станало. „Поне монасите не са ни за нищо виновни — реши изведнъж пред вратата на игумена, — а ако и тук има порядъчни хора (този отец Николай, игуменът, и той е май дворянин), защо да не бъда с тях мил, любезен и вежлив?… Няма да споря, дори ще ги поддържам за всичко, ще ги очаровам с любезни обноски и…, и… най-сетне ще им докажа, че не съм от компанията на този Езоп, този шут, този Пиеро, и че съм се намерил в небрано лозе също като всички тях…“
А спорното сечище в гората и този риболов (къде беше всичко това — и той не знаеше) реши да им отстъпи окончателно веднъж за винаги още днес, толкова повече, че всичко туй не струваше кой знае колко, и да прекрати всичките си искове срещу манастира.
Всичките му благи намерения се затвърдиха още повече, когато гостите влязоха в трапезарията на отеца игумен. Трапезария впрочем той нямаше, защото имаше в същност общо две стаи в цялото помещение, наистина много по-просторни и по-удобни, отколкото у стареца. Но наредбата на стаите също не се отличаваше с особен комфорт: мебелите бяха кожени и от махагон, по старата мода от двадесетте години; дори подът беше от небоядисани дъски; затова пък всичко светеше от чистота, по прозорците имаше голямо количество скъпи цветя; но главният разкош в този момент естествено беше разкошно сервираната трапеза, макар впрочем и това казано относително: покривката беше чиста, съдините — лъскави; три вида прекрасно изпечен хляб, две бутилки вино, две бутилки великолепна манастирска медовина, една голяма стъклена кана с манастирски квас, прочут в цялата околност. Водка нямаше. Ракитин разказваше по-късно, че обядът се състоял този път от пет блюда: чорба от чига с рибени пирожки; след туй варена риба, някак специално и прекрасно приготвена; сетне кюфтета от червена риба, ледено и компот и най-накрая плодово желе, нещо като бланманже64. Всичко това беше изучил Ракитин, защото не беше издържал и нарочно надзърна в игуменската кухня, с която също имаше връзки. Той навсякъде имаше връзки и навсякъде намираше кого да разпита. Сърцето му беше твърде неспокойно и завистливо. Напълно съзнаваше значителните си способности, но нервно ги преувеличаваше в своето самочувствие. Знаеше със сигурност, че ще бъде своего рода деятел, но Альоша, който беше много привързан към него, се измъчваше от това, че приятелят му Ракитин е безчестен и изобщо не го съзнава, напротив, понеже знае, че няма да открадне пари, оставени на видно място, окончателно се смята за човек с висша честност. В случая не само Альоша, но и никой друг не би могъл да помогне с нищо.
Ракитин, като незначително лице, не можеше да бъде поканен на обяд, затова пък бяха поканени отец Йосиф, отец Паисий и с тях още един йеромонах. Те вече чакаха в трапезарията на игумена, когато влязоха Пьотър Александрович, Калганов и Иван Фьодорович. Отстрани беше застанал в очакване и помешчикът Максимов. Отецът игумен излезе насред стаята да посрещне гостите. Той беше висок, мършав, но все още силен старец, чернокос, но доста прошарен, с издължено постническо и важно лице. Поклони се мълком на гостите, но те този път се приближиха да ги благослови. Миусов дори рискува да му целуне ръка, но игуменът някак навреме я дръпна и целувката не се състоя. Затова пък Иван Фьодорович и Калганов се благословиха този път изцяло, тоест с най-простодушно и простонародно млясване на ръката.
— Ние ви дължим голямо извинение, ваше високопреподобие — почна Пьотър Александрович, като се ухили любезно, но все пак със сериозен и почтителен тон, — извинение, че идваме сами без поканения от вас наш спътник Фьодор Павлович; той беше принуден да се откаже от вашата трапеза — и не без причина. В килията на преподобния отец Зосима, увлечен в нещастна разпра със сина си, той изрече няколко думи съвсем не на място… с една реч, съвсем неприлични… за което вероятно (той погледна йеромонасите), ваше високопреподобие вече е известен. И затова, като си признава сам вината и искрено се разкайва, той почувствува срам, който не може да надвие, та ни помоли, мене и сина си Иван Фьодорович, да изкажем пред вас цялото му искрено съжаление, съкрушение и покаяние… С една дума, той се надява и иска да компенсира всичко това по-късно, а сега моли за вашата благословия и ви заклева да забравите станалото…
Миусов млъкна. Като произнесе последните думи на тирадата си, остана съвсем доволен от себе си, до такава степен, че от доскорошния му яд не остана в душата му никаква следа. Той пак обичаше човечеството напълно и искрено. Игуменът го изслуша важно, леко склони глава и отвърна:
— Дълбоко съжалявам за отлъчилия се. Може би на нашата трапеза той би ни обикнал, както и ние него. Моля ви се, господа, заповядайте на трапезата.
