Братя Карамазови

— Мамо, прекръсти се, благослови го, целуни го! — извика й Ниночка. Но тя като автомат само клатеше глава и безмълвно, с разкривено от тежка мъка лице изведнъж започна да се удря с юмрук по гърдите. Момчетата пак понесоха ковчега. Ниночка за последен път долепи устни до устата на покойния си брат, когато го пренасяха край нея. Като излизаше от къщата, Альоша се обърна към хазайката с молба да ги наглежда, но тя не го остави да се доизкаже:

— То се знае, при тях ще остана, и ние сме християни — каза старицата разплакана.

Църквата беше близо, най-много на триста крачки. Денят беше ясен, тих; беше студено, но не много. Камбаната биеше. Снегирьов суетливо и объркано тичаше подир ковчега с късичкото си, почти лятно палтенце, с гола глава и със стара, широкопола мека шапка в ръце. Измъчваше го някаква неразрешима грижа, той ту изведнъж протягаше ръка, за да подкрепи ковчега откъм главата, и само пречеше на носещите, ту притичваше отстрани и търсеше поне там да се вреди. Едно цвете падна на снега и той се спусна да го вдигне, като че ли от неговото загубване зависеше Бог знае какво.

— Ами коричката, коричката забравихме! — изведнъж извика той в страшна уплаха. Но децата му напомниха, че коричката хлебец я взе още одеве и че тя му е в джоба. Той веднага я извади от джоба си и като се увери, успокои се.

— Илюшечка поръча, Илюшечка — обясни той на Альоша, — през нощта, като лежеше, а аз седях до него, изведнъж заръча: „Татенце, като заровят гроба ми, нарони отгоре коричка хлебец да дойдат врабченца, аз да ги чуя, като дойдат, и ще ми бъде по-весело, че не съм сам.“

— Това е много хубаво — каза Альоша, — трябва да носите по-често.

— Всеки ден, всеки ден! — заговори щабскапитанът и сякаш цял се оживи.

Стигнаха най-сетне в църквата и сложиха ковчега по средата. Всички момчета го заобиколиха и стояха мирно през цялата служба. Църквата беше стара и доста бедна, много икони бяха изобщо без метален обков, но в такива черкви човек някак по-добре се моли. През време на службата Снегирьов като че позатихна малко, макар че на моменти пак се проявяваше у него същата несъзнателна и сякаш объркана загриженост: той ту отиваше до ковчега да оправи покрова, венеца, ту, когато падна една свещ от свещника, се втурна да я сложи и ужасно дълго се занимава с нея. Сетне се успокои и застана мирно до ковчега с тъпо, загрижено и някак недоумяващо лице. Подир Апостола изведнъж пошепна на Альоша, който стоеше до него, че не го прочели както трябва, ала не изясни мисълта си. При Херувикото почна да приглася, но не довърши, а падна на колене, долепи чело на каменния под и лежа така доста дълго. Най-сетне започна опелото и раздадоха свещи. Обезумелият баща пак се засуети, но умилителното и покъртително надгробно пение пробуди и разтърси душата му. Той някак цял настръхна и започна да плаче с чести, кратки ридания, като отначало сдържаше гласа си, а сетне взе да хлипа високо. А когато почна прощаването с мъртвеца и затварянето на ковчега, той го обгърна с ръце, сякаш не даваше да закрият Илюшечка, и започна бързо, жадно, безкрайно да целува в устата своето мъртво момченце. Най- сетне го придумаха и тъкмо го свалиха от стъпалото, но той изведнъж пак протегна стремително ръка и грабна от ковчега няколко цветчета. Той ги гледаше и сякаш някаква нова идея го осени, така че за минута като че ли забрави главното. Малко по малко сякаш изпадна в размисъл и вече не се противеше, когато вдигнаха ковчега и го понесоха към гроба. Той беше близо, в двора на църквата, скъп гроб; платила го беше Катерина Ивановна. След обичайния обред гробарите спуснаха ковчега. Снегирьов така се наведе със своите цветенца в ръка над отворения гроб, че момчетата се уплашиха, хванаха го за палтото и почнаха да го дърпат. Но той сякаш вече не разбираше какво става. Когато взеха да заравят гроба, той изведнъж взе да сочи загрижено сипещата се пръст и почна дори да говори нещо, но никой не можа да разбере какво, пък и той отведнъж се укроти. Тогава му напомниха, че трябва да натроши коричката, и той се развълнува ужасно, извади коричката, почна да я рони и да пръска трохите върху гробчето: „хайде, идвайте, птички, хайде, идвайте, врабченца!“ — шепнеше той загрижено. Някое от децата му обърна внимание, че с цветя в ръка му е неудобно да рони и по-добре да ги даде някому да ги подържи за малко. Но той не ги даде, дори внезапно се изплаши за цветята си, като че ли искаха да му ги отнемат, и като погледна гробчето и сякаш се увери, че всичко вече е направено, трохите са наронени, отведнъж неочаквано и дори съвсем спокойно се обърна и се помъкна към къщи. Крачките му обаче ставаха все по-чести и бързи, той почти се затича. Момчетата и Альоша бързаха след него.

