Коля учудено и важно го погледна. Там е работата, че въпросът „Кой именно е основал Троя?“ — вече се беше превърнал за всички класове в някаква тайна и за да се отгатне, трябваше да се прочете Смарагдов. Но Смарагдов нямаше никой освен Коля. И ето веднъж това момче Карташов скришом, докато Коля се беше обърнал, отвори набързо прибрания между учебниците му Смарагдов и улучи точно мястото, където се говореше за основателите на Троя. Това се беше случило много отдавна, но той все някак се срамуваше и не смееше да открие публично, че също знае кой е основал Троя, от страх да не стане нещо и Коля да го сконфузи пред всички. А сега изведнъж, кой знае защо, не издържа и каза. Пък и отдавна му се искаше.
— Е, кой я е основал? — надменно и високомерно се обърна към него Коля, като позна по лицето му, че онзи наистина знае, и се приготви незабавно, разбира се, за всички последствия. В общото настроение настъпи, както се казва, дисонанс.
— Троя е основана от Тевкър, Дардан, Ил и Трос — изрече веднага момчето и начаса цялото се изчерви, толкова се изчерви, че да ти е жал да го гледаш. Но всичките момчета гледаха право в него, гледаха го цяла минута и после изведнъж всичките тези взрени в него очи се извърнаха едновременно към Коля. Той все още продължаваше с презрително хладнокръвие да мери с поглед дръзкото момче.
— Тоест как са я основали? — благоволи той най-после да проговори. — Пък и какво значи изобщо да се основе град или държава? Как става: идват и слагат по една тухла, така ли?
Чу се смях. Виновното момче от розово стана аленочервено. То мълчеше, то беше готово да заплаче. Коля го подържа така още една минута.
— За да се говори за такива исторически събития, като основаването на една националност, трябва преди всичко да се разбира какво значи това — отсече строго той за назидание. — Аз впрочем не придавам значение на всичките тези бабини деветини, пък и въобще не уважавам твърде всеобщата история — притури той изведнъж небрежно, обръщайки се вече общо към всички.
— Как, всеобщата история? — осведоми се някак стреснат щабскапитанът.
— Да, всеобщата история. Изучават се разни човешки глупости и нищо повече. Аз уважавам само математиката и естествените науки — изтърси Коля и хвърли поглед към Альоша: той се страхуваше само от неговото мнение. Но Альоша все мълчеше и продължаваше да е сериозен. Ако беше казал сега нещо, щеше да се сложи край, но Альоша мълчеше, а „мълчанието му може би е презрително“, и Коля съвсем се нервира.
— Пък и тези класически езици сега — лудост и нищо повече… Вие май пак не сте съгласен с мене, Карамазов?
— Не съм съгласен — усмихна се сдържано Альоша.
— Класическите езици, ако искате да знаете моето мнение, са полицейска мярка, единствено затова са въведени те — почна пак малко по малко да се задъхва Коля, — те са въведени, защото са скучни и защото затъпяват способностите. Скучно беше, но как да направим, та да стане още по-скучно? Глупаво беше, но как да направим, та да стане още по-глупаво? И ето, измислят класическите езици. Това е цялото ми мнение за тях и надявам се, че никога няма да го променя — завърши рязко Коля. На двете му бузи пламна по едно кръгло червено петно.
— Това е истина — съгласи се изведнъж със звънливо и убедено гласче Смуров, който слушаше прилежно.
— А пък е пръв по латински език! — току извика от тълпата едно момче.
— Да, тате, той говори така, а е пръв по латински в класа — обади се Илюша.
— Че какво от това? — сметна за нужно да се защити Коля, макар че и похвалата му беше твърде приятна. — Аз зубря латински, защото трябва, защото съм обещал на майка си да завърша, а според мене за каквото си се заловил, трябва да го вършиш добре, но в душата си дълбоко презирам класицизма и цялата тази подлост… Не сте ли съгласен, Карамазов?
— Е, защо пък „подлост“? — усмихна се пак Альоша.
— Но, моля ви се, всички класици са преведени на всички езици, значи, не за изучаване на класиците им е притрябвал латинският, а единствено за полицейски мерки и за затъпяване на способностите. Как тогава да не е подлост?
