тогава още млада жена, изскочи пред хорото и подкара „руската“75 по особен начин, не по селски като женорята, а както бе танцувала като прислужница у богатите Миусови в домашния им театър в имението, където изписан от Москва учител по танци обучаваше актьорите. Григорий видя как се разигра жена му и в къщи след един час й даде урок, като й пооскуба малко косите. Но с това се свършиха веднъж за винаги побоищата и не се повториха никога вече, пък и Марфа Игнатиевна се зарече оттогава да не танцува.
Деца Бог не им даде, имаха едно детенце, но то почина. А Григорий явно обичаше децата, дори не го криеше, тоест не се срамуваше да го проявява. Дмитрий Фьодорович остана на неговите грижи, когато Аделаида Ивановна избяга, още тригодишно дете, и той се занимава с него почти цяла година, сам го решеше е гребенче, сам дори го къпеше в коритото. После се грижеше и за Иван Фьодорович, и за Альоша, за което именно изяде плесницата; но всичко това вече го разправих. Собственото му детенце пък го порадва само с надежда, докато Марфа Игнатиевна беше още бременна. А когато се роди, хвърли сърцето му в скръб и ужас. Защото момченцето му се роди с шест пръста. Това така смаза Григорий, като го видя, че той не само мълча чак до кръщенето, но дори нарочно ходеше да мълчи в градината. Беше пролет, цели три дни копа лехи в бостана в градината. На третия ден трябваше да се кръсти новороденото; Григорий дотогава беше измислил вече нещо. Като влезе в къщурката, дето беше се събрало духовенството и бяха надошли гости, а освен това и самият Фьодор Павлович, който дойде лично в качеството си на кръстник, той изведнъж заяви, че детето „хич не трябва и да се кръщава“ — заяви го тихо, не се впусна в много обяснения, едва цедеше думите и само тъпо и втренчено гледаше свещеника.
— Защо така? — с весело учудване се осведоми свещеникът.
— Защото е… дракон — изломоти Григорий.
— Как дракон, какъв дракон?
Григорий помълча малко.
— Станало е смешение на природата… — изломоти той, макар и твърде неясно, но доста твърдо и явно не желаейки да се разпростира повече.
Посмяха се и, разбира се, кръстиха горкото детенце. Григорий се молеше над купела усърдно, но не промени мнението си за новороденото. Впрочем не попречи на нищо, само дето двете седмици, докато живя болнавото дете, почти не го поглеждаше, дори не искаше да го забелязва и най-често излизаше от къщицата. Но когато момченцето след две седмици почина от млечница, сам го положи в ковчега, с дълбока скръб го гледаше и когато засипаха плиткото му, мъничко гробче, падна на колене и се поклони пред гробчето доземи. Оттогава много години нито веднъж не спомена за детето си, пък и Марфа Игнатиевна нито веднъж не спомена пред него за детето си, а когато се случеше да заговори с някого за своето „детенце“, говореше шепнешком, дори и да го нямаше там Григорий Василиевич. Както разправяше Марфа Игнатиевна, точно след това гробче вече почнал да се занимава главно с „божествени работи“, четял Чети-Минеите, повечето пъти наум и сам, като винаги си слагал големите сребърни кръгли очила. Рядко четеше на глас, само през велики пости. Обичаше Книгата на Йов, беше намерил отнякъде препис от словата и проповедите на „богоносния отец наш Исаака Сирина“76, четеше го упорито дълги години, почти нищичко не разбираше от него, но може би точно затова най-много ценеше и обичаше тази книга. Напоследък беше почнал да се вслушва и да вниква в хлистовщината, за което беше му се представил случай по съседство, явно беше потресен, но не намери за благоразумно да смени вярата. Начетеността в „божественото“, разбира се, придаде на физиономията му още по-голяма важност.
Може би беше склонен към мистицизъм. А пък сякаш нарочно случаят с появата на бял свят на неговата шестопръста рожба и смъртта й съвпаднаха с друг един твърде странен, неочакван и оригинален случай, който остави в душата му, както веднъж по-късно сам се изрази, „печат“. Тъй се случи, че в същия ден, когато погребаха шестопръстото детенце, Марфа Игнатиевна се събуди посред нощ и чу нещо като плач на новородено дете. Тя се изплаши и събуди мъжа си. Той се ослуша и отбеляза, че по-скоро някой стене, „невям жена“. Стана и се облече; беше доста топла майска нощ. Като излезе пред вратата, ясно чу, че стоновете идат откъм градината. Но градината нощно време се заключваше отвън с катинар и не можеше да се влезе в нея отникъде освен този вход, защото цялата градина беше заобиколена с як и висок стобор. Като се върна в къщи, Григорий запали фенера, взе градинския ключ и без да обръща внимание на истеричния ужас на съпругата си, която все още твърдеше, че чувала детски плач и че сигурно нейното момченце я вика, отиде мълком в градината. Там проумя вече, че стоновете идват откъм банята, която се намираше в градината, близо до портичката, и че наистина стене жена. Като отвори банята, видя зрелище, пред което се втрещи: градската юродива, която се скиташе из улиците и я знаеше целият град, по прякор Лизавета Смрадливата, се беше вмъкнала в банята им и току-що беше родила отроче. Отрочето лежеше до нея, а тя умираше редом с него. За говорене — нищо не говореше, защото и без това не знаеше да говори. Но всичко това би трябвало да се разясни отделно.
