— Волтер е вярвал в бога, но, струва ми се, малко и, струва ми се, малко е обичал и човечеството — тихо, сдържано и съвсем естествено изрече Альоша, сякаш разговаряше с равен по години или дори с по- възрастен. Коля се изненада именно от тази като че ли неувереност на Альоша в собственото му мнение за Волтер и че той сякаш именно на него, на малкия Коля, оставя да реши този въпрос.
— А нима вие сте чели Волтер? — завърши Альоша.
— Не, не съм го чел… Впрочем, чел съм „Кандид“ на руски… стар, безобразен превод, смешен… (Пак, пак!)
— И разбрахте ли я?
— О, да, всичко… тоест… защо мислите, че не бих я разбрал? Там, разбира се, има много неприлични работи… Аз, разбира се, съм в състояние да разбера, че това е философски роман и е написан, за да се прокара една идея… — обърка се вече Коля. — Аз съм социалист, Карамазов, аз съм непоправим социалист — изведнъж тръсна той ни в клин, ни в ръкав.
— Социалист ли? — засмя се Альоша. — Че кога успяхте? Та вие сте едва тринадесетгодишен, струва ми се?
Коля цял се сви.
— Най-напред не съм тринадесет, а четиринадесетгодишен, след две седмици съм на четиринадесет — избухна той, — а, второ, изобщо не разбирам какво значение имат моите години! Важното е какви ми са убежденията, а не на колко съм години, нали?
— Когато станете по-голям, сам ще видите какво значение има възрастта за убежденията. Стори ми се също, че говорите не с ваши думи — скромно и спокойно отговори Альоша, но Коля разпалено го прекъсна:
— Извинете, вие искате послушание и мистицизъм. Ще се съгласите ли, че например християнската вяра е послужила само на богатите и високопоставените, за да държат в робство низшата класа, не е ли тъй?
— Ах, зная аз къде сте прочели това и непременно някой ви е научил! — възкликна Альоша.
— Извинете, защо пък непременно да съм го прочел? И абсолютно никой не ме е учил. Аз и сам мога… И ако щете, аз не съм против Христа. Той е бил напълно хуманна личност и ако живееше в наше време, направо щеше да се присъедини към революционерите и може би щеше да играе видна роля… да, несъмнено.
— Но къде, къде сте се натъпкали с всичко това! С кой глупец сте се сдружили? — възкликна Альоша.
— Извинете, истината не може да се скрие. Аз, разбира се, поради една причина често говоря с господин Ракитин, но… Това още старецът Белински също го бил казвал.
— Белински ли? Не помня. Никъде не го е написал.
— Ако не го е написал, казват, че го е говорил. Аз съм чувал от един… впрочем, по дяволите…
— А чели ли сте Белински?
— Знаете ли… не… не съм го чел изцяло, но… мястото за Татяна, защо не е последвала Онегин, съм чел.
— Как не е последвала Онегин? Че нима това вече… го разбирате?
— Извинете, вие май ме вземате за малкия Смуров — озъби се нервно Коля. — Впрочем, моля ви се, да не мислите, че съм чак такъв революционер. Аз много често не съм съгласен с господин Ракитин. Ако става дума за Татяна, аз съвсем не съм за еманципацията на жените. Признавам, че жената е подчинено същество и трябва да се покорява. Les femmes tricottent249, както е казал Наполеон — усмихна се, кой знае защо, Коля, — и поне в това напълно споделям убежденията на този псевдовелик човек. Също така например смятам, че да се бяга от отечеството в Америка, е низост, по-зле от низост — глупост. Защо в Америка, след като и у нас може да се принесе много полза на човечеството? Именно сега — маса плодотворна дейност. Именно така отговорих.
— Как сте отговорили? На кого? Да не би някой да ви е викал вече в Америка?
— Признавам, подучваха ме, но аз отказах. Това, разбира се, да си остане между нас, Карамазов, чувате ли, никому нито дума. Казвам го само на вас. Никак не желая да попадна в ръчичките на Третото отделение и да вземам уроци при Верижния мост.
