— И заклаха нашия Митенка!
Епилог
I. Проектите да се спаси Митя
На петия ден след процеса на Митя много рано сутринта, още преди девет часа, при Катерина Ивановна дойде Альоша, за да уговорят окончателно една важна за двамата работа и да й предаде една поръка, която имаше освен това за нея. Тя седеше и разговаряше с него в същата стая, където някога бе посрещнала Грушенка; а в съседната стая лежеше в тежка нервна криза и в безсъзнание Иван Фьодорович. Катерина Ивановна тутакси подир оная сцена в съда бе наредила да пренесат болния и изгубил съзнание Иван Фьодорович в нейната къща като пренебрегна всякакви бъдещи и неизбежни приказки в обществото и неговото недоволство. Едната от двете й сродници, които живееха с нея, замина за Москва веднага подир сцената в съда, а другата остана. Но да бяха заминали и двете, Катерина Ивановна нямаше да промени решението си и щеше да остане да се грижи за болния и да бди над него денонощно. Лекуваха го Варвински и Херценщубе; а московският лекар се върна в Москва, като отказа да изкаже предвижданията си относно възможния изход на болестта. Двамата останали доктори, макар да окуражаваха Катерина Ивановна и Альоша, личеше, че още не могат да дадат сигурна надежда. Альоша навестяваше болния си брат два пъти дневно. Но този път той имаше една особена, много главоболна работа и предчувствуваше колко ще му е трудно да заговори за нея, а освен това много бързаше: имаше и друга неотложна работа същата тази сутрин на друго място и трябваше да побърза. Те разговаряха вече от четвърт час. Катерина Ивановна беше бледа, много уморена и в същото време в извънредно болезнена възбуда: тя предчувствуваше за какво беше дошъл при нея сега Альоша.
— За неговото решение не се безпокойте — рече тя на Альоша с твърда настойчивост. — Така или иначе, пак ще стигне до този изход: трябва да бяга! Този нещастник, този герой на честта и съвестта — не оня, не Дмитрий Фьодорович, а този, който лежи там и който се пожертвува за брат си — прибави Катя с пламнали очи, — той отдавна ми съобщи целия план за бягството. Вие знаете, той вече беше установил връзка… Аз вече бях ви съобщила това-онова… Вижте какво, това ще стане по всяка вероятност на третия етап оттука, когато поведат групата заточеници за Сибир. О, има още време дотогава. Иван Фьодорович вече беше ходил при началника на третия етап. Само не се знае кой ще бъде началник на групата, пък и не може да се научи предварително. Утре може би ще ви покажа подробно целия план, който Иван Фьодорович ми остави вечерта преди пренеса за всеки случай… То беше точно тогава, когато, нали помните, една вечер ни заварихте скарани: той вече слизаше по стълбите, а аз, като ви видях, настоях да се върне — помните ли? Знаете ли защо се бяхме скарали тогава?
— Не, не знам — каза Альоша.
