мрази“ — помисли си Альоша. Искаше му се това да е само „понякога“. В последните думи на Катя той долови предизвикателство, но не му отговори.
— Аз ви повиках днес именно за това, да ми обещаете, че ще го придумате. Или и според вас бягството ще бъде нечестно, недоблестно или какво още… нехристиянско, а? — добави Катя с още по-голямо предизвикателство.
— Не, напротив. Аз ще му кажа всичко… — измънка Альоша. — Той ви вика днес да дойдете при него — внезапно изтърси той и твърдо я погледна в очите. Тя потръпна цяла и леко се отдръпна от него на канапето.
— Мене… нима е възможно? — пошепна тя и пребледня.
— Възможно е и трябва! — настойчиво и цял оживен подзе Альоша. — Вие сте му много необходима, именно сега. Аз нямаше да ви заговоря за това и да ви измъчвам преждевременно, ако не беше необходимо. Той е болен, той е като побъркан, все моли да отидете. Не ви вика да се помирявате, само да отидете и да се покажете на прага. Много се е променил оттогава. Разбира как безкрайно е виновен пред вас. Няма да ви иска прошка: „Невъзможно е да ми се прости“ — казва той самият, а иска само да се покажете на прага…
— Вие изведнъж ме… — пошепна Катя — всички тези дни все предчувствувах, че ще дойдете с това… Знаех, че той ще ме повика!… Но невъзможно е!
— Макар и невъзможно, направете го. Помислете, той за пръв път е потресен колко ви е оскърбил, за пръв път в живота си, никога не го е разбирал толкова дълбоко. Той казва: ако тя откаже да дойде, „цял живот вече ще бъда нещастен“. Чувате ли: осъденият на двадесет години каторга се готви още да бъде щастлив — не ви ли е жал? Помислете: вие ще посетите един невинно унищожен — изрече Альоша предизвикателно, — неговите ръце са чисти, те не са опръскани с кръв! Заради безкрайното негово бъдещо страдание го посетете сега! Идете, изпратете го в мрака… изправете се на прага — само това… Та вие сте длъжна
— Длъжна съм, но… не мога — сякаш изстена Катя, — той ще ме гледа… не мога.
— Вашите очи трябва да се срещнат. Как ще живеете цял живот, ако не се престрашите сега?
— По-добре да страдам цял живот.
— Вие сте длъжна да отидете, вие сте
— Но защо днес, защо сега?… Не мога да оставя болния…
— За една минута можете, то ще бъде само за една минута. Ако не отидете, той ще се поболее. Не ви лъжа, съжалете го!
— Мене ме съжалете! — горчиво го упрекна Катя и заплака.
— Значи, ще отидете! — продума твърдо Альоша, като видя сълзите й. — Аз отивам да му кажа, че сега ще дойдете.
— Не, за нищо на света не му казвайте! — извика уплашена Катя. — Аз ще отида, но не му казвайте предварително, защото ще отида, но може би няма да вляза… Още не знам…
Гласът й пресекна. Тя едва дишаше. Альоша стана да си върви.
— Ами ако срещна някого там? — изведнъж проговори тихо тя и пак пребледня цялата.
— Затова именно трябва още сега, за да не срещнете никого. Никой няма да има, истина ви казвам. Ще ви чакаме — настойчиво завърши той и излезе от стаята.
II. За минутка лъжата стана истина
Той забърза към болницата, дето сега лежеше Митя. На втория ден след решението на съда се разболя от нервна треска и го изпратиха в нашата градска болница, в арестантското отделение. Но доктор Варвински по молба на Альоша и мнозина други (Хохлакова, Лиза и др.) настани Митя не при арестантите, а отделно, в същата стаичка, където по-рано лежа Смердяков. Наистина в края на коридора стоеше часовой, а прозорецът беше с решетка и Варвински можеше да бъде спокоен за снизхождението, което беше направил не съвсем законно, но той беше добър и състрадателен младеж. Разбираше колко е тежко за човек като Митя изведнъж направо да прекрачи в обществото на убийци и мошеници и че трябва първо да свикне. А посещения на роднини и познати бяха разрешили и докторът, и надзирателят, и дори околийският, всички. Но през тези дни го посетиха само Альоша и Грушенка. На два пъти прави опит да го види Ракитин; но Митя настойчиво помоли Варвински да не го пуска.
