неотлъчно. Пристигнал тогава с нея в дъжда и кишата, той, мокър до кости и изплашен, бе седнал на дивана и бе я погледнал мълчаливо с плаха, молеща усмивка. Грушенка, смазана от мъка и вече почти трескава, почти забравила за него през първия половин час след пристигането поради разни главоболия, изведнъж някак втренчено се взря в него: той жалко и неловко й се изхили. Тя извика Феня и й каза да му дадат да хапне. Целия ден той остана седнал на мястото си почти без да мръдне; а когато се стъмни и затвориха капаците на прозорците, Феня попита госпожата:
— Какво, госпожо, мигар ще остане да нощува?
— Да, постели му на дивана — отговори Грушенка.
Като го разпита по-подробно, Грушенка научи от него, че наистина тъкмо сега няма къде да върви и че „господин Калганов, благодетелят ми, направо ми заяви, че вече няма да ме приеме, и ми подари пет рубли“. „Е, Бог да ти е на помощ, остани пък“ — реши в скръбта си Грушенка и му се усмихна състрадателно. Покърти се сърцето на стареца от нейната усмивка и устните му затрепериха от сълзи на благодарност. Така си остана оттогава при нея скитникът-храненик. Дори и през време на боледуването й той не напусна къщата. Феня и майка й, готвачката на Грушенка253, не го изпъдиха, а продължаваха да го хранят и да му постилат на дивана. После Грушенка дори свикна с него и като се връщаше от свиждане с Митя (при когото, едва станала на крака, веднага почна да ходи, без да беше дори съвсем оздравяла), за да разсее скръбта, сядаше и почваше да разговаря с „Максимушка“ за какви не глупости, само да не мисли за мъката си. Оказа се, че старчето умееше понякога да разказва разни неща, тъй че й стана най-накрая дори необходимо. Освен Альоша, който наминаваше, обаче не всеки ден и винаги за кратко време, Грушенка не приемаше почти никого. А нейният старец, търговецът, беше легнал по това време вече страшно болен, „отиваше си“, както се говореше из града, и наистина почина само една седмица след процеса на Митя. Три седмици преди смъртта, почувствувал близкия финал, той свикал най- сетне горе при себе си своите синове с жените и децата и им наредил вече да не се отлъчват от него. Също така поръчал строго на слугите да не приемат вече Грушенка, а ако дойде, да й се каже: „Пожелава ви дълъг и весел живот, а за него да забравите.“ Грушенка обаче изпращаше почти всеки ден да питат за здравето му.
— Най-после дойде — извика тя, като хвърли картите и се здрависа радостно с Альоша, — а Максимушка ме плашеше, че може би няма да дойдеш. Ах, колко ми трябваш! Седни до масата; какво искаш, кафе ли?
— Може — каза Альоша, като се наместваше до масата, — изгладнял съм много.
— Хубаво, хубаво; Феня, Феня, кафе! — извика Грушенка. — То отдавна ври, чака те, и пирожки донеси, ама да са топли! Но чакай да ти разправя, Альоша, с тези пирожки днес голяма разправия стана. Занесох му на него в затвора, а той, вярваш ли, хвърли ми ги, хич не хапна. Една пирожка направо запокити на пода и я стъпка. Аз казах: „Ще ги оставя на пазача; ако не ги изядеш до довечера, значи, злоба ехидна те храни!“ — и си излязох. Пак се скарахме, вярваш ли. Щом отида, и се караме.
Грушенка изговори всичко това на един дъх, развълнувана. Максимов, който веднага се притесни, се усмихваше, свил очички.
— Този път за какво се скарахте? — попита Альоша.
— Такова нещо не съм очаквала! Представяш ли си, от „предишния“ ме ревнува: „Защо, вика, го храниш. Ти, значи, си почнала да го храниш?“ Все ревнува, все ме ревнува! И когато спи, и когато яде — все ме ревнува. От Кузма дори го прихвана да ме ревнува миналата седмица.
— Но нали знаеше за „предишния“?
— Ха де. От самото начало до ден-днешен знаеше, а днес изведнъж стана и почна да ругае. Чак ме е срам да ти кажа какво говореше. Глупак! Ракитка дойде при него, когато си тръгвах. Може би Ракитка го подсторва, а? Как мислиш? — добави тя сякаш разсеяно.
— Обича те той, това е, много те обича. А пък сега е и изнервен.
— Как да не е изнервен, утре ще го съдят. И отивах да му кажа нещо за утре, защото, Альоша, страх ме е дори да си помисля какво ще стане утре! Право казваше, че той е изнервен, ами аз как съм изнервена! А той — ще ми приказва за поляка! Какъв глупак! Добре че от Максимушка поне не ме ревнува.