— Разбира се, той тогава скри от вас: именно заради този план за бягството. Още три дни преди това ми беше открил всичко най-важно — и тогава започнахме да се караме и оттогава се карахме и през трите тези дни. Скарахме се, защото, когато той ми съобщи, че в случай, че го осъдят, Дмитрий Фьодорович ще избяга в чужбина с оная твар, аз изведнъж се разгневих — не мога да ви кажа защо, и аз не знам защо… О, разбира се, заради онази твар, заради онази твар тогава се разгневих, и то именно задето и тя ще избяга в чужбина заедно с Дмитрий! — извика изведнъж Катерина Ивановна и устните й затрепериха от яд. — Иван Фьодорович, щом видя тогава, че се ядосах така заради онази твар, веднага помисли, че ревнувам Дмитрий от нея и че следователно все още продължавам да го обичам. И така стана тогава първото скарване. Аз не исках да давам обяснения, не можех да моля за прошка; тежко ми беше, че такъв човек може да ме заподозре в същата любов към онзи… И то след като аз самата много по-рано бях му казала направо, че не обичам Дмитрий, а единствено него! Аз от злоба към тая твар му се разгневих. След три дни, знаеш, същата вечер, когато дойдохте и вие, той ми донесе един запечатан плик и поръча да го отворя веднага, ако нещо му се случи. О, той предвиждаше болестта си! Откри ми, че пликът съдържа подробности за бягството, и в случай, че той умре или опасно се разболее, аз да спася Митя. Остави ми веднага и пари, почти десет хиляди рубли — същите ония, за които прокурорът е научил от някого, че е пращал да се обменят, и ги спомена в речта си. Изведнъж страшно ме изненада, че Иван Фьодорович, макар че все още ме ревнува и все още е убеден, че обичам Митя, не се е отказал обаче от мисълта да спаси брат си, и при това на мен, на самата мен поверява това спасение! О, това беше саможертва! Не, вие такова самопожертвование не можете изцяло да проумеете, Алексей Фьодорович! Аз исках просто да му падна в краката от благоговение, но като си помислих изведнъж, че той ще вземе това за радост от моя страна, дето Митя ще бъде спасен (а той непременно щеше да си го помисли), толкова се ядосах само от възможността за такава несправедлива мисъл от негова страна, че пак се разгневих и наместо да целувам нозете му, пак му направих сцена! О, аз съм нещастна! Такъв ми е характерът — ужасен, нещастен характер! О, вие ще видите: аз ще направя така, ще докарам нещата пак дотам, че и той да ме остави заради някоя друга, с която се живее по-лесно, както Дмитрий, но тогава… не, тогава вече няма да го понеса, ще се самоубия! А когато вие влязохте оная вечер и аз ви повиках, а на него казах да се върне, така се разгневих за оня омразен, презрителен поглед, с който ме погледна изведнъж, че — помните ли — почнах да ви крещя, че
Никога Катя не беше правила такива признания пред Альоша и той почувствува, че тя е стигнала до онази степен на непоносимо страдание, когато и най-гордото сърце с болка разбива гордостта си и пада, победено от скръбта. О, Альоша знаеше в още една ужасна причина за нейната сегашна мъка, колкото и да я скриваше тя от него през всички тези дни след осъждането на Митя; но кой знае защо, щеше много да го заболи, ако тя би се решила толкова да падне;, че да заговори с него сега, в този миг, и за тази причина. Тя страдаше заради своето „предателство“ в съда и Альоша предчувствуваше, че съвестта я подтиква да го признае именно пред него, пред Альоша, със сълзи, с писъци, с истерия, с тръшкане на пода. Но той се страхуваше от тая минута и искаше да пощади страдащата. Толкова по-трудно ставаше поръчението, с което беше дошъл. Той пак заговори за; Митя.
— Нищо, нищо, за него не се бойте! — упорито и остро започна пак Катя. — Всичко това при него е само временно, аз го познавам, аз познавам прекалено добре това сърце… Бъдете сигурен, че ще се съгласи да бяга. И най-вече това няма да стане веднага; той ще има време да се реши. Иван. Фьодорович дотогава ще оздравее и лично ще се заеме с тези неща, така че аз няма да се меся в нищо. Не се безпокойте, той ще се съгласи да бяга. Че той вече е съгласен: може ли да се раздели със своята твар? А в Сибир няма да я пуснат да отиде, така че как няма да бяга. Той главно се бои от вас, бои се, че вие няма да одобрите това бягство в нравствено отношение, но вие трябва великодушно да му го
— Той там приказва — подзе тя пак — за някакви химни, за кръста, който трябвало да понесе, за дълг някакъв, аз помня, тогава Иван Фьодорович ми разправя много затова и да знаете как говореше! — изведнъж извика Катя с неудържимо чувство. — Да знаете как обичаше този нещастник в минутата, когато ми разправяше за него, и как го мразеше може би в същата минута! А аз, о, аз приех тогава разказа му и сълзите му с горделива усмивка! О, твар! Аз съм твар, аз! Аз му докарах това нервно разстройство! А онзи, осъденият — нима е готов за страдание — завърши нервно Катя, — пък и човек за страдание ли е! Такива като него никога не страдат!
Вече някакво чувство на омраза и гнусливо презрение, прозвуча в тези думи. А в същност именно тя го беше предала. „Кой знае, може би защото се чувствува така виновна пред него, затова понякога го