Альоша го завари седнал на леглото, с болничен халат, малко трескав, главата му обвита с кърпа, намокрена с вода и оцет. Той погледна влезлия Альоша с неопределен поглед, но в него все пак пробягна сякаш някакъв страх.
Изобщо от процеса насам беше станал страшно умислен. Понякога мълчеше по половин час, като забравяше, че има човек при него. А ако излезеше от тази умисленост и почнеше да говори, заговаряше винаги някак внезапно и винаги не за онова, което наистина трябваше да каже. Понякога гледаше брат си със състрадание. С Грушенка му беше като че ли по-леко, отколкото с Альоша. Наистина той с нея почти не говореше, но щом влезеше тя, цялото му лице светваше от радост. Альоша мълчаливо седна до него на леглото. Този път той чакаше Альоша тревожно, но не посмя нищо да попита. Смяташе, че е немислимо Катя да се съгласи да дойде, и в същото време чувствуваше, че ако тя не дойде, ще стане съвсем невъзможно. Альоша разбираше неговите чувства.
— Пък Трифон — заприказва Митя неспокойно — Борисич де, казват, бил разсипал целия си хан: вдигал дюшемето, къртил дъските, целия „чардак“, казват, направил на трески — все имането търсел, ония пари, хиляда и петстотин рубли, за които прокурорът каза, че съм ги скрил там. Щом се върнал, казват, и веднага почнал да върши щуротии. Така му се пада на тоя мошеник! Тукашният пазач ми го разказа вчера; той е оттам.
— Слушай — рече Альоша, — тя ще дойде, но не знам кога, може днес, може тези дни, не знам, но ще дойде, ще дойде, бъди сигурен.
Митя трепна, понечи като че ли да каже нещо, но си замълча. Това съобщение страшно му подействува. Личеше, че мъчително копнее да научи подробности за разговора, но че пак не смее да попита веднага: всяка жестокост или презрителност от страна на Катя би била за него в тая минута като удар с нож.
— Знаеш ли какво каза тя между другото: да ти успокоя непременно съвестта за бягството. Ако дори Иван не оздравее дотогава, тя лично ще се заеме с тази работа.
— Ти вече си ми го казвал — обади се Митя замислен.
— А ти си го преразказал на Груша — отбеляза Альоша.
— Да — призна Митя. — Тя няма да дойде тази сутрин — плахо погледна той брат си. — Ще дойде чак довечера. Щом й казах вчера, че Катя действува, млъкна и изкриви уста. Само пошепна: „Нека!“ Разбра, че е нещо важно. Не посмях да я мъча повече. Тя вече разбира, струва ми се, че онази обича Иван, а не мене.
— Дали? — възкликна Альоша.
— Пък може и да не е така. Само че тя няма да дойде тази сутрин — побърза още веднъж да съобщи Митя, — аз й възложих една поръчка… Да знаеш, брат ни Иван ще надмине всички ни. Пред него е животът, не пред нас. Той ще оздравее.
— Представи си, Катя, макар да трепери за него, но почти не се съмнява, че той ще оздравее — каза Альоша.
— Значи, убедена е, че ще умре. Само от страх е уверена, че ще оздравее.
— Брат ни има силен организъм. И аз много се надявам, че ще оздравее — изговори тревожно Альоша.
— Да, той ще оздравее. Но тя е сигурна, че ще умре. Много мъка й се събра…
Настъпи мълчание. Нещо много важно измъчваше Митя.
— Альоша, ужасно обичам Груша — рече той изведнъж с разтреперан, пълен със сълзи глас.
— Няма да я пуснат там при тебе — подзе веднага Альоша.
— И виж какво още исках да ти кажа — продължи Митя и гласът му изведнъж някак зазвънтя, — ако почнат да ме бият по пътя или там, аз няма да им се дам, ще убия някого и ще ме застрелят. Та това са