Той се изправи пред иконата и почна гласно молитва. Всички почтително наведоха глави, а помешчикът Максимов дори някак особено се изпъна напред, събрал пред себе си длани от благоговение.
И тук именно Фьодор Павлович изигра последния си номер. Трябва да отбележим, че той наистина искаше да си тръгне и наистина почувствува невъзможност подир позорното си поведение в килията на стареца просто така да отиде на обяд у игумена. Не че толкова се срамуваше от себе си и се обвиняваше; може би дори точно обратното; но все пак чувствуваше, че да отиде и на обяда ще бъде вече неприлично. Но тъкмо докараха пред стълбите на хотела неговата разхлопана каляска и той понечи да се качи в нея, когато изведнъж се спря. Спомни си своите собствени думи, казани пред стареца: „Мене все ми се струва, когато отивам някъде, че съм най-долен от всички и че всички ме вземат за шут — чакай тогава наистина да се направя на шут, защото вие всички до един сте по-глупави и по-долни от мене.“ Изпита желание да отмъсти на всички за собствените си мерзости. Изведнъж си спомни сега, тъкмо навреме, че веднъж, отдавна, бяха го попитали: „Защо така мразите еди-кого си?“ И той беше отговорил тогава, в прилив на шутовско безсрамие: „Ето защо: той наистина нищо не ми е направил, но затова пък аз му направих една извънредно безсрамна мерзост и щом я направих, тутакси го намразих точно за това.“ Като си спомни сега това, той кротко и злобно се усмихна в минутен размисъл. Очите му блеснаха и чак устните му се разтрепериха. „Щом съм започнал, трябва и да свърша“ — реши внезапно. Най-съкровеното му чувство в този миг би могло да се изрази със следните думи: „Сега вече не мога да се реабилитирам, ами чакай барем да ги заплюя най-безочливо: не ме е срам, сиреч, от вас и толкова!“ Той поръча на кочияша да почака и с бързи крачки се върна в манастира и отиде право у игумена. Още не беше наясно какво ще направи, но знаеше, че вече не се владее и съвсем малко му трябва, та в същия миг да стигне вече до последния предел на някоя мръсотия — впрочем само мръсотия, в никакъв случай някое престъпление или постъпка, за която съдът може да го накаже. В това отношение винаги умееше да се сдържа и чак се учудваше сам на себе си в някои случаи. Появи се в трапезарията на игумена точно в мига, когато молитвата беше свършила и всички сядаха на трапезата. Спрял на прага, изгледа компанията и се изсмя с продължителен, безочлив, злобен смях, смело гледайки всички в очите.
— Те си мислят, че съм си отишъл, а пък ето ме и мене! — извика с висок глас.
Един миг всички гледаха право в него и мълчаха, и изведнъж всички усетиха, че сега ще стане нещо отвратително, нелепо, което ще завърши непременно със скандал. Пьотър Александрович от най- благодушното си настроение моментално премина в най-свирепо. Всичко онова, което бе угаснало и затихнало в сърцето му, отведнъж възкръсна и се надигна.
— Не, аз не мога да понеса това! — извика той. — Съвсем не мога и… никак не мога!
Кръвта му нахлу в главата. Чак се забърка, но не беше време да мисли за стила си и той си грабна шапката.
— Какво не може той? — извика Фьодор Павлович. — „Никак не може и за нищо на света не може?“ Ваше преподобие, да влизам или не? Приемате ли ме за сътрапезник?
— Заповядайте, от все сърце — отговори игуменът. — Господа! Мога ли да си позволя — прибави той изведнъж — да ви помоля от все сърце да забравите случайните си разпри и да се съберете в любов и роднинско съгласие, с молитва към Господа на смирената наша трапеза…
— Не, не, невъзможно е! — извика сякаш не на себе си Пьотър Александрович.
— А щом за Пьотър Александрович е невъзможно, тогава и за мене е невъзможно, и няма да остана. Затова и дойдох. Отсега нататък навред ще бъда с Пьотър Александрович: отидете ли си, Пьотър Александрович, и аз ще си отида, останете ли, и аз ще остана. Вие, отче игумене, с думите за роднинското съгласие най-вече го засегнахте: той не ме признава за роднина! Така ли е, фон Зон? Ето го и фон Зон тук. Здравейте, фон Зон!
— Вие… на мене ли говорите? — измънка учуден помешчикът Максимов.
— Разбира се, на тебе — извика Фьодор Павлович. — На кой друг? Да не би отецът игумен да е фон Зон!
— Но и аз не съм фон Зон, ами Максимов.
— Не, ти си фон Зон. Ваше преподобие, знаете ли какво е фон Зон?