II. Лизавета Смрадливата
Във всичко това имаше едно особено обстоятелство, което дълбоко потресе Григорий, като затвърди у него окончателно едно неприятно и отвратително старо подозрение. Тази Лизавета Смрадливата беше много дребно момиче, „две педи“, както умилително си спомняха за нея след смъртта й много от богомолните бабички в нашето градче. Двадесетгодишното й лице, здраво, широко и румено, беше съвсем идиотско; погледът на очите — неподвижен и неприятен, макар и хрисим. Ходеше цял живот, лете и зиме, боса и само по една конопена риза. Почти черната й коса, извънредно гъста, къдрава като на овен, стоеше на главата й като някаква грамадна шапка. Освен това винаги беше замърсена с пръст, с кал, със залепнали по нея листенца, трески, талаш, защото спеше винаги на земята и в калта. Баща й беше бездомният, разорен и нефелен еснаф Иля, впиянчен човек, който преживяваше вече много години като работник при едни заможни господари, също нашенци еснафлии. Майката на Лизавета беше починала отдавна. Вечно болнавият и злобен Иля нечовешки биеше Лизавета, когато тя се прибереше в къщи. Но тя си ходеше рядко, защото преживяваше из града като юродив божи човек. И господарите на Иля, и самият Иля, и дори мнозина от състрадателните граждани, измежду търговците и търговките предимно, много пъти се опитаха да я облекат по-прилично, да не е само по риза, зиме винаги й обличаха кожух, на краката й обуваха ботуши; но тя, след като се оставеше безпрекословно да й сложат всичко това, си отиваше и някъде, обикновено пред входа на катедралната църква, непременно си сваляше всичко пожертвувано — било кърпа, пола, кожух, обуща, — всичко оставяше накуп и си тръгваше боса и пак само по риза. А веднъж новият губернатор на нашата губерния, пристигнал на оглед в градчето ни, остана твърде засегнат в най- висшите си чувства, като видя Лизавета, и макар да разбра, че е „юродива“, както му и доложиха, все пак направи бележка, че младо момиче, което се скита сама по риза, нарушава благоприличието и затова такова нещо отсега нататък да няма. Но губернаторът си замина и Лизавета я оставиха, както си беше. Най-накрая баща й почина и поради това тя стана за всички богомолни лица в града още по-мила като сираче. В същност всички като че ли дори я обичаха, дори хлапетата не я дразнеха и не я обиждаха, а нашите хлапета, особено учениците, падат заядливи. Тя влизаше в непознати къщи и никой не я пъдеше, напротив, всеки ще се отнесе добре, ще й даде грош. Дадат ли й грош, тя го вземе и тутакси го отнесе и го пусне в някой дискос, църковен или затворнически. Дадат й на пазара геврече или колаче, тя непременно ще отиде и ще даде гевречето или колачето на първото срещнато дете или пък ще спре някоя нашенка, богата госпожа, и ще го даде на нея; и госпожите приемаха дори с радост. А самата тя се хранеше само с чер хляб и вода. Случвало се е, отиде в някой богат дюкян, седне, а там пълно със скъпи стоки, с пари, но стопаните никога не ги пазят от нея, знаят — ако щеш, хиляди струпай пред нея и ги забрави, тя няма да вземе нито грош. В църква влизаше рядко, а спеше или на църковните стълби, или ще се прехвърли през някой плет (по нас има още много плетища вместо стобори и до ден-днешен) в нечия градина. В къщи, тоест в къщата на господарите, у които живееше покойният й баща, се вестяваше горе-долу веднъж седмично, а зиме се прибираше и всеки ден, но само да нощува, и нощува или в пруста, или в краварника. Чудеха й се, че издържа такъв живот, но тъй беше свикнала; макар и дребна на ръст, телосложението й беше извънредно здраво. И по нас някои от господарите твърдяха, че върши всичко това само от гордост, но някак не идеше: тя не можеше дума да каже и от време на време само си мърдаше нещо езика и мучеше — каква ти гордост. И ето, не щеш ли, веднъж (отдавна беше), през една септемврийска светла и топла нощ, на