Помните ли го? Великолепно! Защо се смеете? Да не мислите, че всичко това, което ви говорих, е лъжа? („Ама ако научи, че в татковата библиотека у дома има само този брой от «Колокол» и повече от това нищо друго не съм чел?“ — между другото, помисли Коля и потръпна.)
— Ох, не, не се смея и съвсем не мисля, че сте ме лъгали. Там е работата, че не го мисля, защото всичко това, уви, е чиста истина! Е, кажете, а Пушкин чели ли сте, „Онегин“… Нали сега говорехте за Татяна?
— Не, не съм го чел още, но искам да го прочета. Аз нямам предразсъдъци, Карамазов. Искам да изслушам и едната, и другата страна. Защо попитахте?
— Така.
— Кажете, Карамазов, ужасно ли ме презирате? — попита изведнъж Коля и цял се изпъна пред Альоша, сякаш застанал в позиция. — Бъдете така добър, без заобикалки.
— Да ви презирам? — погледна го учуден Альоша. — Но за какво? Само ми е мъчно, че една такава прелестна натура като вашата, още преди да е почнала да живее, вече е отровена от всички тия груби нелепости.
— За моята натура не се грижете — прекъсна го Коля не без самодоволство, — а че съм мнителен — така е. Глупаво мнителен, грубо мнителен. Вие сега се усмихнахте — и ми се стори, че…
— Ах, съвсем за друго се усмихнах. Знаете ли на какво се усмихнах: наскоро прочетох един отзив на един задграничен немец, който е живял в Русия, за нашата сегашна учаща се младеж: „Покажете — пише той — на руския ученик картата на звездното небе, за която досега не е имал и представа, и той още утре ще ви върне тази карта поправена.“ Никакви знания и безгранично самомнение — ето това е искал да каже немецът за руския ученик.
— Ах, та то е съвсем вярно — разсмя се високо изведнъж Коля, — вернисимо, съвсем точно! Браво на немеца! Но все пак, свинята му със свиня, не е разгледал и добрата страна, а, как мислите? Самомнение — така да е, то е от младостта, това ще се оправи, ако в същност трябва да се оправя, но пък и независим дух, едва ли не от най-крехка възраст, смелост на мисълта и на убежденията, а не духът на тяхното саламджийско раболепство пред авторитетите… Но все пак немецът добре го е казал! Браво на немеца! Макар че все пак немците трябва да се удушават. Макар и да са силни в науките, но все пак трябва да се душат…
— Защо да се душат? — усмихна се Альоша.
— Е, преувеличих може би, съгласен съм. Понякога съм ужасно дете и когато ми е драго за нещо, не се сдържам и съм готов да наприказвам сума глупости. Слушайте, ние с вас обаче бръщолевим тук за празни работи, а този доктор там нещо дълго се застоя. Впрочем може там да прегледа и „мамичка“, и тази Ниночка, сакатата. Знаете ли, тази Ниночка ми се хареса. Тя изведнъж ми пошепна, когато излизах: „Защо не идвахте по-рано?“ И с такъв глас, с укор! Струва ми се, че тя е ужасно добра и жалка.
— Да, да! Вие ще идвате и ще видите що за същество е тя. Ще ви бъде много полезно да изучавате ей такива същества, за да умеете да цените и много други неща, които ще научите именно от познанството си с тези същества — отбеляза пламенно Альоша. — Това най-добре ще ви промени.
— О, как съжалявам и се ругая, че не съм идвал по-рано! — извика с горчивина Коля.
— Да, много жалко. Видяхте какво радостно въздействие имахте върху нещастното дете. А как скърбеше то, докато ви чакаше!
— Не ми говорете! Измъчвате ме. Впрочем пада ми се: не идвах от самолюбие, от егоистично самолюбие и подло самовластие, от което цял живот не мога да се отърва, макар че цял живот се боря със себе си.
