изгледа всички тия мили, светли лица на учениците, другари на Илюшечка, и изведнъж им каза:
— Господа, бих искал тук, на същото това място, да ви кажа две думи.
Момчетата го заобиколиха и веднага устремиха в него очакващи погледи.
— Господа, ние скоро ще се разделим. Аз ще бъда засега известно време с двамата си братя, от които единият ще отиде на заточение, а другият е на смъртно легло. Но скоро ще напусна тоя град може би за много дълго. И ние ще се разделим, господа. Затова нека си кажем тук, при Илюшиния камък, че никога няма да забравим, първо, Илюшечка, а, второ — няма да се забравим помежду си. И каквото и да стане с нас по- късно в живота, ако ще двайсет години да не се срещнем — все пак ще помним как погребахме горкото момче, което по-рано замервахме с камъни — помните ли, там, при моста? — а после всички така го обикнахме. Той беше чудесно момче, добро и храбро момче, чувствуваше накърнената чест и горчивата обида на баща си, заради която се и възбунтува. И така, първо, нека помним него, господа, през целия си живот. И дори да сме заети с най-важни неща, да постигнем почести или да изпаднем в някое голямо нещастие — все едно, никога не забравяйте как веднъж ни е било добре тук, на всички заедно, свързани с такова хубаво и добро чувство, което и нас е направило през това време на нашата любов към горкото момче може би по-добри, отколкото сме в същност. Гълъбчета мои — нека ви нарека така, гълъбчета, защото вие всички много приличате на тях, на тия хубави сиви птички, сега, в тази минута, когато гледам вашите добри, мили лица, — мили мои дечица, може би вие няма да разберете това, което ще ви кажа, защото аз често говоря доста неясно, но все пак ще го запомните и по-късно някога ще се съгласите с моите думи. Знайте, че няма нищо по-висше и по-силно, и по-здраво, и по-полезно занапред в живота от някой добър спомен, особено останал още от детството, от бащината къща. На вас ви говорят много за вашето възпитание, а пък един такъв красив, свят спомен, запазен от детството, може би в същност е най-доброто възпитание. Ако натрупа много такива спомени за предстоящия си живот, човек е спасен за цял живот. И дори ако само един такъв хубав спомен остане в нашето сърце — и той може да послужи някога за нашето спасение. Може би ще станем после дори зли, дори няма да сме в състояние да устоим на лошите постъпки, ще се смеем на човешките сълзи и на ония хора, които ще казват, както одеве Коля извика: „Искам да пострадам за всички хора“ — и над такива хора може би злобно ще се глумим. Но все пак, колкото и да сме зли — не дай Боже, — но щом си спомним как сме погребвали Илюша, как сме го обичали през последните дни и как ей сега сме си приказвали така приятелски и всички заедно пред този камък, тогава и най- жестокият човек от нас, и най-присмехулният, ако станем такива, все пак няма да посмее вътре в себе си да се присмее, че е бил той самият добър и мил в тая минута! Нещо повече, може би тъкмо този спомен ще го спре от някое голямо зло и той ще се опомни и ще каже: „Да, аз бях тогава добър, смел и честен.“ Нека се подсмихне вътрешно, няма нищо, човек често се присмива на доброто и хубавото; то е само от лекомислие; но аз ви уверявам, господа, че щом се подсмихне, веднага ще каже в сърцето си: „Не, лошо направих, че се подсмихнах, защото на това не бива да се смее човек!“
— Така ще бъде непременно, Карамазов, аз ви разбирам, Карамазов! — извика Коля и очите му блеснаха. Момчетата се развълнуваха и също искаха да кажат нещо, но се сдържаха и продължиха да гледат внимателно и с умиление оратора.
— Говоря това за в случай, че станем лоши — продължи Альоша, — но защо да ставаме лоши, нали така, господа? Нека бъдем, първо и преди всичко, добри, после честни, а после — нека никога не се забравяме. Пак повтарям това. Аз ви се заклевам, господа, че няма да забравя никого от вас; всяко лице, което сега, в тази минута, ме гледа, аз ще си го спомня, ако ще и след тридесет години. Одеве Коля каза на Карташов, че уж не сме искали да знаем „за неговото съществование.“ Та нима аз мога да забравя, че Карташов съществува на света и че ето той не се изчервява вече както тогава, когато откри Троя, а ме гледа със своите чудесни, добри, весели очички. Господа, мили мои господа, нека всички бъдем великодушни и смели като Илюшечка, умни, смели и великодушни като Коля (но който ще стане много по-умен, когато порасне), да бъдем така срамежливи, но умни и мили като Карташов. Но защо говоря за тях двамата? Всички вие, господа, сте ми мили отсега нататък, всички ви аз ще скътам в сърцето си, а вас моля да скътате и мене във вашите сърца! Е, а кой ни събра в това добро и хубаво чувство, за което сега винаги, цял живот ще си спомняме и искаме да си спомняме, кой друг освен Илюшечка, доброто момче, милото момче, скъпото ни момче вовеки виков! Нека не го забравяме никога, вечна му и чиста памет в нашите сърца, от нине и вовеки веков!
— Да, да, вечна, вечна му памет! — извикаха всички момчета със своите звънливи гласове, с умилени лица.
— Нека помним и лицето му, и дрехите му, и сиромашките му ботушки, и малкия му ковчег, и нещастния му грешен баща, и как смело той беше въстанал сам срещу целия клас заради него!
— Ще помним, ще помним! — извикаха пак момчетата. — Той беше храбър, той беше добър!
— Ах, как го обичах! — възкликна Коля.
— Ах, дечица, ах, мили приятели, не се страхувайте от живота! Колко е хубав животът, когато извършиш нещо хубаво и правдиво.
— Да, да — възторжено повториха момчетата.
— Карамазов, ние ви обичаме! — извика неудържимо един глас, като че ли на Карташов.
— Обичаме ви, обичаме ви — подзеха всички. На мнозина очите се насълзиха.
— Ура за Карамазов! — възторжено викна Коля.
— И вечна памет на покойното момче! — с чувство прибави пак Альоша.
— Вечна памет! — подзеха пак момчетата.
— Карамазов! — извика Коля, — нима наистина религията казва, че ние всички ще възкръснем и ще оживеем, и ще се видим пак316 всички, и Илюшечка?
— Непременно ще възкръснем, непременно ще се видим и весело, радостно ще си разкажем всичко, което е било — отговори Альоша, полузасмян, полувъзторжен.
— Ах, колко хубаво ще бъде! — извика Коля.
— А сега край на приказките и да отидем на помена. Не се смущавайте, че ще ядем банички. Така е от памтивека, това е нещо вечно и в него има нещо хубаво — засмя се Альоша. — Хайде, да вървим! Ето, сега вървим ръка за ръка…
— И вечно така, цял живот ръка за ръка! Ура за Карамазов! — още веднъж възторжено викна Коля и още веднъж всички момчета подеха неговия вик.
Информация за текста
© 1879 Фьодор Достоевски
© Димитър Подвързачов, превод от руски
© Симеон Андреев, превод от руски
Фёдор Достоевский
Братья Карамазовы, 1879
Сканиране: noisy, 2009
Разпознаване и редакция: NomaD, 2009–2010
Издание:
Ф. М. Достоевски. Събрани съчинения в 12 тома. Том IX
Братя Карамазови. Роман в четири части с епилог
Руска. Четвърто издание
Редактор: София Бранц
Художник: Кирил Гогов
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Олга Стоянова
