възможност най-бързо. Но показанията се записваха и следователно ставаше нужда да го спират. Дмитрий Фьодорович не харесваше това, но се подчиняваше; сърдеше се, но засега още добродушно. Наистина понякога възкликваше: „Господа, това може и самия Господ Бог да подлуди“ или „Господа, знаете ли вие, че само напразно ме ядосвате?“, но все още въпреки тези възклицания не губеше своето приятелско експанзивно настроение. По такъв начин той разправи как завчера го „изиграл“ Самсонов. (Той сега вече напълно разбираше, че тогава беше изигран.) Продажбата на часовника за шест рубли, за да получи пари за път, все още съвсем неизвестна на следователя и прокурора, тутакси изостри много тяхното внимание и за безкрайно негодуване на Митя те намериха за нужно този факт да бъде записан най-подробно, понеже повторно потвърждаваше обстоятелството, че и в навечерието на случката не е имал почти нито грош. Малко по малко Митя почна да става мрачен. След това, като описа пътуването до Копоя и нощта, прекарана в пълната с отровен газ колиба и т.н., той стигна в своя разказ и до връщането си в града и започна сам, без вече да го молят, съвсем подробно да описва мъчителната си ревност към Грушенка. Слушаха го мълчаливо и внимателно, особено вникнаха в обстоятелството, че отдавна вече имал наблюдателен пункт за Грушенка и Фьодор Павлович в задния двор откъм къщата на Маря Кондратиевна, и че сведенията му донасял Смердяков: това специално се отбеляза и записа. За своята ревност говореше пламенно и обширно и макар да се срамуваше вътрешно, че излага най-интимните си чувства, така да се каже, на „всеобщ позор“, но явно преодоляваше срама си, за да говори истината. Безучастната строгост на впитите в него по време на разказа погледи на следователя и особено на прокурора го смути най-сетне доста силно. „Този хлапак Николай Парфьонович, с когото до преди няколко дни говорех само глупости за жени, и този болен прокурор не заслужават да им разправям това — със скръб си помисли той, — позор!“ „Търпи, смирявай се, мълчи“239 — завърши той мисълта си със стих, но все пак се насили да продължи по-нататък. Като премина към разказа за Хохлакова, той дори се развесели отново и поиска да разкаже за тая дамичка един съвсем нов анекдот, който нямаше връзка със случая, но следователят го спря и любезно му предложи да мине „към по-същественото“. Накрая, след като описа своето отчаяние и разказа за оная минута, когато, излязъл от Хохлакова, помислил дори „по-добре да заколя някого, но да намеря три хиляди“, пак го спряха и записаха, че „искал да заколи някого“. Митя мълком ги почака да запишат. Най-сетне разказвачът стигна до онзи момент, когато той изведнъж научил, че Грушенка го излъгала и си отишла от Самсонов веднага след като той я завел там, а пък му била казала, че ще остане у стареца до среднощ: „Ако тогава не убих, господа, тази Феня, то беше само защото нямах време“ — изтръгна се внезапно от него на това място на разказа. Грижливо записаха и това. Митя почака мрачно и сетне почна да разказва как изтичал към бащината си градина, но следователят изведнъж го спря и като разтвори голямата си чанта, която лежеше до него на канапето, извади от нея медното чукало.
— Познавате ли този предмет? — показа го той на Митя.
— Ах, да — мрачно се усмихна той, — как да не го познавам! Я дайте да го видя… А, по дяволите, няма нужда!
— Забравихте да споменете за него — отбеляза следователят.
— А, дявол да го вземе! Нямаше да скрия от вас, пък и не би могло да мине без него, не мислите ли? Само че бях забравил.
— Благоволете тогава да ни разкажете подробно как се въоръжихте с него.
— Моля, ще благоволя, господа…
И Митя разказа как беше взел чукалото и побягнал.
— Но каква цел сте имали пред вид, като сте се въоръжили с това оръдие?
— Каква цел? Никаква цел! Грабнах го и се втурнах.
