станало ли е, станало ли е това убийство наистина, издигам аз глас към вас пак и пак из дълбините на душата си! Господа съдебни заседатели, ето ние ще го осъдим и той ще си каже: «Тези хора не направиха нищо за моята съдба, за възпитанието, за образованието ми, за да ме направят по-добър, за да ме направят човек. Тези хора не ме нахраниха и не ме напоиха, и мене голия в тъмницата не посетиха, и ето те ме изпратиха на каторга. Аз си платих всичко, сега нищо не им дължа и никому не съм длъжен по веки веков. Те са зли — и аз ще бъда зъл. Те са жестоки — и аз ще бъда жесток.» Ето какво ще каже той, господа съдебни заседатели! И кълна се: с вашето обвинение вие само ще го облекчите, ще облекчите съвестта му, той ще проклина пролятата от него кръв, а няма да съжалява за нея. Заедно с това вие ще погубите в него възможния все още човек, защото той ще си остане зъл и сляп за през цял живот. А искате ли да го накажете страшно, тежко, с най-ужасното наказание, каквото може да се измисли, но така че да спасите и възродите душата му навеки? Ако да, смажете го с вашето милосърдие! Вие ще видите, вие ще чуете как ще потръпне и ще се ужаси душата му: «Аз ли да приема тази милост, за мене ли толкова обич, аз ли съм достоен за нея!» — ето какво ще викне той. О, аз зная, зная това сърце, това диво, но благородно сърце, господа съдебни заседатели. То ще се преклони пред вашия подвиг, то жадува великия акт на любовта, то ще запламти и ще възкръсне навеки. Има души, които в своята ограниченост обвиняват целия свят. Но смажете тази душа с милосърдие, покажете й обич и тя ще прокълне своето дело, защото в нея има толкова добри заченки. Душата ще се разтвори и ще прозре колко е милосърден Бог и колко прекрасни и справедливи са хората. Него ще го ужаси, него ще го смаже разкаянието и безкрайният дълг, който му предстои отсега нататък. И той няма да каже тогава: «Аз си платих», а ще каже: «Аз съм виновен пред всички хора и от всички хора съм най-недостойният.» В сълзи на разкаяние и болезнено страдалческо умиление ще се провикне: «Хората са по-добри от мене, защото пожелаха не да ме погубят, а да ме спасят!» О, за вас е толкова лесно да направите това, този акт на милосърдие, защото при липсата на всякакви що-годе правдоподобни улики ще ви бъде твърде тежко да произнесете: «Да, виновен е.» По- добре да се пуснат десет виновни, отколкото да се накаже един невинен312 — чувате ли, чувате ли този величав глас от миналото столетие на нашата славна история? Аз ли, нищожният, да ви напомням, че руският съд не е само наказание, но и спасение за съвършения човек! Нека другите народи да имат буква и наказание, ние имаме дух и смисъл, спасение и възраждане на погиналите. И ако е така, ако наистина е такава Русия и нейният съд, тогава — напред, Русия, и не ни плашете, о, не ни плашете с вашите бесни тройки, от които с омерзение се дърпали всички народи! Не бясна тройка, а величава руска колесница тържествено и спокойно ще стигне до целта. Във вашите ръце е съдбата на моя клиент, във вашите ръце е и съдбата на нашата руска правда. Вие ще я спасите, вие ще я защитите, вие ще докажете, че има кой да я запази, че тя е в добри ръце!“
XIV. Селяците не се дадоха
Така завърши Фетюкович и възторгът на слушателите, който избухна този път, беше неудържим като буря. Беше вече немислимо и да бъде въздържан: жените плачеха, плачеха и мнозина от мъжете, дори двама сановници проляха сълзи. Председателят се подчини и дори се позабави да звънне с камбанката: „Да се посегне на такъв ентусиазъм, би значило да се посегне на светиня“ — както крещяха после нашите дами. Самият оратор беше искрено покъртен. И ето, в такава минута още веднъж се вдигна „да обмени възражения“ нашият Иполит Кирилович. Загледаха го с омраза. „Как? Какво е това? И той смее да възразява!“ — зашепнаха дамите. Но дори да биха зашепнали дамите от цял свят, начело със самата прокурорша, съпругата на Иполит Кирилович, пак нямаше да могат да го спрат в този миг. Той беше блед, тръпнеше от вълнение; първите думи, първите фрази, които изрече, бяха дори непонятни; той се задъхваше, недоизговаряше думите, объркваше се. Ала скоро се оправи. От тази негова втора реч ще цитирам само няколко изречения.