— На мамичка цветенца, на мамичка цветенца! Обидихме мамичка! — възкликна изведнъж.

Някой му извика да си тури шапката, че е студено, но като чу, той, сякаш озлобен, запрати шапката си в снега и взе да повтаря: „Не ща шапка, не ща шапка!“ Момчето Смуров я взе и я понесе след него. Всички момчета до едно плачеха, а най-много Коля и онова момче, което беше открило Троя, и макар че Смуров с капитанската шапка в ръка също ужасно плачеше, той все пак успя почти на бегом да вдигне едно парче тухла, което се червенееше на снега, и да го хвърли по ято врабци, които бързо прелетяха наблизо. Разбира се, не улучи и продължи да тича плачешком. Насред пътя Снегирьов внезапно се спря, постоя половин минута, сякаш слисан от нещо, и изведнъж се обърна пак към черквата и хукна към изоставеното гробче. Но децата тутакси го догониха и го уловиха за дрехата от всички страни. Тогава той безсилен падна на снега като подкосен и почна да се блъска, да вика и да ридае. „Татенце, Илюшечка, мило татенце!“ Альоша и Коля почнаха да го вдигат, да го молят и придумват.

— Капитане, престанете, мъжественият човек трябва да го понесе — измънка Коля.

— Цветята ще смачкате — рече и Альоша, — а „мамичка“ ги чака, тя седи и плаче, дето одеве не й дадохте цветя от Илюшечка. Там е още леглото на Илюшечка…

— Да, да, при мамичка! — изведнъж си спомни пак Снегирьов. — Леглото му ще вдигнат, ще го вдигнат! — прибави той сякаш уплашен, че наистина ще го вдигнат, скочи и хукна пак към къщи. Но вече беше близо и всички дотичаха заедно. Снегирьов стремглаво отвори вратата и се хвърли с вопъл към жена си, на която преди малко се беше скарал така коравосърдечно.

— Мамичко, миличка, Илюшечка ти прати цветенца, ах, болните ти крачка! — викаше той, като й подаваше китка цветя, замръзнали и смачкани, докато се беше въргалял по снега. Но в същия миг видя пред леглото на Илюша, в ъгъла, ботушките му, подредени един до друг, току-що прибрани от хазайката — вехтички, пожълтели, разкривени ботушки с кръпки. Като ги видя, вдигна ръце и се спусна към тях, падна на колене, грабна едното ботушче и като долепи устни, почна жадно да го целува и да вика: „Татенце, Илюшечка, мило татенце, къде са ти краченцата?“

— Къде го отнесе ти, къде го отнесе? — изпищя със сърцераздирателен глас побърканата.

Зарида и Ниночка. Коля избяга от стаята, след него почнаха да излизат и другите момчета. Излезе най- сетне след тях и Альоша. „Нека се наплачат — каза той на Коля, — не можем, разбира се, да ги утешим. Ще почакаме малко и ще се върнем.“

— Да, не може, това е ужасно. — Потвърди Коля. — Знаете ли, Карамазов — изведнъж понижи глас той, за да не го чуе никой, — мене ми е много мъчно и бих дал всичко на света да би могъл да възкръсне.

— Ах, и аз също — каза Альоша.

— Как мислите вие, Карамазов, да дойдем ли довечера тук? Той сигурно ще се напие.

— Може и да се напие. Ще дойдем двамата с вас, само ние, и ще поседим някой и друг час с него, с майката и с Ниночка, защото, ако дойдем всички вкупом, пак ще им напомним всичко — посъветва го Альоша.

— Там сега хазайката готви трапеза — помен ли ще прави, нещо подобно, попът ще дойде; да се връщаме ли сега там, Карамазов, или не?

— Непременно — каза Альоша.

— Странно е всичко това, Карамазов, такава скръб и изведнъж някакви банички, колко е неестествено всичко това в нашата религия!

— Те там и сьомга ще ядат — обади се с висок глас момчето, което беше открило Троя.

— Аз ви моля сериозно, Карташов, да не се намесвате друг път с вашите глупости, особено когато никой не говори с вас и дори не желае изобщо да знае за вашето съществование — отряза го сърдито Коля. Момчето цяло пламна, но не се осмели да отвърне нищо. Междувременно всички вървяха бавно по пътечката и изведнъж Смуров извика:

— Ето Илюшиния камък, под който искаха да го погребат!

Всички се спряха смълчани при големия камък. Альоша погледна и цялата картина на онова, което Снегирьов бе му разказал за Илюшечка, как плачел, прегръщал баща си и викал: „Татанце, татенце, как те унизи той!“ — изведнъж изплува пред очите му. Нещо сякаш се разтърси в душата му. Той сериозно и важно