— Но защо, ако е било без цел?
Митя кипеше от яд. Той погледна внимателно „хлапака“ и мрачно и злобно се усмихна. Работата е там, че му ставаше все по-срамно, дето тъй искрено и с такива излияния разказа сега пред „такива хора“ историята на своята ревност.
— По дяволите чукалото! — изведнъж викна той.
— Но все пак.
— Е, за кучетата го взех. Е, тъмно беше… Е, за всеки случай.
— А друг път, когато сте излизали нощем навън, вземали ли сте някакво оръжие, щом така се боите от тъмнината?
— Е, по дяволите, уф! Господа, с вас буквално не може да се говори! — извика Митя извънредно раздразнен и като се обърна към писаря, цял пламнал от гняв, с някаква нотка на изстъпление в гласа бързо му каза:
— Запиши веднага… веднага… „че съм взел чукалото, за да тичам да убия баща си Фьодор Павлович… с удар в главата!“ Е, доволни ли сте сега, господа? Олекна ли ви? — каза той, като загледа предизвикателно следователя и прокурора.
— Ние много добре разбираме, че това показание дадохте сега, защото ни се ядосахте, дето ви задаваме въпроси, които вие смятате за дребнави, а които в същност са много съществени — отговори му сухо прокурорът.
— Но, моля ви се, господа! Е, взел съм чукалото… Но за какво се взема в подобни случаи нещо в ръка? Не знам за какво. Взех го и побягнах. Това е всичко. Срамота е, господа, passons240, иначе, кълна се, ще престана да разказвам?
Той се облакъти на масата и подпря главата си с ръка. Седеше странишком към тях и гледаше към стената, като се мъчеше да превъзмогне лошото чувство в себе си. В същност ужасно му се искаше да стане и да заяви, че повече няма да каже нито дума, „ако щете, водете ме на смърт“.
— Вижте какво, господа — заговори той изведнъж, като се превъзмогваше мъчително, — вижте. Слушам ви и ми се привижда… знаете ли, понякога сънувам, като спя, един сън… един такъв сън, често го сънувам, повтаря се, че някой ме гони, някой, от когото ужасно ме е страх, гони ме в тъмното, посреднощ, търси ме, а аз се крия от него зад някаква врата или шкаф, крия се унизително, и най-вече, той много добре знае къде съм се скрил от него, но уж нарочно се преструва, че не знае къде съм, за да ме мъчи по-дълго време, за да се наслади на моя страх… Ето същото това правите и вие сега! На това ми прилича!
— Вие такива сънища ли сънувате? — осведоми се прокурорът.
— Да, такива сънища сънувам… Да не искате да ги запишете? — усмихна се криво Митя.
— Не, не да ги запишем, но все пак интересни са ви сънищата.
— Сега вече не е сън! Реалност, господа, реалност на действителния живот! Аз съм вълк, а вие сте ловци и гоните вълка.
— Напразно употребихте това сравнение… — започна извънредно меко Николай Парфьонович.
— Не е напразно, господа, не е напразно! — кипна пак Митя, макар че явно беше облекчил душата си с избухването на внезапния си гняв и пак с всяка минута беше започнал да омеква. — Вие можете да не вярвате на един престъпник или подсъдим, изтезаван от вашите въпроси, но на един благороден човек, господа, с най-благородни душевни пориви (смело извиквам това!) — не! нему вие не можете да не вярвате!… дори нямате право… но —
Е, да продължавам ли? — мрачно се прекъсна той.
— Как не, моля ви, продължавайте — отговори Николай Парфьонович.
V. Трето митарство
Макар че заразказва сухо, Митя явно започна още повече да се старае да не забрави и да не пропусне нито една подробност от онова, което разправяше. Той разказа как беше прескочил оградата в градината на баща си, как беше отишъл до прозореца и най-после за всичко, което беше станало под прозореца. Ясно, точно, отсечено предаде чувствата, които го бяха вълнували в ония мигове в градината, когато така ужасно