— Но кой ви е научил на всичко това? — извика крайно учуден Альоша.
— Първо, аз и сам мога да разбирам, без да ме е учил някой, и, второ, знайте, че това, което току-що ви говорих за преведените класици, го е казал гласно пред целия трети клас лично преподавателят Колбасников…
— Докторът дойде! — извика внезапно Ниночка, която през цялото време беше мълчала.
Наистина пред вратата на къщата спря каретата на госпожа Хохлакова. Щабскапитанът, който чакаше доктора цяла сутрин, се втурна презглава към вратата да го посрещне. „Мамичка“ се постегна и стана важна. Альоша отиде при Илюша и взе да му оправя възглавницата. Ниночка следеше неспокойно от креслото си как оправя леглото. Момчетата взеха да се сбогуват бързешком, някои от тях обещаха да наминат вечерта. Коля викна на Перезвон и той скокна от леглото.
— Аз няма да си ходя, няма да си ходя — пошепна бързо Коля на Илюша. — Ще изчакам в коридора и ще дойда пак, когато си отиде докторът, ще дойда с Перезвон.
Но докторът вече влизаше — важна фигура в меча шуба, с дълги тъмни бакенбарди и гладко избръсната брада. Като престъпи прага, той изведнъж се спря като слисан: сигурно му се беше сторило, че е сбъркал вратата. „Какво е това? Къде съм?“ — измърмори той, без да сваля шубата и кожената си фуражка с кожена козирка. Многолюдието, мизерията на стаята, простряното пране в ъгъла го объркаха. Щабскапитанът се преви отпреде му одве.
— Тука сте, тука сте — мънкаше той раболепно, — тука сте, у дома, изпратен сте при мене…
— Сне-ги-рьов? — произнесе важно и високо докторът. — Господин Снегирьов — вие ли сте?
— Аз съм.
— А!
Докторът огледа още веднъж с погнуса стаята и съблече шубата си. Пред очите на всички блесна голям орден на шията му. Щабскапитанът грабна шубата, а докторът си сне фуражката.
— Къде е пациентът? — попита той високо и настойчиво.
VI. Ранното развитие
— Как мислите, какво ще му каже докторът? — попита Коля задъхан. — Но каква отвратителна мутра, нали? Не мога да понасям медицината!
— Илюша ще умре. Това е съвсем сигурно според мен — отговори тъжно Альоша.
— Шмекери! Медицината е шмекерия! Но драго ми е, че се запознах с вас, Карамазов, отдавна исках да се запозная с вас. Жалко само, че тъй тъжно се срещнахме…
На Коля много му се щеше да каже нещо още по-пламенно, още по-експанзивно, но сякаш гърлото му се стягаше. Альоша забеляза това, усмихна се и му стисна ръката.
— Отдавна съм се научил да уважавам във вас едно рядко същество — измънка пак Коля, като се объркваше и заплиташе. — Чувал съм, че сте мистик и сте били в манастира. Знам, че сте мистик248, но… това не ме спря. Съприкосновението с действителността ще ви излекува… С натури като вашата винаги така става.
— Какво наричате мистик? От какво ще ме излекува? — учуди се малко Альоша.
— Е, там бог и прочие.
— Как, нима вие не вярвате в Бога?
— Напротив, нямам нищо против бога. Разбира се, бог е само хипотеза… но… признавам, че той е нужен, за реда… за световния ред и тъй нататък… и ако го нямаше, той трябваше да се измисли — прибави Коля, като почна да се изчервява. Изведнъж си внуши, че Альоша ще си помисли, че той иска да блесне със знанията си и да покаже колко е „голям“. „Пък аз изобщо не искам да блясвам със знанията си пред него“ — помисли Коля с негодувание. И изведнъж му стана ужасно досадно.
— Да си призная, не мога да понасям всички тези препирни — отсече той, — нали може и без да се вярва в бога, да се обича човечеството, как мислите? Волтер не е вярвал в бога, а е обичал човечеството, нали? („Пак, пак!“ — помисли си той.)
