двайсет години! Още оттука започват да ми говорят на ти. Стражарите ми говорят на ти. Цяла нощ лежах и се съдих сам: не съм готов! Не мога да приема! Исках да пея „химн“, а едно стражарско „ти“ не мога да изтърпя! За Груша всичко бих изтърпял, всичко… освен впрочем побой… Но няма да я пуснат
Альоша се усмихна леко.
— Слушай, брате, веднъж завинаги — каза той, — виж какво мисля аз. И ти знаеш, че няма да те излъжа. Слушай прочее: ти не си готов, този кръст не е за тебе. Не само това: не ти е и нужен, както не си готов, такъв великомъченически кръст. Ако беше убил баща ни, щях да съжалявам, че отхвърляш своя кръст. Но ти си невинен и такъв кръст е прекалено много за тебе — Ти искаше чрез мъката да възродиш в себе си друг човек; според мене помни само винаги, през целия си живот и където и да избягаш, за този друг човек — това е достатъчно за тебе. Това, дето не си приел голямата кръстна мъка, ще ти послужи само да почувствуваш у себе си още по-голям дълг и с това непрестанно чувство занапред цял живот ще помагаш за своето възраждане, може би повече, отколкото ако би отишъл там. Защото там няма да издържиш и ще възроптаеш и може би наистина ще кажеш най-накрая „Аз платих.“ Адвокатът в това отношение каза истината. Не е всеки за бремена тежки314, за някои те са невъзможни… Ето ти моите мисли, ако са ти толкова нужни. Ако за твоето бягство трябваше да отговарят другите: офицери, войници, нямаше да ти „позволя“ да бягаш — усмихна се Альоша. — Но казват и твърдят (лично етапният е говорил с Иван), че ако мине добре, няма да носят голяма отговорност и може да се отърват леко. Разбира се, нечестно е да се подкупва, дори и в такъв случай, но тука вече за нищо на света няма да съдя, всъщност защото, ако например Иван и Катя биха ми възложили на мене да уредя това за тебе, знам, че щях да отида и да подкупя; казвам ти го честно. Затова не съм ти съдия, както и да постъпиш. Но знай, че и няма да те осъдя никога. Пък и странно, как ли бих могъл в тези неща да ти бъда съдия? Ето, сега вече, струва ми се, разгледах всичко.
— Да, но аз ще се осъдя! — извика Митя. — Ще избягам, това е решено и без тебе: може ли Митка Карамазов да не избяга? Затова пък сам ще се осъдя и там ще изкупувам греха си навеки! Нали така говорят йезуитите, нали? Както ние сега с тебе, а?
— Така — усмихна се кротко Альоша.
— Аз те обичам, защото винаги казваш цялата истина и нищо не криеш! — радостно засмян извика Митя. — Значи, пипнах моя Альошка в йезуитство! Трябва да те разцелувам за това, разбра ли! Слушай сега и останалото, ще отворя пред тебе и другата половина на душата си! Ето какво съм намислил и решил: дори да избягам, и то с пари и с паспорт, и дори в Америка, окуражава ме мисълта, че не за радост ще избягам, не за щастие, а наистина на друга каторга, не по-лоша може би от тая! Не по-лоша, Алексей, истина ти казвам, не по-лоша! Тази Америка, дявол да я вземе, още отсега я мразя. Макар че Груша ще бъде с мене, но погледни я: че мяза ли ти на американка! Тя е рускиня, цяла, до мозъка на костите си рускиня, ще затъгува по майката родна земя и аз час по час ще виждам, че заради мене страда, заради мене е понесла този кръст, а какво е виновна тя? Пък и аз нима ще понеса тамошните смрадливци, макар да са може би до един по-свестни от мене? Мразя я тази Америка още отсега! И ако ще дори до един да са там някакви машинисти невиждани или каквото ще — по дяволите, не са мои хора, не са ми по душата. Аз обичам Русия, Алексей, руския бог обичам, макар аз самият да съм подлец! Та нали ще издъхна там! — извика той изведнъж с пламнали очи. Гласът му се разтрепери от сълзи.
— Виж сега какво съм решил, Алексей, слушай! — почна той пак, потиснал вълнението. — С Груша ще отидем там — и веднага почваме да орем, да работим, при дивите мечки, сами, в най-затънтеното. Зер и там ще се намери някое най-затънтено място. Там, казват, имало още червенокожи, някъде там, на края на хоризонта, та ще отидем в този край, при последните мохикани. И — веднага почваме граматиката, и аз, и Груша. Работа и граматика, и така към три години. През тези три години ще научим английски като същински англичани. И щом го научим — сбогом, Америка! Пристигаме тук, в Русия, американски граждани. Не се безпокой, тука в това градче хич няма да се мернем. Ще се скрием някъде по-далечко, на север или на юг. Дотогава аз ще се променя, тя също, там, в Америка, някой доктор ще ми направи някоя брадавица, нали са механици. Ако не, аз ще си избода едното око, ще си пусна дълга брада, побеляла (по Русия ще побелея дотогава) — може и да не ме познаят. Пък и да ме познаят, нека ме заточат, все едно, значи, не ми било писано! Тука пак в някое затънтено място ще орем земята, а аз цял живот ще се преструвам на американец. Затова пък ще умрем на родна земя. Това е моят план и той е неотменим. Одобряваш ли го?
