доктор от Москва заради мене, за съда, изписала го, за да ме спаси, и адвокат най-пръв, най-учен също изписала. Значи, той я обича, щом взе да ми я хвали в очите, дебелоок такъв. Хем е виновен пред мене, а се заяде, за да ме направи виновна преди себе си и да струпа всичко върху мене: „ето, ти си била преди мене с поляка, и за мене сега е позволено с Катка.“ Това е! Само върху мене иска да струпа цялата вина. Нарочно се заяде, нарочно, казвам ти, но аз…
Грушенка не се доизказа какво ще направи, закри очите си с кърпичка и ужасно се разрида.
— Той не обича Катерина Ивановна — каза твърдо Альоша.
— Е, обича, не обича, аз скоро ще науча това — издума Грушенка със страшна нотка в гласа и отлепи кърпичката от очите си. Лицето й се беше изкривило. Альоша видя с огорчение как изведнъж от кротко и тихо-весело лицето й беше станало мрачно и зло.
— Стига за тези глупости! — отсече тя изведнъж. — Съвсем не съм те викала за това, Альоша, гълъбче, но утре, утре какво ще стане? Ето какво ме мъчи мене! Само мене ме мъчи! Гледам ги всички, никой не мисли за това, никой не ще и да знае. Мислиш ли поне ти за това? Та утре ще го съдят! Разправи ми как ще го съдят? Та убил го е лакеят, лакеят го е убил! Господи! Нима ще го осъдят заради лакея и никой няма да се застъпи за него? А лакея хич не са го закачали, нали?
— Него са го разпитвали строго — отбеляза Альоша замислено, — но всички решили, че не е той. Сега е много болен. Оттогава е болен, от онази епилепсия. Наистина е болен — добави Альоша.
— Господи, да беше отишъл ти при този адвокат и да му разправиш всичко на четири очи. Зер от Петербург за три хиляди, казват, го изписали.
— Ние тримата дадохме три хиляди, аз, братът Иван и Катерина Ивановна, а доктора от Москва го извика за две хиляди самата тя. Адвокатът Фетюкович щеше да иска и повече, но този случай стана известен из цяла Русия, във всички вестници и списания се говори за него и Фетюкович се съгласи да дойде повече за славата, защото то стана много знаменит случай. Аз го видях вчера.
— Е, и какво? Говори ли му? — извика бързо Грушенка.
— Той ме изслуша и не каза нищо. Каза, че има вече определено мнение. Но обеща да вземе думите ми под внимание.
— Как тъй под внимание! Ах, те са мошеници! Те ще го погубят! Е, ами доктора, доктора защо е изписала?
— Като експерт. Искат да изкарат, че брат ми е луд и е убил в умопомрачено състояние, загубил контрол над себе си — усмихна се меко Альоша, — но той няма да се съгласи с това.
— Ах, че това е истина, ако той беше убил! — извика Грушенка. — Той е бил луд тогава, съвсем луд, и аз, аз, подлата, съм виновна за това! Само че той не е убил, не е убил! И всички са се нахвърлили върху него, че той е убил, целият град. Даже и Феня, и тя даде такива показания, че излиза той да е убил. Ами в дюкяна, ами този чиновник, ами и по-рано в кръчмата са го чували! Всички, всички са против него и само крещят.
— Да, показанията са се умножили ужасно — отбеляза мрачно Альоша.
— А Григорий, Григорий Василич си държи на своето, че вратата била отворена, запънал се е на своето, че е видял, и не можеш го мръдна, аз ходих при него, лично разговарях с него. Пък и ругае отгоре!
— Да, това е може би най-силното показание против брат ми — издума Альоша.
— А за това, дето Митя е луд, той и сега е точно такъв — с някакъв особено загрижен и тайнствен вид почна изведнъж Грушенка. — Знаеш ли, Альошенка, аз отдавна исках да ти го кажа: ходя при него всеки ден и просто се чудя. Кажи ми, какво мислиш ти: за какво е почнал сега да говори? Заговори, заговори — нищо не разбирам, мисля си, той говори нещо умно, пък аз съм глупава, не мога да разбера, си мисля; но той взе изведнъж да ми разправя за детето, тоест за някакво детенце, „защо, казва, е бедно детето?“ „За това дете сега в Сибир ще отида, не съм убил, но трябва да отида в Сибир!“ Какво е това, какво е туй дете — нищичко не разбрах. Само се разплаках, докато говореше, защото много хубаво го говореше и плаче, и аз заплаках, а той изведнъж ме целуна и ме прекръсти с ръка. Какво е това, Альоша, разправи ми, какво е това „дете“?
— Кой знае защо, Ракитин му е станал постоянен посетител — усмихна се Альоша, — впрочем… това не е от Ракитин. Вчера не съм ходил при него, но днес ще отида.