„… Упрекват ни, че сме измисляли романи. А какво направи защитникът, ако не роман върху романа? Липсваха само стихове. Фьодор Павлович в очакване на любовницата си скъсва плика и го хвърля на пода. Казва се дори какво е говорил в този изумителен случай. Та мигар това не е поема? И къде е доказателството, че той е извадил парите, кой го е чул какво е говорил? Слабоумният идиот Смердяков, преобразен в някакъв байроновски герой, който отмъщава на обществото заради своята незаконороденост — нима това не е поема в байроновски стил? А синът, който нахлува при баща си и го убива, но в същото време не го убива, това вече дори не е и роман, не е поема, това е сфинкс, който говори с гатанки, които и сам, разбира се, не може да разгадае. Ако е убил — убил е, а как така, ако е убил, не е убил — кой ще го разбере? Заявява ни се след това, че нашата трибуна е трибуна на истината и на твърдите понятия и ето, от тази трибуна на «твърдите понятия» се разнася с клетва аксиомата, че да се нарече убийството на бащата отцеубийство, е само предразсъдък! Но ако отцеубийството е предразсъдък и ако всяко дете вземе да разпитва баща си: «Татко, защо трябва да те обичам?» — какво ще стане с нас, какво ще стане с основите на обществото, къде ще се дене семейството? Отцеубийството било, видите ли, само «жупелът» на московската търговка. Най-скъпоценните, най-свещените завети за предназначението и бъдещността на руския съд се представят изопачено и лекомислено, само и само да се постигне целта, да се получи оправдание за нещо, което не може да бъде оправдано. «О, смажете го с милосърдие» — възкликва защитникът, а престъпникът само това и чака и още утре всички ще видят колко смазан ще бъде той! Пък и не е ли твърде скромен защитникът, като иска само оправдаването на подсъдимия? Защо да не поиска да се учреди стипендия на името на отцеубиеца за увековечаване подвига му сред потомството и младото поколение? Поправят се Евангелието и религията: всичко това, видите ли, е гола мистика, а ето само тук е истинското християнство, проверено вече от анализа на разсъдъка и твърдите понятия. И ето, въздигат пред нас лъжеподобие на Христа!
Тук председателят се намеси и сряза увлеклия се, като го помоли да не преувеличава, да не прекалява и пр., и пр., както говорят обикновено в такива случаи председателите. Пък и залата беше неспокойна. Публиката се вълнуваше, дори подвикваше от негодувание. Фетюкович дори и не възрази, той се качи на трибуната само за да изрече, с ръка на сърцето, няколко думи, изпълнени с достойнство. Той само леко и насмешливо подметна пак за „романите“ и „психологията“ и вмъкна в речта си на едно място: „Юпитере, ти се гневиш, значи, не си прав“, с което предизвика одобрителен и многократен смях у публиката, защото Иполит Кирилович никак не приличаше на Юпитер. А на обвинението, че разрешавал на младото поколение да убива бащите, Фетюкович с дълбоко достойнство отбеляза, че няма и да възразява. Относно пък „Христовото лъжеподобие“ и че не бил удостоил да назове Христа Бог, а го е нарекъл само „разпнат човеколюбец“, което „било противно на православието и не можело да се изрече от трибуната на истината и на твърдите понятия“ — Фетюкович загатна за „инсинуация“ и за това, че тръгвайки за насам, поне е смятал, че тукашната трибуна е гаранция против обвинения, „опасни за моята личност като гражданин и верноподаник…“ Но при тези думи председателят сряза и него и Фетюкович, като се поклони, завърши отговора си, придружен от всеобщия одобрителен шум в залата. А Иполит Кирилович, според мнението на нашите дами, беше „смазан навеки“.
После думата беше дадена на самия подсъдим. Митя стана, но говори малко. Той беше страшно уморен и телесно, и душевно. Привидната независимост и сила, с които се беше появил сутринта в залата, почти бяха изчезнали. Той сякаш преживя този ден нещо за цял живот, което го вразуми и го научи на нещо много важно, което по-рано не беше разбирал. Гласът му беше притихнал, той вече не крещеше както одеве. В думите му прозвуча нещо ново, смирено, победено и прекършено.
