изведнъж към Альоша, сякаш му искаше на него сметка.
— Господарят на Перезвон, лекарю, не се безпокойте за моята личност — каза натъртено пак Коля.
— Звон? — повтори докторът, като не разбра какво е това Перезвон.
— Но не знае где е он. Сбогом, лекарю, ще се видим в Сиракуза!
— Кой е т-този? Кой, кой? — кипна изведнъж ужасно докторът.
— Той е тукашен ученик, докторе, калпазанин, не му обръщайте внимание — свъсен изрече Альоша в скороговорка. — Коля, мълчете! — викна той на Красоткин. — Не обръщайте внимание — повтори вече малко по-нетърпеливо.
— Бой за него. Бой, само бой! — затропа с крака вече твърде вбесеният, кой знае защо, доктор.
— А знаете ли, лекарю, моят Перезвон може и да хапе! — продума Коля с разтреперан глас, пребледнял и с искрящи очи. — Иси, Перезвон!
— Коля, ако кажете само още една дума, ще скъсам с вас завинаги! — извика властно Альоша.
— Лекарю, има само едно същество в целия свят, което може да заповядва на Николай Красоткин, това е този човек — Коля посочи Альоша, — на него се подчинявам, сбогом!
Той бързо тръгна, отвори вратата и влетя в стаята. Перезвон се хвърли подире му. Докторът постоя още пет секунди като втрещен, загледан в Альоша, после изведнъж плю и тръгна бързо към каретата, повтаряйки високо: „Тов-ва, тов-ва, на какво прилича тов-ва!“ Щабскапитанът се завтече да му помага да се качи, а Альоша влезе в стаята след Коля. Той вече стоеше пред леглото на Илюша. Илюша го държеше за ръката и викаше татко си. След минута се втурна и щабскапитанът.
— Тате, тате, ела тук… ние — пошепна Илюша в извънредна възбуда, но явно безсилен да продължи, изведнъж простря двете си слаби ръчички напред и силно, колкото можеше, прегърна и двамата наведнъж — и Коля, и татко си, като ги съедини в една прегръдка и се притисна към тях. Щабскапитанът изведнъж цял се разтресе от безмълвни ридания, а устните и брадата на Коля затрепериха.
— Тате, тате! Колко ми е жал за тебе, тате! — простена печално Илюша.
— Илюшечка… гълъбче… докторът каза… че ще оздравееш… ще бъдем щастливи… докторът… — понечи да каже щабскапитанът.
— Ах, тате! Знам какво ти е казал новият доктор за мене… Нали видях! — извика Илюша и пак здраво, с все сила притисна двамата към себе си, като скри лице в рамото на татко си.
— Тате, не плачи… а като умра, си вземи едно добро момче, друго… Сам си го избери между тях, между всички, добро, наречи го Илюша и го обичай вместо мене.
— Мълчи, старче, ти ще оздравееш! — сякаш ядосан, извика внезапно Красоткин.
— А мене, тате, мене не ме забравяй никога — продължаваше Илюша, — идвай ми на гроба… И виж какво, тате, погреби ме при нашия голям камък251, до който с тебе ходехме да се разхождаме, и идвай при мене там с Красоткин, привечер… И Перезвон… Аз ще ви чакам… Тате, тате!
Гласът му прекъсна, тримата стояха прегърнати и вече мълчаха. Плачеше тихо в креслото си и Ниночка и изведнъж, като видя, че плачат всички, се обля в сълзи и маминка.
— Илюшечка! Илюшечка! — викаше тя.
Красоткин изведнъж се измъкна от прегръдките на Илюша.
— Сбогом, старче, мама ме чака за обяд — изрече той бързо. — Колко жалко, че не я предупредих! Много ще се безпокои… Но след обяд веднага ще дойда при тебе за цял ден, за цяла вечер и толкова неща ще ти разправя, толкова неща! И Перезвон ще доведа, а сега ще го взема с мене, защото той без мене ще почне да вие и ще ти пречи; довиждане!
И той избяга в коридора. Мъчеше се да не се разплаче, но в коридора все пак заплака. В това състояние го намеци Альоша.
— Коля, вие трябва непременно да си удържите на думата и да дойдете, иначе ще му е страшно мъчно — каза настойчиво Альоша.