— Одобрявам го — каза Альоша, защото не искаше да му противоречи.
Митя помълча малко и изведнъж каза:
— Ама как го извъртяха в съда, а? Как го извъртяха!
— И да не бяха го извъртели, все едно, щяха да те осъдят — рече Альоша и въздъхна.
— Да, омръзнах на тукашната публика! Господ да им прощава, но ми е тежко — изстена Митя страдалчески.
Пак помълчаха малко.
— Альоша, убий ме още сега! — извика той изведнъж. — Ще дойде ли тя сега, или не, кажи ми! Какво каза? Как го каза?
— Каза, че ще дойде, но не знам дали днес. Не й е лесно и на нея! — каза Альоша и погледна плахо брат си.
— А, има си хас, как ще й е лесно! Альоша, ще полудея от тази мисъл. Груша все ме гледа. Разбира. Боже Господи, вразуми ме: какво искам? Катя искам! Разбирам ли какво искам? Неудържимост карамазовска, нечестива! Не, за страдание не съм способен! Подлец съм — и толкова!
— Ето я! — извика Альоша.
В този миг внезапно на прага се появи Катя. За миг тя се спря, оглеждайки Митя с някакъв невиждащ поглед. Митя стремително скочи на крака, по лицето му се изписа уплаха, той пребледня, но веднага плаха, молеща усмивка затрептя на устните му и той изведнъж неудържимо протегна към Катя двете си ръце. Като видя това, тя стремително се спусна към него. Тя го улови за ръцете и почти насила го сложи да седне на леглото, седна до него и без да пуска ръцете му, силно и конвулсивно ги стискаше. На няколко пъти двамата понечваха да кажат нещо, но се спираха и пак мълчаливо, напрегнато, като приковани, със странна усмивка се гледаха; така минаха около две минути.
— Прости ли ми, или не? — пошепна най-сетне Митя и в същия миг се обърна към Альоша и с разкривено от радост лице му викна: — Чуваш ли какво питам, чуваш ли?
— За това точно те обичах, че си с великодушно сърце! — изведнъж извика Катя. — Пък и не искай ти моята прошка, ами аз твоята; все едно, и да ми простиш, и да не ми простиш — за цял живот в душата ми ще останеш рана, а аз в твоята — така трябва да бъде… — Тя се спря да си поеме дъх.
— Знаеш ли за какво дойдох? — бързо и истерично започна отново. — Нозете ти да прегърна, ръцете ти да стисна, ей така, до болка, помниш ли, както в Москва ти ги стисках, пак да ти кажа, че ти си мой бог, моя радост, да ти кажа, че безумно те обичам — сякаш изстена тя от мъка и внезапно впи жадно устни в ръката му. Сълзи бликнаха от очите й.
Альоша стоеше безмълвен и смутен; той никак не беше очаквал това, което видя.
— Любовта мина, Митя — започна пак Катя, — ала скъпо ми е до болка онова, което мина! Това да го знаеш завинаги. Но сега, за една минутка, нека бъде онова, което можеше да бъде — с изкривена усмивка пошепна тя, вгледана пак радостно в очите му. — И ти сега обичаш друга, и аз обичам друг, но въпреки всичко тебе ще обичам вечно, а ти — мене, знаеш ли това? Чуваш ли, обичай ме, през целия си живот ме обичай! — възкликна тя с някакъв почти застрашителен трепет в гласа.
— Ще те обичам и… знаеш ли, Катя — заговори й Митя, като си поемаше дъх на всяка дума, — знаеш ли, аз тогава, преди пет дни, оная вечер те обичах… Когато падна и те изнесоха… Цял живот! Така и ще бъде, така ще бъде вечно…
Така си шепнеха двамата думи почти безсмислени и екзалтирани, които може би дори не бяха истина, но в този миг всичко беше истина и те самите си вярваха безкрайно.
— Катя — изведнъж възкликна Митя, — вярваш ли, че аз съм убил? Знам, че сега не вярваш, но тогава… когато даваше показанията… Нима, нима си вярвала!
— И тогава не вярвах! Никога не съм вярвала! Мразех те и изведнъж си внуших, в онзи миг… Когато давах показанията… внуших си го и си вярвах… а когато свърших показанията, веднага пак престанах да вярвам. Знай всичко това. Забравих, че съм дошла да се накажа! — заговори тя с някакъв отведнъж съвсем
