, на мястото, където беше тогава Грушенка, се беше разположил един румен млад човек, облечен с нещо като ловджийска и доста износена куртка, пред когото стоеше мастилница и хартия. Оказа се, че е книговодител на следователя, когото последният беше довел със себе си. Околийският сега седеше до прозореца, в другия край на стаята, до Калганов, който също беше седнал на стол до същия прозорец.
— Пийнете малко вода! — меко повтори за десети път следователят.
— Пих, господа, пих… но… какво става, господа, смажете ме, убийте ме, решавайте съдбата ми! — извика Митя, вперил страшно неподвижни изцъклени очи в следователя.
— И тъй, вие категорично твърдите, че не сте виновен за смъртта на вашия баща Фьодор Павлович? —
