type='note'>59, а на много обикналата и Христос е простил…
— Христос е простил не за такава любов… — изтръгна се нетърпеливо от устата на кроткия отец Йосиф.
— Не, за такава, за същата, монаси, за тази! Вие тук се спасявате със зеле и мислите, че сте праведници! Рибки ядете, на ден по една кротушка, и мислите с кротушките да купите Бога!
— Просто невъзможно, невъзможно! — чуваше се в килията от всички страни.
Но цялата тази стигнала до безобразие сцена се прекрати по най-неочакван начин. Изведнъж старецът стана от мястото си. Альоша, който почти съвсем се беше обърнал от страх за него и за всички, успя все пак да го подкрепи за ръката. Старецът пристъпи към Дмитрий Фьодорович и като стигна до него, коленичи пред него. Альоша помисли, че е паднал от безсилие, но не беше така. Като застана на колене, старецът се поклони в нозете на Дмитрий Фьодорович е един пълен, отчетлив, съзнателен поклон и дори докосна с челото си земята. Альоша беше така изумен, че дори не успя да го подкрепи, когато онзи се изправяше. Слаба усмивка едва светеше на устните му.
— Простете! Простете всички! — промълви той, като се поклони на всички страни на гостите си.
Дмитрий Фьодорович стоя няколко мига като гръмнат: нему поклон в нозете — какво е това? Най-сетне изведнъж извика: „О, Боже!“ — и като закри лицето си с ръце, избяга от стаята. Подир него се спуснаха накуп и всички гости от смущение дори без да се сбогуват и без да се поклонят на домакина. Единствено йеромонасите само се приближиха пак за благословия.
— Какво значи това, да му се поклони в нозете, да не е някаква алегория? — понечи да започне разговор кой знае защо притихналият отведнъж Фьодор Павлович, без да се осмелява впрочем да се обърне към някого лично. В тази минута те всички излизаха зад оградата на скита.
— Аз за лудници и луди не отговарям — веднага отговори злобно Миусов, — но затова пък ще се избавя от вашата компания, Фьодор Павлович, и повярвайте, завинаги. Къде е онзи, одевешният монах?…
Но „онзи монах“, тоест монахът, който ги беше поканил на обяд при игумена, се появи веднага. Той незабавно посрещна гостите, щом излязоха от килията на стареца, като че ли през цялото време беше ги чакал.
— Бъдете тъй добър, почтени отче, засвидетелствувайте цялото ми дълбоко уважение на отеца игумен и извинете лично мене, Миусов, пред негово високопреподобие, задето поради внезапно изникнали непредвидени обстоятелства по никакъв начин няма да имам честта да взема участие в неговата трапеза въпреки най-искреното ми желание — каза сърдито Пьотър Александрович на монаха.
— А пък това непредвидено обстоятелство съм аз! — тутакси подзе Фьодор Павлович. — Чувате ли, отче, това е, защото Пьотър Александрович не иска да остане с мене, иначе веднага щеше да отиде. Но вие ще отидете, Пьотър Александрович, бъдете така добър да заповядате при отец игумена и — пожелавам ви приятен апетит! Трябва да знаете, че аз се отказвам, а не вие. У дома, у дома, в къщи ще ям, а тук се чувствувам неспособен, Пьотър Александрович, мой прелюбезни сроднико.
— Не съм ви сродник и никога не съм бил, долни човече!
— Нарочно го казах, за да ви ядосам, защото вие се отричате от роднинството, макар че все пак сте ми роднина, както и да хитрувате, по месецослова ще ви докажа60; за тебе, Иван Фьодорович, като дойде време, ще изпратя коне, остани, ако искаш, и ти. А вие, Пьотър Александрович, от приличие трябва да се явите сега при отеца игумен, трябва да се извините за всичките ни бъркотии…
— Но наистина ли си отивате? Да не лъжете?
— Пьотър Александрович, та как бих посмял след всичко, което стана? Аз се увлякох, простете, господа, увлякох се! И освен това съм потресен! Пък и срам ме е. Господа, някои хора имат сърцето на Александър Македонски, други — на кученцето Фиделка. Моето е като на кученцето Фиделка. Не смея! Че и как подир такова чудо ще ида на обяд, да лапам манастирските сосове. Срам ме е, не мога, извинете!