— Не, не е Ракитка, брат му Иван Фьодорович го смущава, той ходи при него, тъй да знаеш… — издума Грушенка и изведнъж сякаш се задави.
Альоша се втренчи в нея слисан.
— Как ще ходи? Да не би да е ходил при него? Митя сам ми казваше, че Иван не е ходил нито веднъж.
— Е… е, виж каква съм! Изтървах се! — извика Грушенка смутена и изведнъж цялата заруменя. — Чакай, Альоша, мълчи, добре, щом се изтървах, ще кажа цялата истина: той е бил при него два пъти, първия път начаса, щом пристигнал тогава — нали тогава пристигна веднага от Москва, аз още не бях се разболяла, а втория път ходил преди седмица. Той поръчал на Митя да не ти казва за това, нищо да не ти казва, пък и никому да не казва, тайно ходил при него.
Альоша седеше дълбоко замислен и съобразяваше нещо. Тази новина очевидно го порази.
— Брат ми Иван не говори с мене за делото на Митя — продума той бавно, — пък и изобщо тези два месеца много малко е разговарял с мене, а когато отивах при него, винаги беше недоволен, че съм отишъл, тъй че от три седмици вече и не ходя при него. Хм… Щом той е ходил преди седмица, то… през тази седмица наистина е станала някаква промяна у Митя…
— Промяна, промяна! — бързо подхвана Грушенка. — Те си имат тайна, те имаха някаква тайна! Митя ми каза, че си имат тайна, и знаеш ли, такава тайна, че Митя не може даже да се успокои. А по-рано беше весел, той и сега е весел, само, знаеш ли, когато почне ей тъй да си клати главата и да крачи из стаята, а с този, десния пръст започне да си върти косата на слепоочието, знам вече, че има нещо неспокойно в душата му… знам го!… А пък беше весел; пък и днес е весел!
— Но ти каза: изнервен?
— Да, той е изнервен, но е весел. Все е нервен, но само за минутка, а след това — весел, а после изведнъж пак е изнервен. И знаеш ли, Альоша, аз все му се чудя: предстои му такъв ужас, а понякога дори на такива глупости се смее, като че той е дете.
— И наистина ли ти е забранил да ми казваш за Иван? Тъй ли ти каза: не му казвай?
— Така каза: не му казвай. Той, Митя, от тебе главно се страхува. Защото си има тайна, сам каза, че има тайна… Альоша, гълъбче, иди разбери: каква тайна имат, и ела да ми кажеш — изведнъж взе да го моли Грушенка, — помогни ми на мен, горката, да знам участта си проклета! Затуй те виках.
— Ти мислиш, че е нещо за тебе ли? Та той тогава нямаше да каже пред тебе за тайната.
— Не знам. Може да иска да ми я каже; но да не смее. Предупреждава ме. Тайна, един вид, ама каква тайна — не каза.
— А ти какво мислиш?
— Какво да мисля? Свършено е с мене, това мисля. Тримата са ми приготвили края, защото това е свързано с Катка. Всичко е от Катка, от нея иде. „Тя е такава и онакава“, значи, аз не съм такава. Говори ми го отсега, отсега ме предупреждава. Намислил е да ме остави, ето ти цялата тайна! Тримата заедно са го измислили: Митка, Катка и Иван Фьодорович. Альоша, откога исках да те попитам: преди седмица той изведнъж ми открива, че Иван бил влюбен в Катка, защото често ходел при нея. Истината ли ми е казал, или не? Говори честно, съсипи ме.
— Няма да те излъжа. Иван не е влюбен в Катерина Ивановна, така мисля.
— Да, така помислих и аз тогава! Лъже ме той, безсрамникът, лъже! И ме ревнува сега, за да струпа после всичко върху мене. Та той е глупак, не го бива да крие, такъв е откровен… Но аз ще му дам да се разбере, ще му дам да се разбере! „Ти казва, вярваш, че съм убил“ — на мене го казва това, на мене, мене ме упреква в това! Бог да му прощава! Но чакай, зле ще си изпати тази Катка от мене в съда! Аз там едно такова нещичко ще кажа… Аз там всичко ще кажа!
И тя пак заплака горчиво.
— Ето какво мога да ти заявя с положителност, Грушенка — каза Альоша, като стана от мястото си, — първо, че той те обича, обича те най-много от всички на света и само тебе, вярвай ми. Аз знам. Сигурен съм. Второто, което ще ти кажа, е, че не искам да му измъквам тайната, а ако сам ми я каже днес, ще му призная направо, че съм обещал да ти я кажа. В такъв случай ще дойда при тебе още днес и ще ти я кажа. Но…