— И мене моята съпруга много ме ревнуваше — обади се Максимов.
— Е, тебе пък! — разсмя се, без да ще, Грушенка. — От кого ще те ревнува?
— От слугините.
— Я мълчи, Максимушка, не ми е сега до смях, дори ме хваща яд. Недей да зяпаш в пирожките, няма да ти дам, вредно е за тебе, и от балсамеца няма да ти дам. Разправяй се и с него сега, сякаш у дома е приют — разсмя се тя.
— Аз не заслужавам вашите благодеяния, аз съм нищожество — проговори със сълзлив гласец Максимов. — По-добре да изсипвате благодеянията си върху хора, дето са по-потребни от мен.
— Ех, всеки е потребен, Максимушка, и как да се разбере кой е по-потребен. Поне да не беше този поляк, Альоша, че и той днес намислил да се разболее. Бях и при него.
И нарочно ще му изпратя пирожки; не съм му изпращала, но Митя ме обвини, че му изпращам, и сега нарочно ще му изпратя, нарочно! А, ето я и Феня, с писмо! Ами да, пак от поляците, пак пари искат!
Пан Мусялович наистина беше написал извънредно дълго и както обикновено засукано писмо, в което молеше да му се дадат назаем три рубли. Към писмото имаше приложена разписка за получаване с декларация да се изплатят в продължение на три месеца; под разписката се беше подписал и пан Врублевски. Вече много такива писма с подобни разписки беше получила Грушенка от своя „предишен“. Това се беше почнало от момента на оздравяването й преди две седмици. Тя знаеше впрочем, че двамата панове и през време на болестта й са идвали да се осведомяват за здравето й. Първото писмо, което получи Грушенка, беше дълго, на пощенски лист голям формат, запечатано с голям фамилен печат и страшно мъгляво и усукано, тъй че Грушенка го прочете само до средата и го захвърли, без да разбира абсолютно нищо. Пък и не й беше до писма тогава. След това първо писмо последва на другия ден второ, в което пан Мусялович молеше да му се дадат назаем две хиляди рубли за най-кратък срок. Грушенка остави и това писмо без отговор. После последваха вече цял куп писма, по едно на ден, все тъй важни и усукани, но в които сумата, искана назаем, полека-лека намаляваше и стигна до сто рубли, до двадесет и пет, до десет рубли и най-накрая изведнъж Грушенка получи писмо, в което двамата панове молеха да им даде само една рубла и бяха приложили разписка, върху която се бяха подписали и двамата. Тогава на Грушенка изведнъж й стана жал и тя по здрач прескочи лично до пана. Намери двамата поляци в страшна мизерия, почти в нищета, без ядене, без дърва, без цигари, задлъжнели на хазайката. Двестате рубли, спечелени в Мокрое от Митя, бързо бяха изчезнали някъде. Но Грушенка остана учудена, че двамата панове я посрещнаха с високомерно важничене и независимост, с най-голям етикет, с надути слова. Грушенка само се разсмя и даде на своя „предишен“ десет рубли. Още тогава със смях го разправи и на Митя и той не прояви никаква ревност. Но оттогава пановете се хванаха за Грушенка и всеки ден я бомбардираха с писма с молба за пари и тя всеки път изпращаше по малко. И ето изведнъж днес на Митя му беше хрумнало свирепо да я изревнува.
— Аз, глупава глава, минах и при него, само за минутка, когато отивах при Митя, защото и той се е разболял, моят предишен пан — почна пак Грушенка неспокойно и бързо. — Смея се аз и разправям на Митя: представи си, казвам, моят поляк решил да ми пее на китара предишните песни, мисли, че ще се разчувствувам и ще го взема. Че като скочи Митя с едни ругатни… Ама не, ще им изпратя пирожки на пановете! Феня, какво става, изпратили ли са онова момиче? На, дай й три рубли и десетина пирожки им завий в хартия и й кажи да ги занесе, а ти, Альоша, непременно разправи на Митя, че съм им изпратила пирожки.
— За нищо на света няма да му разправя — каза с усмивка Альоша.
— Ех, ти мислиш, че той се измъчва; та той нарочно ме изревнува, а иначе му е все едно — печално изрече Грушенка.
— Как така нарочно? — попита Альоша.
— Глупав си ти, Альошенка, тъй да знаеш, при всичкия си ум нищо не разбираш, тъй да знаеш. Не се обиждам, че ме ревнува, каквато съм, ами щях да се обидя, ако изобщо не ме ревнуваше. Такава съм. От неговата ревност не се обиждам, та и моето сърце е жестоко, и аз самата ревнувам. Обидно ми е само, че той изобщо не ме обича и сега
