type='note'>65 Имаше един такъв углавен процес; бяха го убили в едно блудилище — така май се наричат при вас тия места, — убили го и го ограбили и въпреки почтените му години, заковали го в един сандък и от Петербург в Москва го изпратили в багажен вагон, с номер. А когато го заковавали, блудниците-танцувачки пеели песни и свирели на гусли, тоест на фортопляси, та този е същият фон Зон. Той е възкръснал от мъртвите, така ли е, фон Зон?
— Но какво е това? Как така! — чуха се гласове в групата на йеромонасите.
— Да си вървим! — извика Пьотър Александрович, като се обърна към Калганов.
— Не, не, моля! — прекъсна го с писклив глас Фьодор Павлович и направи още една крачка навътре в стаята. — Нека и аз да се доизкажа. Там, в килията, ме одумвахте, че съм се държал непочтително, а именно, дето съм се обадил за кротушките. Пьотър Александрович Миусов, моят роднина, обича в думите да има plus de noblesse que de sincerite66, а аз, обратно, обичам в моята реч да има plus de sincerite que de noblesse67 и плюя на noblesse68! Така ли е, фон Зон? Моля, отче игумене, аз, макар да съм шут и да се представям за шут, но съм рицар на честта и искам да се изкажа. Да, аз съм рицар на честта, а Пьотър Александрович е с едното наранено самолюбие и нищо повече. А аз може затова именно да съм дошъл тука — за да видя и да се изкажа. Имам тука син Алексей, който се спасява; аз съм баща, аз се грижа за неговата съдба и съм длъжен да се грижа. Досега слушах и се преструвах и кротко наблюдавах, но сега искам да ви изиграя и последното действие на представлението. Защото, как е у нас? У нас което падне, там си остава. У нас падне ли нещо веднъж, завинаги ще си остане там. Да, ама не! Аз пък искам да стана. Отци свети, възмутен съм от вас. Изповедта е велико тайнство, пред което и аз благоговея и съм готов да падна по очи, а пък там, в килията, всички падат на колене и се изповядват гласно. Та нима е позволено гласно да се изповядваш? Светите отци са въвели изповядването на ухо, само тогава изповедта ви ще бъде тайнство и така е от най-древни времена. А иначе как ще му обясня пред всички, че аз например така и така… с една дума, така и така де, нали разбирате? Зер понякога е неприлично и да се каже. Че това е направо скандал! Не, отци, с вас тук човек май ще стане хлист69… При пръв удобен случай ще пиша в синода, а сина си Алексей ще го прибера…
Тук нота бене. Фьодор Павлович беше подушил нещо. Имаше по едно време злобни сплетни, които стигнаха чак до архиерея (не само за нашия, но и за другите манастири, където беше въведено старчеството), че вече прекалено много се тачели старците, дори в ущърб на игуменския сан, и че, между другото, старците злоупотребявали с тайнството на изповедта и пр., и пр. Обвинения нелепи, които още на времето отпаднаха от само себе си и у нас, и навсякъде. Но проклетият дявол, който беше хванал и теглеше за собствените му нерви Фьодор Павлович все по-дълбоко и по-дълбоко към позорните глъбини, му подсказа това някогашно обвинение, от което Фьодор Павлович дори нищо не разбираше. А и да го изкаже грамотно не можа, още повече, че този път никой в килията на стареца не беше падал на колене и не беше се изповядвал гласно, така че Фьодор Павлович не би могъл да види нищо подобно и приказваше само по стари слухове и сплетни, които криво-ляво си беше спомнил сега. Но след като изрече цялата тази глупост, усети, че е забъркал голяма каша, и изведнъж пожела незабавно да докаже на слушателите, а най-вече на самия себе си, че това, което беше казал, никак не е глупост. И макар да знаеше много добре, че с всяка последвала дума ще добавя все по-големи и по-нелепи глупости към казаните, обаче не можа вече да се овладее и все едно че полетя към пропаст.
— Каква низост! — извика Пьотър Александрович.
— Простете — каза изведнъж игуменът. — Казано е още едно време: „И начат глаголати на мя многая некая, даже и до скверних некиих вещей. Аз же вся слышав, глаголах в себе си: се врачество Исусово есть и послал исцелити тщеславную душу мою.“ И затова ние ви благодарим с покорност, скъпоценни гостенино!
И той се поклони на Фьодор Павлович до пояс.