„Дявол да го вземе, ами ако лъже!“ — спря се замислен Миусов, като следеше с недоумяващ поглед шута, който се отдалечаваше. Онзи се обърна и като забеляза, че Пьотър Александрович го следи, изпрати му въздушна целувка.
— Вие ще отидете ли при игумена? — рязко се обърна Миусов към Иван Фьодорович.
— Че защо не? А съм и специално поканен от игумена още вчера.
— За нещастие аз наистина се чувствувам почти длъжен да присъствувам на този проклет обяд — продължи Миусов все със същото горчиво раздразнение, без дори да обръща внимание, че калугерът слуша. — Поне там трябва да се извиним за онова, което забъркахме тук, и да обясним, че не сме ние… Как мислите?
— Да, трябва да обясним, че не сме ние. При това татко няма да бъде там — изрече Иван Фьодорович.
— А, само той липсваше! Проклетият обяд!
И все пак всички вървяха натам. Калугерът мълчеше и слушаше. Когато минаваха през горичката, само веднъж отбеляза, че отеца игумен отдавна вече чака и че са закъснели повече от половин час. Никой не му отговори. Миусов погледна с омраза Иван Фьодорович.
„Ама как отива на обяд, все едно нищо не е станало! — помисли той. — Дебелоочие и карамазовска съвест.“
VII. Семинаристът — кариерист
Альоша заведе своя старец в спалнята му и го настани да седне на леглото. Тя беше много малка стаичка с най-необходимата мебел; леглото беше тясно, желязно, а на него вместо дюшек имаше само една плъстена черга. В ъгъла при иконите имаше аналой, а на него — кръст и Евангелие, Старецът се отпусна безсилен на леглото: очите му лъщяха, дишаше тежко. Като седна, той внимателно и сякаш обмисляйки нещо, погледна Альоша:
— Върви, миличък, върви, мене ми стига Порфирий, а ти побързай. Ти си нужен там, иди при отец игумена да прислужваш на обяда.
— Благословете да остана тук — пошепна Альоша с молба.
— Там си по-потребен. Там няма мир. Ще прислужваш и ще бъдеш полезен. Разбунтуват ли се бесовете, чети молитва. И знай, синко (старецът обичаше да го нарича така), че и занапред не ти е тука мястото. Запомни това, момко. Щом Господ бъде милостив да ме прибере — иди си от манастира. Съвсем го напусни.
Альоша потръпна.
— Какво има? Още не ти е тук мястото. Благославям те за велико мирско послушание. Много има още да странствуваш. И да се ожениш ще трябва, ще трябва. Всичко ще трябва да претърпиш, докато дойдеш отново. А ще има за тебе много дела. Но в тебе не се съмнявам и затова те изпращам. С тебе е Христос. Запази го — и той ще те запази. Скръб ще срещнеш велика и в тая скръб ще бъдеш щастлив. Ето ти моя завет: в скръбта търси щастие. Работи, неуморно работи. Запомни словото ми отсега, защото, макар че още ще беседвам с тебе, не само дните, но и часовете ми са преброени.
Лицето на Альоша пак изрази силно вълнение. Ъгълчетата на устните му трепереха.
— Какво ти е пак? — кротко се усмихна старецът. — Нека миряните да изпращат със сълзи своите покойници, а ние тук се радваме на отеца, що си отива, радваме се и се молим за него. Остави ме сега. Трябва да се моля. Върви, побързай. Бъди при братята си. И не само при единия, а при двамата.
Старецът вдигна ръка да го благослови. Невъзможно беше да му възразява, макар че на Альоша безкрайно много му се искаше да остане тук. Искаше му се също да попита и дори на езика му беше въпросът: „Какво означаваше този поклон доземи пред брат ми Дмитрий?“ — но не посмя да попита. Той знаеше, че старецът сам, без да го пита, щеше да му разясни, ако беше възможно. Но, значи, не беше в неговата воля това. А този поклон страшно порази Альоша; той вярваше сляпо, че в него има тайнствен смисъл. Тайнствен, а може би и ужасен. Когато излезе извън оградата на скита, за да успее да стигне в манастира за започването на обяда у игумена (разбира се, само за да прислужва на трапезата), изведнъж сърцето му болно се сви и той се спря на място: в ушите му сякаш пак прозвучаха думите на стареца, който предричаше тъй близката си кончина. Онова, което старецът предричаше, при това с такава точност, без друго трябваше да стане, Альоша свято вярваше в това. Но как ще остане без него, как няма вече да го