— Непременно! О, как се проклинам, че не идвах по-рано — плачейки и вече без да се срамува, че плаче, измънка Коля. В тази минута изведнъж от стаята сякаш излетя щабскапитанът и веднага затвори вратата зад гърба си. Лицето му беше безумно, устните му трепереха. Той застана пред двамата младежи и вдигна нагоре двете си ръце:
— Не искам добро момче! Не искам друго момче! — прошепна той с див шепот, скърцайки зъби. — Ако те забравя, Йерусалиме252, да прилепне…
Той не довърши, сякаш се задави, и се свлече безсилно на колене пред дървената пейка. Като стисна с два юмрука глава, той зарида, скимтейки някак нелепо, но се мъчеше с всичка сила да не се чува в стаята. Коля изскочи на улицата.
— Сбогом, Карамазов! Вие ще дойдете ли? — рязко и сърдито викна той на Альоша.
— Довечера непременно ще дойда.
— Какво приказваше той за Йерусалим… Това пък какво е?
— Това е от Библията: „Ако те забравя, Йерусалиме“, тоест ако забравя онова, което е най-скъпо за мене, ако го заменя срещу друго, да ме порази.
— Разбирам, ясно! Елате и вие! Иси, Перезвон! — вече съвсем свирепо викна той на кучето и с големи, бързи крачки закрачи към къщи.
Книга единадесета
Братът Иван Фьодорович
I. У Грушенка
Альоша се запъти към Катедралния площад, към къщата на търговката Морозова, при Грушенка. Тя още рано сутринта беше изпратила при него Феня с настоятелна молба да отиде при нея. Като разпита Феня, Альоша научи, че госпожата е в някаква голяма и особена тревога още от вчера. През целите тия два месеца след ареста на Митя Альоша често наминаваше в къщата на Морозова и по собствена инициатива, и по поръчения на Митя. Три дни след арестуването на Митя Грушенка се разболя тежко и боледува почти пет седмици. Една седмица от тези пет лежа в безсъзнание. Промени се много в лицето, отслабна и пожълтя, макар че близо две седмици вече можеше да излиза от къщи. Но според Альоша лицето й бе станало сякаш още по-привлекателно и той обичаше, като влезе при нея, да среща погледа й. Нещо силно и осмислено сякаш беше се затвърдило в погледа й. Чувствуваше се някакъв духовен прелом, личеше някаква неизменна, смирена, но блага и непоколебима решителност. На челото между веждите й се беше появила малка отвесна бръчка, която придаваше на милото й лице израз на съсредоточен размисъл, почти дори суров на пръв поглед. От предишното й лекомислие например не беше останала нито следа. Странно беше за Альоша и това, че въпреки нещастието, постигнало клетата жена, годеница на човек, арестуван за страшно престъпление почти в същия миг, когато му беше станала годеница, въпреки последвалата болест и застрашителното предстоящо почти неизбежно решение на съда, Грушенка все пак не беше загубила предишната си младежка веселост. В гордите й по-рано очи сега сияеше нещо спокойно, макар… макар впрочем тези очи все пак да пламваха изрядко с едно зловещо пламъче, когато я навестяваше една предишна грижа, която не само не беше заглъхнала, но дори беше нараснала в сърцето й. Обектът на тази грижа беше все същият: Катерина Ивановна, за която Грушенка, още когато лежеше болна, споменаваше дори в бълнуванията си. Альоша разбираше, че тя страшно ревнува от нея Митя, арестанта Митя, макар че Катерина Ивановна не беше го посетила нито веднъж в затвора, при все че можеше да направи това, когато пожелае. Всичко това се превърна за Альоша в някаква мъчна задача, защото Грушенка само нему доверяваше сърцето си и непрекъснато го молеше за съвети; а той понякога дори не беше в състояние да й каже каквото и да било.
Загрижен влезе той в квартирата й. Тя си беше вече в къщи; преди около половин час се беше върнала от свиждане с Митя, и дори само по бързото движение, с което скочи от креслото иззад масата да го посрещне, той разбра, че го е чакала с голямо нетърпение. На масата имаше тесте и картите бяха раздадени. Върху кожения диван от другата страна на масата беше постлано легло и на него беше полегнал Максимов с халат и с памучна нощна шапчица, очевидно болен и отслабнал, макар и сладко усмихнат. Това бездомно старче, откак се върна тогава, преди два месеца, с Грушенка от Мокрое, остана при нея и с нея