— Е — е — е! Лицемерна набожност и стари фрази! Стари фрази и стари жестове! Старата лъжа и казионщината на земни поклони! Знаем ги ние тези поклони! „Целувки по устата, мечове в гърдите“70, като в „Разбойници“ на Шилер. Не обичам отци, фалша, а искам истината! Но истината не е в кротушките и аз го казах това! Отци монаси, защо постите? Защо чакате награда на небесата заради това? Че за такава награда и аз съм съгласен да постя! Не, монахо свети, ти бъди добродетелен в живота, принеси полза на обществото, без да се затваряш в манастира на готова прехрана и без да очакваш награда там, горе — така май е по-трудничко. И аз мога, отче игумене, да подреждам думи. Какво са приготвили тука? — приближи се той до трапезата. — Стар портвайн „Фактори“, медовина с фирмата на братя Елисееви, я ги виж отците! Май не е като кротушките. Я гледай какви бутилчици са наредили отците, хе-хе-хе! А кой е набавил всичко това за тук? Руският мужик, труженикът, който с мазолестите си ръце носи тук припечелената си пара, къса я от залъка на семейството си и от нуждите държавни! Та вие, отци свети, бозаете от народа!
— Това е вече съвсем недостойно от ваша страна — промълви отец Йосиф.
Отец Паисий упорито мълчеше. Миусов бързо излезе, а след него и Калганов.
— Е, отци, и аз ще последвам Пьотър Александрович! Никога вече няма да дойда при вас, на колене ще ми се молите, но няма да дойда. Изпратих ви хиляда рублички. И вие сега пак точите зъби, хе-хе-хе! Не, не давам повече. Ще си отмъстя за отминалата си младост, за всичките си унижения! — И той почна да удря с юмрук по масата в порив на престорено чувство. — Много е значело това манастирче в моя живот! Много горчиви сълзи съм пролял заради него. Вие жена ми, припадничавата, настроихте против мене. Вие на седем събора ме проклехте71, из цялата околия ме разнесохте! Стига толкова, отци, днес е век либерален, век на параходите и железниците. Нито хиляда, нито сто рубли, нито сто копейки — нищо няма да получите от мене!
Пак нота бене. Никога и никакво особено значение не бе имал нашият манастир в неговия живот и никакви горчиви сълзи не бе проливал заради него. Но той дотам се увлече в престорените си сълзи, че за миг едва не повярва сам на себе си; дори щеше да заплаче от умиление; но същия миг почувствува, че е време да приключва. Като чу злобната му лъжа, игуменът наведе глава и пак произнесе внушително:
— Казано е също: „Претерпи смотрительне находящее на тя невольно безчестие, е радостию и да не смутишися, ниже возненавидиши безчестящего тя.“ Така ще постъпим и ние.
— Е-е-е, вознепщехами и прочие галиматии! Непщуйте си отци, пък аз си отивам.72 А моя син Алексей сега го вземам с родителската си власт вовеки. Иван Фьодорович, почтителни мой сине, позволете да ви заповядам да ме последвате! Фон Зон, какво ще оставаш тук! Ела при мене в града. У дома е весело. Няма и един километър път и вместо дървено масло ще ти предложа прасенце с каша; ще си хапнем; коняче ще пием, после ликьорче; и мамуровка73 има… Ей, фон Зон, не си бягай от късмета!
Той излезе навън с викове и жестикулации. Тъкмо в този миг го видя Ракитин да излиза и го посочи на Альоша.
— Алексей! — извика отдалече баща му, като го съзря. — Още днес се пренасяш у дома окончателно, и възглавницата, и дюшека си вземи, сянка от теб да не остане тук!
Альоша се спря като втрещен, наблюдавайки сцената мълком и внимателно. В това време Фьодор Павлович се качи в каляската, а подир него, дори без да се обърне към Альоша за сбогом, мълчаливо и намръщено понечи да се качи и Иван Фьодорович. Но в този момент стана още една палячовска и почти невероятна сцена, която допълни епизода. Изведнъж пред стъпалото на каляската се появи помешчикът Максимов. Той дотърча запъхтян да не ги изпусне. Ракитин и Альоша го видяха, като тичаше. Той така бързаше, че от нетърпение вече си вдигаше крака на стъпалото, на което още стоеше левият крак на Иван Фьодорович, и като се улови за каляската, почна да подскача, за да се качи.
— И аз, и аз ще дойда с вас! — викаше той, подскачаше и се смееше със ситен весел смях, с блаженство на лицето и готов на всичко. — Вземете и мене!
— Е, не ви ли казах — възторжено извика Фьодор Павлович, — че това е фон Зон! Че това е същинският възкръснал от мъртвите фон Зон! Но как се измъкна оттам? Какво изфонзони там и как можа да напуснеш обяда? За това трябва голямо дебелоочие. И мене ме бива, ама аз, братко, се чудя и на тебе! Скачай, скачай по-скоро! Пусни го, Ваня, ще стане весело. Той ей тук някак в краката ни ще се свие. Ще се свиеш, фон Зон, нали? Или на капрата, при кочияша да го сложим?… Я скочи на капрата, фон Зон!
Но Иван Фьодорович, който вече беше седнал на мястото си, изведнъж мълком и с всичка сила блъсна
